Определение № 1217 от 22.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3664/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Т. и А. Н. Я. от [населено място], Р. област, срещу въззивно решение № 108 от 23.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 96/2022 г. на Разградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 82 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1902/2021 г. на Разградския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против Д. Н. И. и Г. А. И. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици по наследство на недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1586 кв. м, съставляващо имот с пл. № *, за който е отреден парцел *-* в кв. 33 по плана на [населено място], [община], одобрен със заповед № 478/1989 г. на Общински народен съвет – Р., заедно с построените в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 77 кв. м, лятна кухня, гараж и стопанска постройка, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нот. акт № 176/2016 г. От събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че Н. И. М. е починал на 15.03.1997 г. и е оставил за свои наследници по закон А. Н. Я., А. Н. Т. и Д. Н. И. /преживяла съпруга и деца/. С нот. акт № 176/09.05.2016 г. ответниците Д. Н. И. и Г. А. И., които са съпрузи от 21.05.1983 г., са признати за собственици на процесния имот на основание давностно владение. Издаденият нотариален акт е записан в разписния лист към плана на [населено място] от 1989 г., в който се съдържат и имената на Н. И. М. за имот в кв. 33 по плана на селото под № *, без отбелязване на документ за собственост, въз основа на който е извършено записването. С исковата молба е представено и копие на данъчна декларация, подадена от ответника Д. Н. И. по реда на чл. 26 ЗМДТ за спорния имот, в която са налице зачерквания, поставена е въпросителна, като не е изяснено от кого е направена поправката, според която като съсобственици на имота, на мястото на съпругата му, са вписани имената на ищците при права 1/6 и 4/6 ид. части. До 1989 г. цялото семейство на ищците и ответниците е живяло в процесния имот, когато всички заминали за Р. Турция. През 1990 г. ответниците се върнали в България и продължили да живеят в имота, а когато двете ищци са посещавали страната, ходили при тях на гости. Бащата на първата ищца и на първия ответник споделил пред двама от свидетелите, че е направил друга къща в [населено място], която да остане за дъщеря му, а процесната къща да остане за неговия син. Ищцата Я. Я. е посетила страната четири пъти от 2016 г. до 2021 г. За да отхвърли предявените искове, окръжният съд е приел, че ищците не са доказали да притежават правото на собственост върху процесния имот, тъй като дори да се приеме, че в разписния лист към плана на селото наследодателят на ищците е записан като собственик именно на процесния имот, за който ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение, това записване няма прехвърлително действие и не легитимира лицето като собственик. В случая, в разписния лист срещу името на Н. М. не е записан документ за собственост по отношение на имота и няма данни същият да фигурира в разписни листи към предходни планове. Ищците не са посочили и периода, в който считат, че имотът е бил собственост на техния наследодател до изселването му в Р. Турция и съответно до смъртта му през 1997 г., както и основанието на което е възникнала тази собственост и позоваването на нея. Представената имотна декларация от 1998 г., съдържаща поправки и задрасквания, извършени неизвестно от кого и кога, в която като собственици на имота са посочени ищците и ответника, не установява, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищците Н. М.. По делото не е доказано и осъществявано от наследодателя на ищците владение върху имота в продължение на 10 години, респ. за осъществен в негова полза фактически състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което неоснователно ищците се позовават на придобито право на собственост по силата на наследствено правоприемство. С оглед неоснователността на установителния иск за собственост, е отхвърлено и искането за отмяна за издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Когато по делото е представен неоспорен от противната страна и приет от първоинстанционния съд документ, в който има поправки и задрасквания, въззивната инстанция има ли право едва в решението си да го приеме за негодно доказателство“; и 2. „Когато по делото е представен разписен лист, даващ индиция за право на собственост на определено лице, съдът задължен ли е да обсъди това доказателство в съвкупност с всички останали доказателства“. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Д. Н. И. и Г. А. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият посочен по-горе въпрос е поставен от касаторите във връзка с представената от тях данъчна декларация за имота и няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като се отнася до един съпътстващ, а не решаващ мотив на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение. Освен това във връзка с този въпрос те се позовават на противоречие на въззивното решение с решение № 458 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 1299/2009 г. на ВКС, III г. о., което е неотносимо към настоящия случай /с това решение е прието, че въззивният съд допуска процесуално нарушение по чл. 235, ал. 2 ГПК, ако едва с решението си приеме, че прието от първоинстанционния съд по делото писмено доказателство е нечетливо, респ. че не е доказателство за твърденията на страната/. По втория поставен въпрос касаторите считат, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 1599 от 29.09.2003 г. по гр. д. № 1633/2002 г. на ВКС, IV г. о., според което записванията в разписния лист са само индиция за принадлежността на правото на собственост, която се обсъжда в съвкупност и с други подкрепящи доказателства. Противоречие с това решение също не е налице, тъй като в настоящия случай въззивният съд е обсъдил това доказателство заедно с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства и е достигнал до извода, че от данните по делото не се установява наследодателят на касаторите да е притежавал процесния имот. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не е налице. Във фазата по допускане на касационната жалба до разглеждане ВКС, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за евентуалната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателите аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните от тях въпроси същото не може да бъде оценено като очевидно неправилно, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците сумата 1000 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,