Определение № 165 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3624/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. С., чрез адвокат Р. К., срещу решение № 141 от 23.06.2020 г. по в.гр.д.№ 142/2020 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 493 от 25.11.2019 г. по гр.д.№ 712/2019 г. на Троянски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Д. Д. С. и С. А. С., че В. Д. С. е собственик на 1/3 идеална част от двуетажна еднофамилна жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. О., със застроена площ 62 кв.м., нанесена като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ........... по кадастралната карта на [населено място], и е отменен, на основание чл.537, ал.2 ГПК, нотариален акт № ..., т. ..., н.д.№ ...../2018 г. на нотариус Б. К., рег.№ ...... на НК, до размера на 1/3 идеална част. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му като неправилно и отхвърляне на предявения иск. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното: Пред настоящата инстанция делото е висящо в частта по предявения от В. Д. С. срещу Д. Д. С. и С. А. С. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните по делото, че ищцата е собственик на 1/3 идеална част от процесната вилна сграда. Като придобивни основания ищцата е посочила наследяване на майка си А. В. С., която към смъртта си е била придобила имота по наследство от родителите си Ц. В. М. и В. А. М.. В преклузивния срок по чл. 131 ГПК ответниците не са депозирали отговор на исковата молба. Същите са получили копие от исковата молба и приложенията и са били уведомени за възможността да подадат писмен отговор, както и за последиците от неподаването му, на 20. 11. 2018 г., видно от съобщенията и разписките към тях (л. 70 и л. 71 от първоинстанционното дело). Едномесечният срок е изтекъл на 20. 12. 2018 г. (четвъртък, работен ден), а отговорът на исковата молба е подаден на 21. 12. 2018 г. (петък), в 16, 09 ч., заведен с вх. № 6953/21. 12. 2018 г., без да е отбелязано да е получен по пощата, нито да е приложен пощенски плик (отговорът на исковата молба е прикрепен към кориците на първоинстанционното дело). С отговора на исковата молба е направено възражение за придобивна давност и са въведени твърдения, че от смъртта на Ц. М. през 2006 г. до предявяване на иска на 31. 07. 2018 г. ответниците са владели процесната вилна сграда, както и че владението им е основано на саморъчното завещание, оставено в полза на Д. С. от баба му Ц. М.. С писмената защита отново се поддържа заявеното придобивно основание – давност, като се твърди, че „завещанието е послужило само като основание – начало на давностно владение, което е започнало след смъртта на Ц. М.“. Правото на собственост на ответниците било признато с издадения на 25. 05. 2018 г. констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата В. С. и първият ответник Д. С. са брат и сестра, а ответницата С. С. е съпруга на Д. С.. Майката на страните А. В. С. е починала на 11. 03. 2018 г. и е оставила за наследници по закон децата си В. С. и Д. С., както и съпруга си Д. Д. С.. А. С. е единствен наследник по закон на своите родители В. А. М., починал на 19.09.1992 г., и Ц. В. М., починала на 28.11.2006 г., които през време на брака си, през 1969-1970 г., са построили процесната вилна сграда на основание одобрен архитектурен проект № 595/17. 06. 1970 г. и строително разрешение № 108/20. 05. 1969 г., върху имот държавна собственост. От ищцата е представено саморъчно завещание от 21.07.2004 г., с което Ц. В. М. е завещала на ответника Д. С. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава. От заключението на графологическата експертиза е прието за установено, че подписът за завещател в саморъчно завещание от 21. 07.2004 г. е положен от Ц. В. М.. С нотариално заверено пълномощно рег. № ...../27.01.2017 г. по описа на нотариус Л. А., майката на страните А. С. е упълномощила ответника Д. С., от нейно име, като единствен наследник на В. М. и Ц. М., да извършва фактически действия по снабдяването с документи, свързани с наследствения й имот от посочените наследодатели, находящ се в [населено място], кв. О., [улица], представляващ дворно място от около 1 дка с построената в него вилна сграда върху 100 кв. м., както и да предприеме необходимите действия по снабдяването с нотариален акт, вкл. по обстоятелствена проверка, ако такъв не е наличен, като подписва молбата-декларация от нейно име и я представлява пред нотариус по негов избор, видно от заверено от нотариуса извлечение от общия регистър за 2017 г. С пълномощно рег. № ..../27. 01. 2017 г. е упълномощила сина си да я представлява, като наследник на Ц. В. М., и във връзка с извършване на доброволна делба на земеделски имоти, останали в наследство от В. С.(баща на Ц. В. М.) и продажбата на получените при доброволната делба в изключителна собственост имоти. Като пълномощник на А. С., Д. С. е продал на Ж. К.-П. три земеделски имота, с н.а. № ........./16. 02. 2017 г. Саморъчното завещание от 21. 07. 2000 г., оставено от Ц. В. М. в полза на Д. С., е обявено на 23.04.2018 г., от нотариус Х. К., месец след смъртта на А. С.. С н.а. № ..../25. 05. 