Определение № 3310 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3395/2025 г.

Реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19.; Според алинея втора

Правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот. Взети са предвид и разпоредбите на чл. 15 ЗУТ /в редакция към датата на издаването на кметската заповед № 790 от 2007 г./ (Изм. и доп. - ДВ, бр. 65 от 2003 г., непроменена и до момента, чл. 16. , чл. 17, чл. 19 ЗУТ, чл. 11, ал. 1 от Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017 г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии. Разяснено е, че член 16, ал. 5 от посочената наредба от своя страна изяснява, че в селата улиците V клас са най-високият клас улици, освен в случаите на чл. 76, ал. 2 ЗУТ. Подчертано е, че разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ дава възможност да се придобиват по давност и чрез сделки реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, като поставя едно условие - да са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Целта на разпоредбата е да не бъдат раздробявани поземлените имоти на малки части, което би направило практически невъзможно застрояването и икономическото ползване на терена. С оглед на това препращането на чл. 201, ал. 1 ЗУТ е към минималните размери на УПИ, посочени в чл. 19 ЗУТ. Такива минимални размери законът предвижда единствено за УПИ за ниско жилищно застрояване - чл. 19, ал. 1 ЗУТ. Определените в ал. 1 най-малки размери на урегулираните имоти за ниско застрояване /лице и повърхност/ могат да бъдат намалявани най-много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет. Въпросът би бил относим само в хипотезата, в която спорният имот попада на главна улица на населено място без преобладаващ стръмен терен/, когато законът е предвидил, че поземленият имот следва да е с най-малко 14 м лице и 300 кв. м. площ. Тогава евентуално владяната спорна част от имота, намалена най-много с 1/5 би отговаряла на изискванията на закона за обособяване на самостоятелен поземлен имот. По въпроса за статута на общинската собственост въззивният съд е отбелязал, че вещните права, както и основанията за придобиването им са изчерпателно изброени в закона. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива въз основа на правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Уредбата на общинската собственост се съдържа в ЗМСМА и Закона за общинската собственост /ЗОбС/. Първата разпоредба, която създава общинска собственост след регламентирането й в Конституцията от 1991 г. е тази на § 7 ПЗР от ЗМСМА /ДВ бр. 77/1991 г./. В нея е предвидено преминаването в собственост на общините на определени държавни имоти с местно значение, включително и общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване /т. 4/. Следващият по време закон, който създава правна уредба на общинската собственост е Законът за общинската собственост /ЗОбС/ обн. ДВ бр. 44/1996 г. В чл. 2 ЗОС са посочени имотите и вещите, които са общинска собственост и основанията за придобиването й, а чл. 3 ЗОС разграничава публичната от частната общинска собственост според основанието за придобиването /имоти и вещи определени със закон/ и според предназначението й - да служи за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация и за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение. При тази законодателна уредба за определяне на един обект за публична общинска собственост е необходимо на първо място да се изясни датата на възникването му и на следващо място да се установи дали попада в изброяването на чл. 3, ал. 2 ЗОС. Съставянето на акт за общинска собственост по чл. 5 ЗОС има само удостоверително значение, аналогично на констативните нотариални актове по чл. 587 ГПК и не е условие нито за придобиване, нито за доказване на общинската собственост, като в чл. 56, ал. 2 ЗОС са определени обекти, включващи и общинските улици, за които изрично е предвидено, че не се съставят актове за общинска собственост. При спор за собственост, решението на общинския съвет по чл. 6, ал. 3 ЗОС за промяна във вида на общинската собственост и преобразуването й от публична в частна не може да има самостоятелно доказателствено значение, че имотът е бил публична държавна собственост, без по делото да се докаже основанието за възникването й. Въззивният съд се е позовал на решение № 50019 от 25.04.2023 г. по гр. д. № 1519/2022 г., I г. о. на ВКС, с което по въпроса "какъв е правният статут на вътрешен път, част от стопански двор на ТКЗС – дали същият е общинска собственост или частна собственост" е дадено следното тълкуване, чиито принципни постановки приел за относими и към настоящия правен спор: Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП), Обн., ДВ, бр. 26 от 29.03.2000г, с последващи изменения и допълнения, пътищата са републикански и местни, като последните според чл. 3, ал. 3 ЗП са общински и частни, отворени за обществено ползване, които осигуряват транспортни връзки от местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците. За тези пътища се прилага Законът за движение по пътищата (чл. 1). Съгласно чл. 8, т. 4 ЗП, съществуват и частни пътища, които са собственост на отделни физически или юридически лица. На основание чл. 9, ал. 2 от ЗП, частните пътища могат да бъдат отворени за обществено ползване, когато това се налага от обществени интереси, по инициатива на съответния общински съвет и със съгласието на собственика при договаряне на взаимоотношенията. Към категорията частни пътища по чл. 8 от ЗП, които осигуряват маршрути от частни интереси (чл. 5, ал. 1 ППЗП) и не са предназначени за обществено ползване, могат да се причислят вътрешноведомствените пътища, когато те осъществяват връзката между отделни части от обособена стопанска единица, състояща се от земя и сгради, които принадлежат на един или няколко правни субекта в съсобственост. Когато от държавно предприятие или ТКЗС, чрез приватизация или чрез търг се продадат обекти (сгради или земя) на различни собственици, /както е в настоящия случай и по този факт няма правен спор между страните-твърди се още с ИМ/, вътрешните пътища, които ги обслужват, дори и да не са проектирани като улици или пътища, по аналогия с чл. 38 ЗС придобиват статут на обща част и не могат да се придобиват по давност поради естеството им да осигуряват пълноценно упражняване на правото на собственост върху отделните имоти. Следователно процесният терен от 146.6кв.м. от процесния вътрешноведомствен път има характер на обща част. От изложеното следва, че първият признак, за да се определи един участък от земната повърхност като общински път по смисъла на чл. 3 ЗП, е той да бъде отворен за обществено ползване, т. е. да може да бъде ползван от неопределен кръг лица. Вторият признак е, този път да осъществява транспортни връзки от местно значение и да е свързан с републиканските пътища или с улиците. В случая се касае за чисто вътрешноведомствен път, който няма характер и естество на общински път, но е свързан с общинска улица. Ищецът „Нота Бене Шуус“ ЕООД не доказва, че този вътрешноведомствен път на някакво правно основание е общинска собственост, като Общината да е била собственик на този път преди приватизацията на обект „ВЕЛПАПЕ- I-част от сграда в парцел XII, кв.82 от ЗРП на гр.Пещера, като всъщност Общината е притежавала като ЧОбС само терена с площ 459.5 кв. м., ведно с построената част от сграда „Велпапе- I“, състояща се от приземен етаж от 291.5 кв. м. и част от етаж от 459.5 кв. м., находящ се в парцел ХII, в кв.82 по ЗРП на гр.Пещера. Нещо повече, посочената от север граница на продаваната обособена част по реда на ЗППДОбП, е записана в АЧОбС като път, а не като общински път или общинска улица /ищецът също не твърди, че този вътрешноведомствен път е публична общинска или ЧОбС на община Пещера. Освен това този терен /път/ не е посочен като прилежаща площ към сграда. Отбелязано е още във въззивното решение, че съгласно чл.7 ЗП от 1969г. /Обн., ДВ, бр. 93 от 02.12.1969 г., отм., бр. 26 от 29.03.2000 г./, пътищата се квалифицират като ведомствени, когато се строят и поддържат от ведомствата, предприятията и организациите, които ползуват пътя, /завършващ с портал откъм общинската улица/, с техни средства, която разпоредба е действала към момента на влизане в сила на ЗОбС, Обн., ДВ, бр.44 от 21.05.1996г. и на ЗМСМА /Обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., в сила от 17.09.1991 г./. Съгласно чл. 9 от Правилника за приложение на Закона за пътищата, ДВ бр. 14/1971 г., отм. ДВ бр. 98/2000 г., ведомствени са пътищата, обслужващи отделни предприятия, заводи, организации, ТКЗС и други, като ведомствените пътища могат да бъдат вътрешностопански или пък да свързват тези пътища с републиканските и местни пътища. Те не са пътища за обществено ползване по смисъла на § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, поради което не преминават в собственост на общините с влизане в сила на закона. Същите съставляват актив на ведомството, на предприятието което ги е построило и което те обслужват. Въззивният съд е приел, че в случая няма спор, че процесният вътрешно-ведомствен път е изпълнявал точно такова предназначение по отношение на предприятието Велпапе-II“, още повече че дори в АЧОбС от 2000 г. като северна граница на обекта е записан второстепенен път, а не общински път или общинска улица. Самият вътрешноведомствен път или част от него не е предмет на приватизационната сделка-продажба на обособена част от обект „ВЕЛПАПЕ -I включващ терен от 459.5кв.м. ведно с построената в него част от сграда „Велпапе“-I, състояща се от приземен етаж от 291.5кв.м. и част от етаж от 459.5кв.м. в парцел ХII в кв.82. Фактът, че е продадена обособена част от предприятие, без включен в нея вътрешноведомствения път е индиция, че този път е действащ и обслужва всички съседни и застроени други обособени части от процесното приватизиращо се предприятие по начин, че да се осигурява достъп до тях и още повече, че този път е без изход /тупик/ от източната си страна, което предполага необходимост от вътрешно маневриране на МПС и обръщане на посоката на движение предвид единствения достъп от път до главна улица откъм югозападната му страна. Видимо пред процесния имот е налице почти двукратно уширение на ведомствения път към тупика именно с цел маневриране и обръщане на посоката на движение на ППС, което практически се елиминира при отнемане на частта от Вътрешноведомствения път /ПИ с идентификатор 56277.504.9650/ и присъединяването на тази част /терен от същия/ с площ от 146.60кв.м. съгласно кметската заповед към ПИ с идентификатор 56277.504.589. Въззивният съд е счел, че се касае за ведомствено имущество – вътрешноведомствен път, който изпълнява предназначение да обслужва приватизираните и самостоятелно обособените части от процесното предприятие по начин, че без него или при намаляването на параметрите на същия по начина, опис в кметската заповед, реално същият престава и не може реално да изпълнява обслужващата си функция като транспортен коридор за достъп до всички съседни на този път обособени приватизирани части от предприятието, собственост на различни правни субекти и извършващи идентична или сходна търговска дейност. Фактът, че всички съседни ПИ попадат в територия с начин на трайно ползване -друг вид производствен складов обект, означава, че с оглед складовата дейност и извършваните товаро-разтоварни дейности, като самите сгради на ПИ са разположени непосредствено на и граничат с този вътрешно ведомствен път, което означава, че чрез него и от него е практическия достъп до тях за процесните дейности, доколкото от друга страна липсват данни да има друг съществуващ вътрешно ведомствен път чрез който достъпа да се осъществява до тези поне седем ПИ и сградите в тях. Следователно процесният вътрешно-ведомствен път отговаря на изискването на чл.38 ЗС за обща част поради естеството си по смисъла на закона да осигурява пълноценно упражняване на правото на собственост върху отделните имоти. Той фактически осигурява транспортен достъп до всеки от обособените парцели в резултат на приватизацията и до съществуваща на място товарна рампа. Посочено е още, че по ЗППДОП може да се продава вътрешноведомствен път, когато същият по естеството или по предназначението си няма характеристиките да осигурява достъп до отделните имоти и не представлява обща част по смисъла на чл.38 ал.2 ЗС, а представлява принадлежност към даден ПИ, защото последните /обособени ПИ от приватизацията/, имат друг такъв предвиден по плана път, който да осигурява транспортния коридор и достъп до тях от главния път. Когато след приватизационна сделка на обособена част от предприятие, се прехвърля /присъединява/ като принадлежност към придобитите от приобретателя сгради, други съоръжения и поземлен имот, в който са изградени в границите по одобрения застроителен и регулационен план /ПУП - План за регулация на УПИ XII в кв.82, по плана на гр.Пещера/, и реална част от вътрешноведомствен път на приватизиращото се общинско предприятие „ВЕЛПАПЕ“ който го обслужва, тези пътища са частни по смисъла на сега действащия чл. 8, ал. 4 от Закона за пътищата / Чл. 8.

Частните пътища са собственост на отделни юридически или физически лица и то независимо дали като принадлежност е разпределена цялата собственост на пътищата в приватизиращото се предприятие (тоест, дали към всички УПИ са продадени като принадлежност идеална или реална част от пътищата) или само частично, или се присъединява като допълнително незастроен терен /вътрешноведомствен път/. В хипотезата, когато собствеността на идеалните или реалните части от вътрешноведомствения път, които не са прехвърлени чрез приватизационния договор, този вътрешно ведомствен път остава обща част за всички продадени по ЗППДОП по естеството си и служещ за пълноценно и всеобхватно упражняване на правото на собственост на всички отделни имоти до които пътят осигурява достъп. Следователно като обща част този вътрешноведомствен път не може да се придобива по давност. Твърдения подкрепени с представени по делото доказателства, че този вътрешноведомствен път е частна общинска собственост и няма предназначение по естеството си да осигурява достъп до всички отделни имот, формирани в резултат на извършената приватизация на предприятие Велпапе“-Пещера; че същият е загубил предназначението си като обща част по естеството по чл.38 ЗС като да обслужва всички останали имоти, не са установени и доказани при условията на пълно и главно доказване по реда на чл.154 ГПК от страна на ищеца, позоваващ се на собственост върху него на основание придобивна давност, започнала да тече считано от м. януари 2008 г. Въззивният съд приел, че фактическата обстановка е възприета правилно от първоинстанционния съд предвид събраните и неоспорени от страните писмени доказателства, приобщени по делото. Доказателствената тежест по отношение на подлежащите на доказване факти и обстоятелства е разпределена правилно между страните, предвид предмета на доказване който следва да осъществи ищеца съобразно въведените от него с ИМ твърдения за придобиване на реална част от ведомствени пътя по давност. Първоинстанционният съд е изследвал всички възможни хипотези на придобиване в собственост по давност на реална част от УПИ представляващ вътрешноведомствен път и е достигнал до правилен извод за липса в случая на посоченото в ИМ придобивно основание. Освен това, във въззивната жалба бланкетно са посочени пороците на първоинстанционното решение без жалбоподателят да е изложил конкретни аргументи, установени факти и обстоятелства в подкрепа на заявената теза относно приложимостта на някоя от хипотезите за придобиване в собственост на реална част от УПИ по давност при условията по чл.200 ЗУТ. Твърдението на ищеца е за давностно владение с начало м. януари 2008 г., от когато съдът приел, че не е започнала фактически да тече правновалидно владение, годно да направи владелеца собственик по придобивна давност на реална част от ПИ. В писмените бележки на ответника Община Пещера се сочи, че вътрешноведомственият път с идентификатор по КККР ПИ56277.504.9650 е записан като публична общинска собственост, което потвърждава извода, че публична общинска собственост не може да се придобива по давност съгласно изричната и непроменена разпоредба на чл.7 от Закона за общинската собственост още от първоначална редакция и във всичките редакции на тази разпоредба-до момента. Освен това не се установява ищецът реално да е осъществявал фактическа власт върху реално обособен и идентифициран на място с точни граници и маркиран по съответния ред, терен с намерение да го свои като своя изключителна собственост. Не с установява кога точно е завладяно това място и как на място е било индивидуализирано по граници и съседи и как ищецът реално е въведен във владение именно на имота, така както е посочен по проекта за ЧИ на плана, кой е осъществявал това владение, как са маркирани и идентифицирани на място границите му и в какво точно се е изразявало упражняваната фактическа власт. Нещо повече, от така нареченото облагородяване не става ясно кога е реализирано и защо. Ищецът също не сочи кога точно и как е облагородил мястото в хипотеза на неустановени и неизвестни на място граници на реалната част от вътрешноведомствения път от 146.6кв.м., при неприложена върху терена регулация, тоест без идентификация на незастроения терен по граници по съседи и по местонахождение. Ищецът не е доказал по несъмнен и безспорен начин, че именно върху мястото /представляващ допълнително незастроен терен от вътрешноведомствен път в северната част на имота, с размери 146.6кв.м./ така, както е посочено по проекта, е извършил облагородяване чрез поставяне на трайна настилка и фактически го е съединил с останалата част от дворното място, като не посочва никакви фактически действия или извършена дейност които да са довели до този резултат, още повече че не посочва как на място фактически е идентифицирана тази част, а именно-този незастроен терен от вътрешноведомствен път и как точно ищецът е разбрал и е установил коя част трябва да владее и облагородява, упражнявайки фактическа власт върху последната, предвид и на спецификата на терена без видими на място граници. Предвид гореизложеното и съгласно събраните доказателства, въззивният съд е приел, че обжалваното решените следва да се потвърди изцяло. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по решени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на въззиваемата страна относно възможността да се предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснати да се извършат от първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускане на тези доказателства за първи път във въззивното производство?; 2. Съществува ли задължението на ПОС служебно да назначи съдебно-техническа експертиза относно изследване на въпроса процесният вътрешноведомствен път имал ли е и има ли връзка сега с други общински пътища и кои имоти обслужват в границите на приватизираното предприятие? Сочи се, че отговорът на този въпрос е пряко свързан с отговора на въпроса – допустимо ли е по реда на оригинерното придобиване на процесния имот, каквото е давностното владение, да се придобие в собственост на ищцовото дружество. Изложени са съображения, че е достатъчно да бъде релевирано общо оплакване или за необоснованост, или за допуснати процесуални нарушения при установяване на фактите, за да е длъжен въззивният съд да назначи служебно експертиза, необходима за установяване на съответните факти. Не се сочи конкретна практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която се е произнесъл въззивният съд по поставените въпроси. Изложени са съображения, че обжалваното въззивно решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди се, че този порок се установява пряко от съдържанието на въззивния акт, без да е необходимо да се прави анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Поставените въпроси и твърдения не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Въпросите не представляват правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Съобразно цитирания тълкувателен акт в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. При липса на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и специфичната такава, каквато не е и налице. По поставените въпроси се поддържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е посочена конкретна практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която да се е произнесъл въззивният съд. Приложеното ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС не се свързва с конкретно поставен правен въпрос в изложението, който да е обуславящ за изхода на спора, но дори и да се приеме, че позоваването на този тълкувателен акт е свързано със задължение на въззивния съд служебно да назначи експертиза, съгласно соченото в т. 2 от изложението, то отново не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, доколкото въззивната жалба не е съдържала оплакване по въпроса за установяване на характера на вътрешноведомствения път и връзката му с други пътища, за да се приеме, че въззивният съд не е назначил експертиза с цел отстраняване на допуснатото процесуално нарушение. Във въззивното производство не е и искано събиране на това доказателство, съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК. Следва да бъде посочено още, че несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите относно института на придобивната давност и твърдения за нарушения при кредитирането на свидетелските показания. Изложените от касатора съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т. 3 ГПК, а основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, ответникът по касация Община Пещера има право на разноски в настоящото производство, но поради липса на представено доказателство /договор за правна защита и съдействие/, за уговорено и платено адвокатско възнаграждение, такива не могат да бъдат присъдени.