Определение № 193 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1103/2020 г.

Производството е по чл.274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 7499/28.08.2019 г. на Е. Д. М., чрез особения представител адв. И. Ю., срещу въззивно определение № 2640/01.08.2019 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 2117/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4614/20.02.2019г., постановено по гр.д. № 2046/2019 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционния съдебен акт производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск. В частната касационна жалба се подържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е съдът да изясни всички твърдения на ищеца преди да определи правната квалификация на предявения иск, като даде указания за уточняване на правнорелевантните факти; 2) обвързан ли е съдът от правната квалификация посочена от ищеца в исковата молба – сочи се противоречие с решение № 12/ 27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г., IV г.о.; 3) допустим ли е иск по чл.45 ЗЗД за вреди, произтекли от клеветнически твърдения на ответника, ако не е проведено наказателно дело от частен характер – твърди се противоречие с решение № 12/06.02.2013 г. по гр. д. № 449/2012 г., III г.о. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се поддържа с аргументация за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с приложението на чл. 124, ал. 5 ГПК, в резултат на което постановеното определение е очевидно неправилно. Частната касационна жалба е процесуално допустима, но не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол, поради следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Е. Д. М. против Д. Л. В. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие вредоносно поведение на ответницата, изразяващо се в набедяване на ищеца в извършването на престъпление по чл. 199 НК, при разпита на В. като свидетел по образувано досъдебно производство № 22/2018 г. по описа на ГДБОП. Посочено е, че в случая произнасянето по предявения иск за вреди задължително е предпоставено от констатация за извършено от ответницата престъпление по чл.290 НК. Съгласно задължителната съдебна практика (ТР № 11/03.01.1967 г. на ОСГК на ВС), престъпният характер на едно деяние поначало се установява само с влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд. Гражданският съд може да се произнася и да установява твърдяно от страната престъпно обстоятелство само по реда и при наличие на предпоставките по чл.124, ал.5 ГПК – когато наказателно производство не може да бъде възбудено, или е прекратено, или е спряно на посочените в цитираната разпоредба основания по НПК. Исковата молба не съдържа твърдения за постановена от наказателния съд присъда спрямо ответницата, нито са налице изключенията по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване престъпния характер на деянието от гражданския съд. С тези решаващи мотиви е направен извод, че производството по делото следва да се прекрати, поради недопустимост на предявения иск. Съгласно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК допускането на касационното обжалване е възможно, доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. По първия изведен въпрос не се установява поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото са налице процесуалните предпоставки за това. Законодателят изрично е уредил в нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК, кога е допустимо установяването на престъпно обстоятелство от гражданския съд по гражданскоправен ред. В случая е констатирано, че липсват предпоставките, обуславящи допустимостта на произнасянето на гражданския съд - наказателното преследване да не може да бъде възбудено, или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т.2 – 5НПК; да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 НПК, или извършителят на деянието да е останал неоткрит. От съдържанието на исковата молба, в която ищецът е посочил фактите, от които произтича искането му за вреди, не може да се изведе наличие на никоя от причините, предвидени в НПК, в които наказателното преследване да е изключено. Разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Във връзка с възможността гражданският съд да установява престъпни обстоятелства е налице и задължителна съдебна практика, установена с ТР № 11/03.01.1967 г. на ОСГК на ВС, която е съобразена от въззивната инстанция. Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване и по втория въпрос. Константна е практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, според която съдът, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, определя сам правната квалификация на предявения иск. Важно е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право и чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право. Въззивното определение не се отклонява от тези правни разрешения, поради което не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос в изложението няма претендираното от касатора значение, защото не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В случая въззивната инстанция е приела, че предмет на производството са вреди, претендирани от ищеца като претърпени вследствие извършено от ответницата престъпление по чл. 290 НК, което е престъпление от общ характер, поради което въпросът за възможността да се разгледа иск за вреди, ако не е проведено наказателно дело от частен характер, е изцяло неотносим. Не се установява и основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. При констатираното, че по изведените процесуалноправни въпроси въззивният акт не противоречи на задължителната и трайно установена съдебна практика, твърдяната очевидна неправилност във връзка със същите въпроси не би могла да бъде констатирана. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение