Определение № 789 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2878/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на И. И. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 340 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 3472/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 13049/ 2018 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателката против „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД частичен иск за сумата 49 000 лв. /част от вземане в общ размер 52 500 лв./, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по претенция № 470417181830007 за щети по лек автомобил /л.а./ „Ауди А8 Л“, ДК [рег.номер на МПС], в резултат на застрахователно събитие, настъпило на 06.06.2018 г., по договор за застраховка „Булстрад Каско Стандарт“, ведно със законната лихва от 05.10.2018 г. до изплащането, и иск за сумата 1 388,25 лв., обезщетение за забава върху главницата, за период 19.06.2018 г. до завеждане на делото, като протокол за ПТП № 1690916/ 06.06.2018 г. издаден от СДВР, отдел Пътна полиция, е обявен за неистински документ. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника - „Застрахователна компания „Лев инс“ АД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига следните процесуалноправни въпроси: 1.„Какъв е характерът на протокола за ПТП във връзка с установяване механизма на произшествието и в кои случаи има качеството на официален свидетелстващ документ и ангажира съда с материална доказателствена сила досежно това обстоятелство?“; 2.„Длъжен ли е въззивният съд при допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила по разпределение на доказателствената тежест във връзка с оспорена истинност на документ и при открито производство по оспорването по чл. 193, ал. 1 ГПК да повтори опороченото действие, като извърши разпределение на доказателствената тежест с оглед разпоредбите на чл. 193, ал. 3 ГПК и съответно да даде възможност на страните да представят доказателства?; 3.„При преценка достоверността и обективността на свидетелските показания, следва ли съдът да съобрази начина и обстоятелствата, при които свидетелят е възприел правнорелевантните факти, за които дава показания, както и способността и желанието на свидетеля вярно да възприеме фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си?“; „4. „При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“; 5.„Длъжен ли е съдът да обсъди заключението на вещото лице в съвкупност и взаимовръзка с всички останали доказателства по делото включително в случаите, когато се изследва съществуването на причинна връзка и вещото лице не е дало категоричен отговор на въпроса?“; 6.„При въведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения от първоинстанционния съд и необходимост от отговор на въпрос, изискващ специални знания на експерт, длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, включително и в случаите, когато такава е изслушана от първоинстанционния съд, но делото е останало неизяснено от фактическа страна?“; и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД оспорва жалбата и счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените въпроси преповтарят изложените касационни доводи в жалбата и в този смисъл не са правни, а фактологични. Счита, че първият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС; вторият счита за необуславящ, доколкото касае нарушение на негови, а не на ищеца права; за необуславящ счита и третия въпрос, тъй като некредитирането на показанията на свидетеля не обуславяло изхода от спора; четвъртия и петия въпрос счита за несъответстващи на надлежно дадените в обжалваното решение мотиви; шестия и седмия въпрос счита за разрешени в съответствие с практиката на ВКС. Излага и доводи по същество за неоснователност на касационната жалба. Третото лице – помагач „Застрахователна компания „Лев инс““ АД не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че между страните по делото нямало спор относно съществуващото между тях договорно правоотношение по застрахователен договор „Булстрад Каско Стандарт“ и относно факта на завеждането на щета при застрахователя за настъпило пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 06.06.2018 г., по която бил постановен отказ изх. № 379/ 18.06.2018 г. за заплащане на застрахователно обезщетение. Спорът бил концентриран до това, настъпило ли е застрахователно събитие по време, място и начин, сочени от застрахования. Тези факти били в доказателствена тежест на ищеца. Събраните в хода на производството доказателства не водели до несъмнен или поне до достатъчно обоснован извод за механизма на ПТП. Представеният по делото протокол за ПТП № 1690916 удостоверявал, че на 06.06.2018 г. на „Ч. шосе“ в [населено място] е настъпило такова между л.а. „Ауди А8“, собственост на ищцата и управляван от М. Х. и л.а.„Фолксваген Т.“, собственост и управляван от А. П.. В протокола било посочено, че произшествието е настъпило поради неспазване на предимство при предприета маневра обратен завой от водача на л.а. „Ауди А8“, който е предизвикал ПТП с насрещно движещия се л.а. „Фолксваген Т.“. Този протокол бил официален документ по смисъла на чл.179 ГПК и имал материална доказателствена сила, но опровергаването на съдържанието му било допустимо, като оспорващата страна следвало да установи твърденията си. Доказателствена сила имало за удостоверените в протокола, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, но ако удостовереният факт съставлявал волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът имал доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за изявителя, каквито в случая нямало. Описаният от длъжностното лице механизъм на ПТП представлявал възпроизвеждане на изявления на водачите, участвали в произшествието, които факти не били непосредствено възприети от длъжностното лице. Протоколът бил надлежно оспорен и за проверка на удостовереното в него била назначена автотехническа експертиза, чието заключение съдът посочил, че кредитира. По доводите във въззивната жалба за необоснованост на това заключение съдът посочил, че то било оспорено от ищцата пред първата инстанция, но без да били въведени конкретни възражения срещу компетентността, обективността или безпристрастността на експерта или срещу пълнотата, яснотата или обосноваността на изводите му. Такива не били въведени и пред въззивния съд, затова заключението следвало да бъде ценено и от въззивната инстанция. От него ставало ясно, че деформациите по л.а. „Ауди“ били причинени при два различаващи се по своя характер удари – челен и страничен като не можело да бъде определено кой от двата удара е с преобладаваща причинна връзка с описаното в исковата молба събитие. Настъпилите щети в дясна странична част на л.а. „Ауди“ били значително по-големи от тези в преден десен калник и десен фар на същия автомобил. И при двете групи щети имало деформации, които не можело да обяснят деформациите по другия участвал в ПТП л.а.„Фолксваген“. Непосредствено преди произшествието надлъжните оси на двата участвали в инцидента автомобила са сключвали ъгъл около 90 градуса като предната част на л.а. „Фолксваген“ е била насочена към дясна странична част на л.а. „Ауди“, което не съответствало на разположението на двата автомобила след произшествието. Ако е имало контакт между двете превозни средства, той бил настъпил преди началото на маневрата обратен завой от л.а. „Ауди“, но това пък не можело да обясни разположението на двата автомобила към момента на инициалния контакт. Разкъсванията по двете десни врати на л.а. „Ауди“ не можело да бъдат обяснени само и единствено с удрящата повърхност на л.а. „Фолксваген“. Деформациите по л.а. „Ауди“ безспорно били получени по някакъв начин, но не можело да се получат по начина, по който ищцата съобщавала и от твърдения удар с л.а. „Фолксваген“. Затова съдът намерил, че доказателствената стойност на протокола ПТП е била успешно оборена. Счел още, че показанията на разпитания по делото свидетел не следвало да бъдат кредитирани, макар свидетелят да бил очевидец, тъй като се опровергавали заключението на вещото лице. Според свидетеля ударът е бил кос, но според вещото лице при кос удар било невъзможно разположението на автомобилите след произшествието, описано в протокола за ПТП. В резултат на така извършения доказателствен анализ съдът приел за недоказано настъпването на застрахователно събитие по време, начин и място, посочени в исковата молба и отхвърлил предявените искове. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият формулиран от касатора правен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава /решение № 71/ 16.08.2017 г. по т.д.№ 60343/ 2016 г., ІІ г.о. и цитираните в него/. Същото е прието в обжалваното въззивно решение, не се съдържат различни правни разрешения и в съдебната практика, която касаторът сочи в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не обуславя отхвърлянето на иска. Във въззивната жалба не са изложени доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила по разпределение на доказателствената тежест във връзка с оспорена истинност на документ и при открито производство по чл.193 ал.1 ГПК, а въззивният съд, доколкото не се касае до нищожност или недопустимост на обжалвания пред него акт или до приложение на императивна материалноправна разпоредба, е ограничен от посоченото в жалбата. Извън това, тежестта за доказване в случая е прието, че лежи върху ответника, поради което въпросът би имал значение само ако искът е уважен и то ако ответникът счита, че неговите процесуалните права са засегнати. Третото питане по естеството си съставлява твърдение на касатора, че въззивният съд не е съобразил начина и обстоятелствата, при които свидетелят е възприел правнорелевантните факти, за които дава показания, както и способността и желанието му вярно да възприеме фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си. Въззивният съд изрично е посочил обаче, че отчита както обстоятелството, че свидетелят е очевидец, така и обстоятелството, че е незаинтересован от изхода на делото. Независимо от това, той не е счел показанията му за достоверни, като опровергани от приетото по делото експертно заключение, което е въпрос на преценка, неподлежаща на контрол в производството по чл.288 ГПК. Същото важи и за шестия формулиран въпрос. Той предпоставя хипотеза, при която експертизата е приета от първоинстанционния съд, но делото е останало неизяснено от фактическа страна поради необоснованост, непълнота или необективност на експертното заключение, каквото е субективното виждане на касатора. Въззивният съд обаче е приел нещо различно - че заключението, прието от първата инстанция, било оспорено от ищцата, но без да са били въведени конкретни възражения срещу компетентността, обективността или безпристрастността на експерта или срещу пълнотата, яснотата или обосноваността на изводите му /каквито доводи не били наведени и пред въззивния съд/. Формулираното от касатора питане във връзка с този извод изисква преценка по същество, каквато в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да се извършва. Четвъртият, петият и седмият процесуалноправни въпроси са обуславящи и общо се свеждат до това какви са задълженията на въззивния съд в процеса на анализ на доказателствата, включително при обсъждане на експертно заключение, и на мотивиране на акта му. Те обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съобразено е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост /чл.202 ГПК/. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда /решение № 224/ 07.01.2019 г. по гр.д.№ 612/ 2018 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, затова по тези въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационен контрол и