2018 г. ответниците Д. С. и С. С. са признати за собственици по давностно владение на процесната двуетажна еднофамилна жилищна сграда. С нотариална покана рег. № 349/15.06.2018 г. на нотариус Н. Г., рег. № 349 на НК, ищцата В. С. е поканила ответника Д. С. в едноседмичен срок от получаване на поканата да й предостави достъп до процесния имот, а ако не й осигури достъп – да й плаща за нейната 1/3 ид.ч. по 60 лв. на месец за лишаване от ползването. С отговор на нотариалната покана от 04.07.2018 г. ответникът Д. С. е отказал да осигури достъп до имота на ищцата, заявявайки, че е придобил същия по давност, като го е владял от 2006 г. – смъртта на баба му, откогато е отказал достъп до имота на ищцата. Въз основа на показанията на свидетелите В. С., М. А., В. Б., П. Паунова, Д. С. (баща на страните), е прието за установено, че процесната сграда се ползвала както от семейството на Д. С., така и от семейството на В. С., но никой от тях не живее там постоянно. Д. С. не е заявявал, че само той е собственик на вилата, нито е заявявал собственически претенции. Не е имало спорове между страните по въпроса относно собствеността на вилата – знаело се, че е била на дядото и бабата на ищците, а след смъртта им е станала собственост на майка им, техен единствен наследник. Д. С., до смъртта на майка си А. С., не е претендирал спрямо сестра си и баща си, че е изключителен собственик на вилната сграда и никога не ги е уведомявал, че има завещание за този имот. Едва след смъртта на майка си сменил патрона на входната врата и лишил ищцата от достъп до къщата. Съдът е дал вяра на показанията на тези свидетели, тъй като се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства. Прието е, че показанията на свидетелите П. П., В. В., и Ц. Б., установяващи, че повече от десет години Д. се грижи за имота – разчиствал го, отсякъл няколко опасни дървета в двора, косял тревата, поправял покрива, изкопал септична яма, не доказват владение на идеалните части на останалите съсобственици. От правна страна въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот, като е придобила същата по наследство от майка си А. В. С., която към смъртта си е била собственик на целия имот по наследство от родителите си Ц. В. М. и В. А. М.. Останалите 2/3 идеални части са собственост на ответника Д. С. (1/3 ид.ч.) и на бащата на страните Д. С. (1/3 ид.ч.). Направеното от ответниците възражение за придобивна давност е разгледано, като непреклудирано, но е прието за неоснователно. Доказателствената сила на представения от тях нотариален акт по обстоятелствена проверка № ..../25. 05. 2018 г. е оборена. Прието е, че ако сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, сънаследникът владее своята идеална част от имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството си на държател, освен ако не е демонстрирал ясно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. В случая липсва „явност“ в намерението за своене на ответниците в отношенията им с другите съсобственици на процесния имот. В тежест на ответниците е било да установят промяната в намерението за владение чрез манифестиране на поведение, което да не оставя никакво съмнение, че упражняват фактическата власт върху целия имот за себе си, да отблъснат владението на другия сънаследник – сестра на първия ответник и ищца по делото и това да стане известно на последната. Такива действия са извършени за пръв път през 2018 г., след смъртта на А. С., когато Д. С. е сменил патрона на входната врата и е отказал да даде ключ на ищцата В. С., но искът за собственост е предявен същата година, с което течението на придобивния давностен срок на ответниците е спряло. Съобразено е и обстоятелството, че към съставяне на саморъчното завещание и към смъртта на Ц. М., последната не е била едноличен собственик на процесния имот, а го е притежавала в съсобственост с А. С., която е придобила идеална част по наследство от баща си В. М.. Ответникът не е приел наследството по завещание, тъй като е признал майка си за единствен наследник по закон на Ц. М., обявил е саморъчното завещание след смъртта на майка си и след изтичане на четиринадесет години от узнаването му, а и самият ответник сочи завещанието като начало на давностно владение, но не и като придобивно основание. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 891/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д.№ 78/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил придобил ли е ответникът собствеността върху процесния имот на основание универсално завещателно разпореждане от 21. 07. 2004г., оставено от баба му Ц. В. М.. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от жалбоподателите практика. Такъв придобивен способ не е заявяван от ответника нито в рамките на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, нито след това. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е направил никакви възражения срещу иска, не се е позовал на никакво придобивно основание, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 133, чл. 147 и чл. 266 ГПК,нито първоинстанционният, нито въззивният съд са имали право да разглеждат и да преценяват основателността на заявени след срока по чл. 131 ГПК придобивни основания. На следващо място, в отговора на исковата молба, подаден след срока по чл. 131 ГПК, както и в писмената защита, депозирана пред първоинстанционния съд, единственото придобивно основание, на което се позовава ответникът, е придобивна давност. Завещанието е коментирано само като писмено доказателство, поставило началото на владението на процесния имот от ответника и във връзка с довода, че владението е предадено на ответника „по волята на завещателката“. В писмената защита пред първата инстанция е посочено с големи букви: „Завещанието е послужило само като ОСНОВАНИЕ – НАЧАЛО НА ДАВНОСТНО ВЛАДЕНИЕ, което е започнало след смъртта на Ц. М..“ На следващо място, ответникът нито е въвел твърдения да е приел наследството по завещание, нито данните по далото сочат на приемане на наследството изрично или с конклудентни действия. Съвкупната преценка на доказателствата сочи на обратен извод: ответникът не е уведомил майка си А. С., като единствен наследник по закон на Ц. М. и В. М., за оставеното в негова полза универсално завещание, включително и когато е бил упълномощен от нея, в качеството й на единствен наследник по закон на родителите си, да извършва от нейно име фактически и правни действия във връзка с наследствените имоти, сред които и такива по снабдяване с нотариален акт за собственост върху процесния имот; извършвал е и разпоредителни действия от името на А. С. с имоти, оставени в наследство от Ц. М.; в продължение на четиринадесет години след смъртта на завещателката не е обявил саморъчното завещание, а е направил това едва след смъртта на майка си А. С.; снабдил се е с констативен нотариален акт за собственост не по завещание, а по давност. С оглед на горното, действията на въззивният съд не противоречат на посочената от касатора практика на ВКС и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК с твърдения, че решаващият извод на въззивния съд за придобито от ищцата право на собственост върху 1/3 ид.ч. по наследство от А. С. не е съобразен с влязло в сила решение между страните, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.42 ЗН, за прогласяване на нищожност на оставеното в полза на ответника саморъчно завещание от 21.07.2004 г. Очевидна неправилност не е налице. На първо място, както бе посочено по-горе, до изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил основанието на предявения иск, а с подадения след срока отговор на исковата молба и последващи писмени становища (писмена защита до първоинстанционния съд) не е въвел твърдения, че е упражнил правата си по завещанието и последното го легитимира като едноличен собственик на процесния имот. Защитата на ответника, насочена към оборване на материалноправната легитимация на ищцата, се състои в противопоставяне на собственически права, произтичащи от оригинерен придобивен способ - придобивна давност. Правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание. На следващо място, няма колебание в практиката на ВКС, че наследството по завещание се открива със смъртта на завещателя и от този момент се поражда възможността за приемането му, за да се придобие завещаното имущество от назначения с него наследник или заветник. Приемането на наследството по завещание, аналогично и на приемането на наследството по закон, се извършва по реда, указан в чл. 49 ЗН - изрично, с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписването му в особената книга на съда / ал. 1 / или мълчаливо - когато облагодетелстваното лице извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството / ал. 2 /. Правата по завещание следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото с тази сделка имущество. Ако ползващото се от завещателното разпореждане лице не изрази воля да приеме наследството по завещание, завещанието няма да породи предвиденото в чл.16 ЗН правно действие и притежаваните от наследодателя към момента на неговата смърт имуществени права ще преминат в патримониума на наследника по закон. Трайно установена е и практиката на ВКС, че въпросът за упражняване на правата по едно завещание е фактически и се разрешава според данните за конкретния случай. В случая, твърденията на ответника са, че е упражнявал фактическа власт върху имота не като елемент от свое право на собственост, а с цел да придобие правото на собственост върху чужд имот. Конкуренцията на права върху имота е решена от въззивния съд в рамките на основанията, въведени в процеса от страните, при съобразяване на обстоятелствата по делото, които не установяват твърдяното от ответника явно владение в законоустановения срок по чл.79 ЗС, още преди да възникне наследственото правоотношение, на което се позовава ищцата. При незаявено от ответника възражение за приемане на наследството по завещание и за придобиване на процесния имот на това основание, обстоятелството дали завещанието е валидно или не е правно ирелевантно. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не е налице нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. В обобщение, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателят Д. Д. С. следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата-ответница по касационната жалба В. Д. С. сумата 500 лева разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение