Определение № 50824 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. Р. срещу решение № 1285/04.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 30/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното решение въззивният съд е постановил следното: 1) Отменил е първоинстанционното решение № 260677/21.10.2020г. по гр. дело № 8275/2019 г. на Софийския градски съд (СГС) и вместо това е постановил следното: А) Отхвърлил е, като неоснователен, предявен от касатора Н. Р. иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – страдания поради насилствената асимилационна политика, осъществена през 1984 г. спрямо населяващите българска територия лица с турско етническо самосъзнание, в размер на 100 000 лв., ведно със законните лихви от 21.06.2019 г.; Б) Отхвърлил е и иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лв., ведно със законните лихви от 21.06.2019 г., за възмездяване на неимуществени вреди – тревоги, накърнено чувство за справедливост и стрес поради продължилия над 27 години наказателен процес по производство с последен деловоден номер ДП II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) – София, за престъпление по чл. 387 от НК; 2) Потвърдил е „решението в отхвърлителната му част“. Касационната жалба на ищеца Р. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на същото в частта му по иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, като постановено по непредявен иск, евентуално – по нередовна искова молба, насочена срещу ненадлежен ответник; излагат се и оплаквания и съображения за неправилност на въззивното решение в частта му за отхвърлянето на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон; т.е. навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Н. Р., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди своевременно въведените от страните искания, доводи и възражения; 2) кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство определя (е спор за) граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпленията, предмет на разследване; 3) кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство определя (е спор за) граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от разследваните по същото престъпления, особено когато за извършването им, под наказателна отговорност са привлечени висши държавни ръководители и/или лица на висша държавна длъжност; и 4) кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, определя (е спор за) граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпленията, предмет на разследване. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 194/11.01.2022 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I-во гр. отд.; а останалите три въпроса – с решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд. По отношение на последните три въпроса, при условията на евентуалност се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид оплакванията си в касационната жалба, в изложението си към нея касаторът изрично се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на част от въззивното решение. За да постанови посочения по-горен краен резултат с обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите към него следното: Посочил е, че с първоинстанционното решение по делото СГС е осъдил ответната ПРБ да заплати, на основание чл. 2б, ал.1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, на ищеца Н. Р. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 780-II/1998 г., а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен, като неоснователен. Приел е, че ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната част, по съображения за необоснованост относно размера на обезщетението. Приел е, че ответната ПРБ го е обжалвала с доводи за неправилност в осъдителната част, както и по съображения за недопустимост на иска. САС е намерил, че въззивните жалби са допустими, а обжалваното с тях решение е валиден и допустим съдебен акт. Поради това въззивният е приел, че дължи произнасяне относно правилността на решението, според доводите за неправилност, „разгърнати от първоинстанционния съд“. Апелативният съд е изтъкнал, че във въззивния процес не е правено искане за събиране на нови доказателства и не са допускани такива, предвид което е приел, че „проверката следва да се осъществи“ според доказателствата, приобщени от първостепенния съд. По-натам, въз основа твърденията на страните и „очертания предмет на проверка“, САС е достигнал до извода, че с исковата молба по делото, на основание чл. 2б от ЗОДОВ се отправя претенция за обезвреда на неимуществени вреди, оценени за 100 000 лв., поради нарушаване правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на процесното досъдебно производство, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на исковата молба. Следва подробен преразказ на изложеното в исковата молба, след което въззивният съд е приел, че дадената от първостепенния съд квалификация на „търсената защита“ е правилна. От друга страна, апелативният съд е намерил, че СГС не се произнесъл по основателността на иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка са изложени съображения, че задължение на съда е да даде правна квалификация на претенцията на ищеца, без да е зависим от визираните в исковата молба законови текстове, както и че въззивният съд, обвързан от императивната разпоредба на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, следва