Определение № 5212 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Х. Б. Х. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 48/ 19.03.2025 г. по гр.д.№ 69/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1694/ 2023 г., както и постановеното от същия съд по същото дело определение № 3580/ 20.12.2024 г. по чл.248 ГПК, и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против А. В. С. иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по заповед № 1479 от 02.03.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 3208/ 2023г. на Пловдивски районен съд, а именно: 51 008,75 лв. – дължима сума по споразумителен протокол от 04.10.2013 г. с нотариално удостоверени подписи, ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда – 01.03.2023 г., до окончателното погасяване, както и разноските по делото в размер на 1 020,18 лв., и Х. Б. Х. е осъден да заплати на А. В. С. направените по делото разноски в размер на 203,50 лв., както и да заплати, на основание чл.38 ал.2 ЗАдв, на адвокат Т. С. М. възнаграждение в размер на 4 812 лв. За първоинстанционното производство и 1 000 лв за въззивното производство. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос „ … относно възможността признаването на вземането от длъжника да бъде доказвано с всички доказателствени средства, вкл. и с разпит на свидетели“, който въпрос счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна А. С. оспорва жалбата като поддържа, че поставеният въпрос е необуславящ и че обжалваното решение съответства на практиката на ВКС. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че въз основа на подадено от ищеца Х. Х. заявление вх.№ 20279/ 01.03.2023 г. и представен с него споразумителен протокол от 04.10.2013 г. с нотариално удостоверени подписи, била издадена срещу длъжниците А. С. и Р. С. заповед № 1479 от 02.03.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, както и изпълнителен лист. Срещу тази заповед ответникът възразил и въз основа на това било образувано настоящето исково производство. С първоинстанционното решение искът бил отхвърлен, а жалбата на ищеца срещу този акт била бланкетна, не съдържала никакви конкретни оплаквания. Въззивният съд приел, че в условията на ограничен въззив няма право служебно да проверява приетата от първоинстанционния съд фактическа установеност, следвало единствено да следи за приложението на съответните императивни материалноправни норми. Установените от първоинстанционния съд факти били безспорни и не подлежали на преразглеждане – със споразумението от 04.10.2013 г. /с характер на спогодба по чл.365 ЗЗД/ страните по него са уредили отношенията си по повод договор от 04.06.2011 г. за заем. Ответникът и още едно лице се съгласили, че дължат солидарно на ищеца Х. сумата 51 008,75 лв., включваща главница и натрупани неустойка, която се задължили да му заплатят в срок до 30.12.2013 г. На 24.02.2015г. ответникът С. превел по банков път на ищеца Х. сумата 50 000 лв. с изрично посочено основание за плащането споразумението от 04.10.2023 г. На 31.07.2018 г. ответникът превел на ищеца и сума от 1 097 г., с което погасил остатъка от задължението си в размер на 1 008,75 лв. Паричното задължение било погасено чрез плащане преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и предявеният за установяването му иск се явявал неоснователен. По отношение на присъденият от първата инстанция по чл.38 ал.2 ЗА хонорар от 4 812 лв. на адвоката на ответника въззивният съд посочил, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение не следва да се съобразяват минимумите, предвидени в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. ДВ, бр.14 от 18.02.2025г./, с оглед постановеното Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС. Но в случая, макар и определен от първата инстанция по минимума от Наредбата, присъденият размер на адвокатското възнаграждение съответствал на действителната фактическа и правна сложност на делото, с оглед предмета на спора, защитавания материален интерес, събраните доказателства, проведените пет съдебни заседания и обема на извършените от пълномощника действия. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като не е налице вероятност то да е нищожно или недопустимо, а единственият правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, формулиран от касатора, е необуславящ. Въззивният съд, констатирайки, че е сезиран с бланкетна жалба, е проверил обжалваният пред него първоинстанционен акт само за неговата валидност, допустимост и приложение на императивни материалноправни разпоредби. По никакви други въпроси той не се е произнасял, най-малко по въпроса за допустимост на свидетелски показания, защото /както правилно е посочил в акта си/ при условията на ограничен въззив не е допустимо произнасянето по невъведени от въззивника основания. Във въззивната жалба не се съдържа оплакване за неправилно недопуснати от първата инстанция свидетели, нито има довод дали са допустими свидетелски показания за признаване на вземането от длъжника, съответно въззивният съд не е разрешил този въпрос. Поставянето на въпроса за първи път пред касационната инстанция е недопустимо. Но този въпрос би бил необуславящ, дори да е бил релевиран във въззивното производство. Искът е отхвърлен предвид погасяването на спорното вземане чрез изпълнение /плащане/, а при този извод всякакви въпроси, свързани с изтекла за същото вземане погасителна давност, са неотносими. По изложените съображения съдът