Определение № 32 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2555/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 470 от 29.11.2018г. по гр. д. № 574/2018г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 37 от 23.03.2018г. по гр.д. № 465/2016г. на Харманлийски районен съд за признаване за установено по отношение на М. И. Г., че М. В. Г. е собственик на следните недвижими имоти: 1/ краварник с площ * кв.м., разположен в УПИ *, в кв. * по плана за регулация на [населено място], с площ 8,643 дка, представляващ държавен поземлен фонд; 2/ обор - краварник с площ * кв.м., находящ се в УПИ * в кв. * по плана на [населено място], с площ 2,788 дка, представляващ държавен поземлен фонд, и за осъждане на ответника да предаде владението върху описаните сгради. Касационната жалба е подадена от ответника по иска М. И. Г. чрез пълномощника му адв. Исов. Поддържа, че решението е нищожно, незаконосъобразно, необосновано и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Нищожността се обосновава с довод, че съдията-докладчик във въззивното производство е в родствени отношения с пълномощника на въззиваемата страна, но не си е направил отвод. След подаване на касационната жалба касаторът е починал и на негово място са конституирани наследниците му С. В. Г., М. М. Г. и К. М. Г.. От тяхно име, чрез упълномощения от тях адв. Исов, е подадено изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. В него се моли да бъде допуснато касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ допустимо ли е доказването с гласни доказателства на правни сделки, за установяването на които законът изисква писмен акт; 2/ длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази и обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото в тяхната съвкупност; длъжен ли е въззивният съд да посочи на кои доказателства основава приетата фактическа обстановка, а при противоречие между доказателствата - на кои дава вяра и защо; 3/ как следва да се преценяват събраните свидетелски показания; с помощта на какви критерии съдът преценява заинтересоваността на свидетелите; 4/ при оспорване на обстоятелствата, на които се основава иска по чл. 108 ЗС, ищецът длъжен ли е да проведе пълно и главно доказване на правото си на собственост, включително правото на своя праводател; 5/ с каква доказателствена сила се ползва нотариален акт, с който се признава право на собственост по чл. 587 ГПК и как се оспорва такъв нотариален акт; 6/ каква е доказателствената стойност на показанията на праводателя на ищеца по ревандикационен иск за установяване право на собственост, придобито по давност; достатъчни ли са тези показания за уважаване на иска; може ли да се приеме за установено правото на собственост на праводателя, ако то се установява единствено от свидетелските показания на самия праводател; 7/ ако праводателят се легитимира с констативен нотариален акт за давностно владение по чл.587, ал.2 ГПК, може ли съдът да приеме, че това е констативен нотариален акт по документи по чл.587, ал.1 ГПК; 8/ необходимо ли е владелецът да докаже промяна на намерението за държане на имота спрямо трето лице, което не е предоставило държането или владението; включва ли се във фактическия състав на придобивната давност уведомяването на собственика за намерението за своене на владелеца, т.е. следва ли владението да се противопостави на собственика; 9/ може ли да се придобие недвижим имот по давност, ако вече е придобит от същото лице на друго основание. Спрямо тези въпроси се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответницата М. В. Г. чрез пълномощника си адв. Аврамов взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищцата М. Г. е основала претендираното право на собственост на договор за продажба от 25.04.2016г., сключен във формата на нотариален акт, с продавачи А. Г. Г. и К. С. Г., по силата на който е придобила процесните две сгради. Ответникът М. Г. е оспорил иска с възражение, че е собственик на сградите по давност - с фактури от 07.03.1995г. ги е закупил от ЧК „24 юни” и оттогава ги владее като собствени, повече от 10 години. Установено е, че Частна кооперация „24 юни” е вписана в кооперативния регистър при Хасковски окръжен съд на 09.07.1992г. и е заличена на 23.12.2004г. През 1995г. кооперацията е спечелила търгове за продажба на имущество на ЗК”Р.”, а именно - обор с инв.№* и краварник-обор с инв.№*, което е удостоверено в съставени договори и фактури съответно от 07.03.1995 г. и от 09.03.1995г. През 2003 г. е извършена пазарна оценка на дълготрайните материални активи на кооперацията и процесните две сгради - обор и краварник-обор фигурират в съставения доклад. С договор за покупко-продажба, сключен на 29.06.2004г. с нотариална заверка на подписите, Д. И. - ликвидатор на ЧК „24 юни“ е продал на А. Г. електрическа мрежа, състояща се от 26 стълба, обор-краварник за сумата от 200 лв. и сграда обор за сумата от 1505 лв. Отбелязано е, че общата продажна цена е била изплатена от купувача преди подписване на договора с две фактури от 05.10.2003 г. и от 29.03.2004г. С констативен нотариален акт от ***г. А. Г. и съпругата му К. Г. са признати за собственици по давност на двете сгради, изградени върху земя от държавния поземлен фонд и същия ден са ги продали на ответницата М. Г.. Ответникът твърди, че е придобил сградите от ЧК „24 юни“ като ги е заплатил с фактура № 65 от 07.03.1995 г. за обор в кв. *, парцел *, за сумата 20 084 лв. и фактура № 66 от 07.03.1995 г. за обор в кв.*, парцел *, за сумата от 8 000 лв. Истинността на фактурите е оспорена и според приетата графологична експертиза подписите не са на представляващия кооперацията И. И.. Приетата тройна техническа експертиза заключава, че не може с категоричност да се установи идентичност на имотите, описани във фактурите на ответника от март 1993г. с имотите, описани в констативния нотариален акт от ***г. на праводателя на ищцата, поради липса на достатъчно индивидуализиращи белези. За упражняваното владение са събрани гласни доказателства, включително показанията на А. Г., праводател на ищцата. Той твърди, че е купил през 2004г. двата обора от кооперацията; ответникът, който е негов братовчед поискал да прибере слама в обора, за което той се съгласил; по-късно, докато бил в Англия, дал съгласие и за прибиране животни на ответника през зимата. След извършената продажба ответникът продължил да ползва оборите, което предизвикало завеждането на делото. В същия смисъл е и изнесеното от свидетелите Г. Ж. и Д. С., които са били член-кооператори в ЧК „24 юни“, от свидетеля Г. Т. - член на ликвидационния съвет на ЧК и от свидетеля Г. Г. - кмет на селото. Те потвърждават, че сградите са били собственост на ТКЗС, след ликвидацията му са придобити от частната кооперация, която от своя страна през 2004г. ги продала на А. Г.; последният заминал за чужбина и разрешил на ответника и други роднини да ползват оборите. Свидетелят И. И., председател на кооперацията в първите три години, също сочи, че краварника и обора са купени от кооперацията при търговете и нищо не е продавано докато той е бил председател. На свидетеля принадлежат подписите върху фактури № 78/09.03.1995 г. и № 63/07.03.1995г. /това са фактурите, с които ЧК „24 юни” заплаща сградите на ЗК „Р.”/. Свидетелят С. е следващият председател на ЧК „24 юни” /до 1998г./; той не разпознава подписа и почерка на предявените му фактури № 65/07.03.1995г. и № 66/07.03.1995г. /фактурите, с които ответникът твърди, че е заплатил сградите на ЧК „24 юни”/; заявява, че по негово време нищо не е продавано. Свидетелят Д. К. И. - председател и ликвидатор на ЧК„24 юни“ /до 2004г./ потвърждава, че кооперацията е купила краварника и обора при ликвидирането на ТКЗС и те са се водили по нейната документация; обектите са били оградени и ответникът М. Г. не е имал достъп до тях; през 2004г. оборите са продадени на А. Г. и той влязъл във владение. Свидетелите на ответника изнасят разнопосочни твърдения. Според Л. Г. на търга за двата обора наддавали кооперацията „24 юни“ и М. Г., като търговете ги спечелила кооперацията, но непосредствено след това се разбрали да направят замяна между оборите и придобити от ответника други постройки - бензиностанция и сушилня, като замяната била оформена с документи и били издадени фактури и ордери, с които Г. платил; оттогава ползва оборите. Свидетелят Г. Г. твърди, че от 1995г.-1996г. М. ползва двата обора, които са му продадени от председателя на кооперацията - М. С. или И. И.. Свидетелят С. също твърди, че ответникът спечелил търга през 1993г. - 1997 г. и от тогава само той ползва оборите. Показанията на тези свидетели са в разрез с установеното от разпита на лицата, участвали в управлението на ЧК„24 юни“ през процесния период, както и с представените по делото писмени доказателства. Поради това съдът не им е дал вяра. След извършена съвкупна преценка на доказателствата въззивната инстанция е споделила становището на първостепенния съд, че искът по чл. 108 ЗС е основателен. Счел е, че ищцата е доказала своето право на собственост, основано на договора за продажба от 25.04.2016г., както и правото на собственост на праводателя А. Г. и на неговия праводател ЧК „24 юни”. Съдът е посочил, че издаденият в полза на А. Г. констативен нотариален акт е бил необходим, тъй като договорът за покупко-продажба на процесните сгради от 29.06.2004г. не съдържа необходимата индивидуализация на имотите и не е бил в изискуемата от закона нотариална форма. Правото на собственост на кооперацията е установено от писмените доказателства, а по отношение на идентичността на сградите следва да се отчетат и гласните доказателства. Доказателствената сила на фактурите, на които се позовава ответника, е опровергана от графологичната експертиза, а и извършването на удостоверената в тях продажба се отрича от пазарна оценка на Д. на кооперацията от 2003г. и от гласните доказателства. Възражението на ответника за придобивна давност съдът е намерил за недоказано и неоснователно. Твърденията на доведените от него свидетели, че е упражнявал фактическа власт върху оборите, са противоречиви и не се подкрепят от останалите доказателства, а показанията на свидетелите на ищцата са логични и последователни; затова трябва да им се даде вяра. Фактът, че ответникът е допуснат да ползва сградите със съгласието на собственика, обосновава наличие на правно основание за упражняваната фактическа власт, което представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. Няма данни след първоначалното му допускане в оборите ответникът да е манифестирал пред А. Г. промяна на намерението. При преценка на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Не следва да се допуска касационно обжалване за проверка валидността или допустимостта на съдебния акт във връзка с наведения довод за нищожност поради наличие на основание за отвод на докладчика по делото. При разглеждане на делото във въззивния съд такива твърдения не са заявени, а и според практиката на Върховния касационен съд съществуването на такова основание се отразява не на валидността или допустимостта, а на правилността на съдебния акт. Първият правен въпрос е за допустимостта да се доказват с гласни доказателства правни сделки, за които законът изисква писмен акт. Въззивният съд не е допуснал такова доказване и не е постановил акта си в противоречие с посочената практика. Съдът изрично е мотивирал, че договорът от 2004г., с който праводателят на ищцата А. Г. е купил сградите, не отговаря на законовите изисквания както за форма, така и за индивидуализация на вещите и поради това правото на собственост на А. Г., придобито по давност, е удостоверено посредством обстоятелствена проверка през 2016г., а договорът от 2004г. поставя началото и служи като основание за упражняваното владение. Вторият и третият от правните въпроси са свързани със задължението на съда да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази и обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, да посочи на кои доказателства /вкл. на кои свидетели/ дава вяра и защо. Тези задължения въззивният съд е изпълнил стриктно и не е допуснал отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Свидетелските показания са обсъдени подробно, съпоставени са едни с други и са изложени съображения защо едните се приемат за достоверни, а другите - не. Несъгласието на касатора с тези изводи на съда, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Четвъртият правен въпрос се отнася до задължението на ищеца по предявения иск по чл.108 ЗС да проведе пълно и главно доказване на правото си собственост, включително това на своя праводател. Въпросът е от значение за изхода на спора. Съдът отново не е допуснал отклонение от задълженията си при разпределянето на доказателствената тежест и при преценката дали ищцовата страна е доказала правнорелевантните обстоятелства, необходими за уважаване на иска й. Съдът е изложил съображения защо приема, че е доказано правото на собственост на праводателя на ищцата - той придобива владението въз основа на договора от 2004г., което се потвърждава от голямата част от свидетелите, и въпреки отсъствието му от страната, владението му не е прекъснато, защото упражняваната от ответника фактическа власт е била с негово съгласие. Що се отнася до пълното доказване на придобиването на вещите от ЧК „24 юни” в резултат на търга с имуществото на ЗК „Р.”, вярно е, че такова не е проведено, но по правото на собственост на Частната кооперация не се спори, защото и ответникът се позовава на правоприемство от нея. Отделно, в случая и двете страни се позовават на първичен придобивен способ - давност /за ищцата, осъществен в лицето на праводателя й/, при което правото на собственост на праводател, от когото е получена фактическата власт, не подлежи на установяване. На следващо място е формулиран въпроса: с каква доказателствена сила се ползва нотариален акт, с който се признава право на собственост по чл. 587 ГПК и как се оспорва такъв нотариален акт. Въпросът е разрешен с Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК и дадените в него разяснения са съобразени от въззивния съд при разпределението на доказателствената тежест и преценката на правата на страните. Несъстоятелни са и не обуславят противоречие с тълкувателния акт доводите, че съдът е изложил мотиви само по правото на собственост на ответника, а не е обсъдил доказателствата във връзка с насрещното оспорване на правото на собственост на ответника. Съдът на първо място е обсъдил правата на ищцата, приел е, че са доказани и след това е пристъпил към преценка на претендираното от ответника право. Именно това е редът, който следва от тълкувателния акт и от правилата за доказване в процеса. Несъгласието на касатора е по-скоро с резултата от преценката на доказателствата за фактическата власт на ответника и на праводателя на ищцата, но то не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационно обжалване. Шестият въпрос е за доказателствената стойност на показанията на праводателя на ищеца по ревандикационен иск за установяване право на собственост, придобито по давност; достатъчни ли са те и доказано ли е правото на собственост на праводателя, ако то се установява единствено от свидетелските показания на самия праводател. По този въпрос касаторите поддържат, че липсва съдебна практика и затова сочат основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Тук следва да се изтъкне, че показанията на А. Г. - праводател на ищцата са ценени от съда не като единствено доказателство, а след съпоставка с останалите гласни доказателства, а и с писмените такива. А. Г. дава подробни обяснения, защото е пряк участник в събитията, но изнесеното от него е сравнено с фактите, разказани от другите свидетели, при което съдът е установил, че то се потвърждава от шестима от свидетелите - Ж., С., Т., Г., Д.И., С.. Този резултат е дал основание на съда да се довери и да цени показанията на А. Г.. Поради това не може да се приеме, че въпросът е предопределил изхода на спора, нито че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Седмият правен въпрос е /номерацията на въпросите в изложението е сгрешена - има два въпроса с № 6/: ако праводателят се легитимира с констативен нотариален акт за давностно владение по чл.587, ал.2 ГПК, може ли съдът да приеме, че това е констативен нотариален акт по документи по чл.587, ал.1 ГПК. Този въпрос не е разрешен в обжалвания акт и няма отношение към изхода на спора. Издаденият в полза на А. Г. констативен нотариален акт е такъв по чл.587, ал.2 ГПК за право на собственост по давност след обстоятелствена проверка. Съдът не го е квалифицирал като такъв по чл.587, ал.1 ГПК, издаден въз основа на писмени доказателства, а само е обосновал защо е било необходимо Г. да се снабди с документ за собственост - тъй като писмения договор за продажба от 2004г. не покрива законовите изисквания за правна сделка. Следващият правен въпрос е за необходимостта владелецът да доказва промяна на намерението за държане на имота спрямо трето лице, което не е му предоставило държането или владението; както и дали се включва във фактическия състав на придобивната давност уведомяването на собственика за намерението за своене на владелеца. Въпросите произтичат от развитата от касаторите теза, че тъй като към 2004г. А. Г. не е бил собственик на имотите, а е станал такъв с изтичане на давностния срок, то не е било нужно М. Г. да демонстрира спрямо него намерение за своене, както е приел съда. Изводите на съда за необходимост от промяна на намерението са базирани не на притежавано от А. право на собственост към 2004г., а на събраните доказателства, че А. се е манифестирал като собственик по силата на договора за продажба от 2004г., бил е такъв в очите на свидетелите, и с негово съгласие М. е допуснат да ползва оборите. А когато владелецът допусне друго лице да държи имота, за да започне да тече придобивна давност в полза на това лице действително е необходимо да се докаже т.нар. преобръщане на държането във владение. Според съда, самостоятелна фактическа власт за себе си от М. Г. не е упражнявал в никой период от време. Затова цитираната практика, че владението следва да се противопостави на собственика /разбирай в случая на кооперацията/, няма отношение към мотивите на съда. На последно място е поставен въпросът: може ли да се придобие недвижим имот по давност, ако вече е придобит от същото лице на друго основание. Отговорът на въпроса, даден в практиката, несъмнено е отрицателен - правото на собственост може да се придобие само на едно основание. В обжалвания акт не е прието противното, както считат жалбоподателите. Съдът не е направил извод, че А. Г. е собственик на две основания - договор за продажба от 29.06.2004г. и давност. Посочил е, че правното основание придобиване чрез договор за продажба страда от пороци и не води до прехвърляне собствеността, а само поставя началото на давностно владение. Затова, след продължилото повече от 10 години владение, е придобито правото на собственост по давност, удостоверено с констативния нотариален акт от 2016г. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационен контрол върху обжалвания въззивен акт. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.