да анализира претенция за обезвреда на „първата група вреди, произтичащи непосредствено от възродителния процес“. Въззивнят състав е приел, че макар „тази група вреди да е доказана по основание и естество“, то липсва надлежно предявен иск, адресиран срещу материалноправно легитимиран субект. В тази връзка съдът е изтъкнал, че ответник по делото е ПРБ, приел е, че същата няма участие във възродителния процес, поради което е намерил, че искът за обезвреда на неимуществените вреди на ищеца, „обусловени от проведения срещу българските граждани с турско етническо самосъзнание процес по денационализация“, с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. На следващо място въззивният съд е приел, че „неоснователността на главния иск обосновава неоснователност на акцесорния иск – за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главничното вземане“. В тази връзка е посочено, че чл. 2б от ЗОДОВ изрично прави връзка с чл. 6 от КЗПЧОС, като следва цитат на пълния текст на последната разпоредба, а след това – извод, че правоимащ да претендира обезщетение за вреди поради забавено правораздаване е обвинено лице, което е под угрозата на наказание, срещу което се провежда процес и той е извън рамките на разумните за произнасяне срокове, както и всяко лице, търсещо определяне на негови граждански права и задължения. Съдът е приел, че ищецът може да се отнесе към втората категория лица – търсещи определяне на граждански права. Следват съображения, че според НПК пострадал е всяко лице, търпящо неимуществени или имуществени вреди от престъпление, както и че пострадалият може да се конституира в наказателния процес като граждански ищец и/или частен обвинител. Въззивният съд е приел също, че упражняването от ищеца на тези правомощия и вредите от невъзможността да бъдат упражнени, следва да се докажат, за да са налице предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ за възмездяване на щети поради забавени процесуални действия. Непосредствено след това съдът е посочил, че защита като граждански ищец жалбоподателят Н. Р. е могъл да получи по реда на специалния ЗПГРРЛ, а след изтичане на законовия срок, нормиран от закона – по реда на ЗЗД „при иск, упражнен срещу деликвент“. Съдът е изтъкнал, че към момента е настъпила смърт на две от първоначално обвинените лица Т. Х. Ж. и Д. И. С.; третият обвиняем Г. И. А. е на преклонната възраст; както и че спрямо деянието е изтекла абсолютна давност за осъществяване на наказателна репресия. След това въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства, дали ищецът се е конституирал като частен обвинител по делото, каквито права е имал от момента на образуване на производството; отново е посочено, че ищецът като пострадал от престъплението е имал възможността да упражни предоставените му от закона права – да се конституира като частен обвинител в процеса и да изисква ускоряване на процесуалната дейност. Предвид отразеното в исковата молба твърдение на ищцеца, че е бил разпитан като свидетел, съдът приел, че към този момент той е могъл да се конституира като частен обвинител. Приел е също, че липсата на доказателства за проявена от страна на ищеца активност да реализира предоставените му от НПК права като пострадало лице, участващо в процеса като частен обвинител, изключва пряката причинна връзка между заявените вреди от неимуществено естество и вредоносното деяние – несъразмерно спрямо сложността на фактическата и правна обстановка продължаване на наказателен процес. Въззивният съд е намерил и че доказателствена тежест за установяване на несъразмерното забавяне на процеса носи ищецът по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, като е посочил, че в исковата се твърди и че ответната ПРБ не е разпитала около 130 души, пострадали, които били с установени имена и адреси, но е приел, че няма доказателства, че своевременният разпит на тези лица би довел до приключване на досъдебното производство с възможност за внасянето му в съда. В заключение САС е приел, че „поради това постановеното решение следва да се отмени“, а искът, предявен срещу ПРБ на основание чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6 КЗПСОП – да се отхвърли. Непосредствено след това въззивният съд е достигнал и до извод, че „в отхвърлителната му част решението следва да се потвърди“. При така постановеното въззивно решение (мотиви и диспозитив), както и предвид доводите на касатора за вероятна частична недопустимост на същото, настоящият съдебен състав на касационната инстация намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно валидността и процесуалната допустимост на обжалваното решение, и конкретно – по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да постанови ясен, разбираем и вътрешно непротиворечив съдебен акт, като изложи и такива мотиви към него. Формулираните в изложението на касатора-ищец, процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, и три материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6 от КЗПЧОС, са относими към касационните му оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което тези въпроси биха били от значение за изхода на делото само ако същото е валидно и процесуално допустимо, но проверката за това ще се извърши едва с решението по чл. 290 от ГПК на касационната инстанция, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение