Определение № 2681 от 26.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3541/2023 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.388/20.07.23 по ч.г.д.№.283/23 на АС В.Търново е потвърдено определение №.531/8.06.23 по г.д.№.355/23 на Окръжен съд Русе за прекратяване като недопустимо на производството по предявен от малолетното дете Д. Д. Р. чрез майка й Д. А. И. иск с правно основание чл.62 ал.4 СК за оспорване на бащинство. Постъпила е частна касационна жалба от Д. Д. Р. чрез нейната майка Д. А. И., в която се твърди, че определение №.388/20.07.23 по ч.г.д.№.283/23 на АС В.Търново е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Налице е позоваване на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С атакуваното определение е прието, че съгласно чл.62 ал.4 СК детето може да оспори бащинството от навършване на 14-годишна възраст до една година от навършване на пълнолетие. Съдът се е позовал и на постановките на ТР №.2/15 по т.д.№.2/14 ОСГК на ВКС от 5.02.15г., според което срокът за предявяване на иска по чл.62 ал.4 СК започва да тече от навършване на пълнолетието на детето; недопустимо е малолетно дете да води този иск чрез законния си представител - чрез последния то може да предяви иск по чл.69 СК - за установяване на произход от бащата, ако е с неустановен такъв, но това разрешение, дадено с т.2 ППВС 5/78, е неприложимо към хипотезите на чл.62 ал.4 СК; искът по чл.62 ал.3 СК за оспорване на произход на бащата може да бъде предявен от детето в период от една година, считано от навършване на пълнолетие, и предявеният от него преди това иск би бил недопустим, а искът по чл.69 СК за установяване на бащинство може да бъде упражнен от раждането на детето най-късно до навършване на три години от пълнолетие. Отразено е, че в случая се касае за иск по чл.62 ал.4 СК за оспорване на бащинство, предявен от малолетното дете с установен произход от бащата /в който смисъл е и представеното удостоверение за раждане - в което ответникът е посочен като негов баща/ чрез неговата майка и законен представител. Доколкото детето е родено на 6.08.21 и е непълнолетно, а искът е предявен на 6.06.23г., същият е недопустим. От друга страна по отношение на майката срокът по чл.62 ал.2 СК - едногодишен от раждането, също е изтекъл. При това положение е формиран извод, че първоинстанционното производство е било прекратено правилно и законосъобразно. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, респективно определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. От друга страна, доколкото съдът е длъжен да следи и служебно за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, трябва да се посочи, че към настоящия момент е налице ясна законова разпоредба, фиксираща сроковете, в които могат да се предявят исковете по чл.62 СК от различните правни субекти. Съгласно същата - чл.62 ал.4 СК /ред. ДВ бр.103/20/ - детето може да оспори бащинството от навършването на четиринадесетгодишна възраст до една година от навършването на пълнолетие. В настоящия случай детето е малолетно /на 2г./, не е навършило 14 години и предвид горните изисквания предявеният иск е недопустим. Същевременно въпросът как следва да се тълкува разпоредбата на чл.62 ал.4 СК преди изменението й с ДВ бр.103/20 /предвиждаща, че детето може да оспори бащинството до една година от навършването на пълнолетие/ е детайлно разгледан в ТР 2/15 от 5.02.15 по т.д.№.2/14 ОСГК на ВКС - което съставлява задължителна практика, обвързваща съдилищата. В същото са отчетени и съпоставени както природата и целта на предоставеното средство за защита, така и резултатът, който би бил постигнат в различните хипотези на тълкуване. Изрично е посочено, че се касае за личен иск - като всяко от лицата, което има право да го предяви, следва да разполага с възможността да вземе решението дали да го предяви по свое вътрешно убеждение - доколкото правните последици от постановеното решение ще рефлектират върху гражданскоправния му статут. Разполагайки със самостоятелно право на иск за оспорване на установената в чл.61 СК презумпция за бащинство, детето следва да има правото и възможността да вземе решение дали да предяви иска по своя преценка, доколкото оспорването би могло да има за последица неустановеност на произхода по баща и то считано от момента на раждането. Предоставянето на възможност упражняването на това право да бъде осъществено чрез законния представител на малолетното дете на практика лишава същото като правен субект от възможността да вземе самостоятелно решение дали да предяви иска - а оттам и дали да търси действителния си произход по баща. Същевременно то предоставя допълнителна възможност на законния му представител да предяви иска от името на детето - макар да разполага със самостоятелно право на такъв иск, равно по интензитет на правото на детето. При това положение и доколкото майката е разполагала с отделно право да оспори произхода - което не е упражнила, тълкуването на разпоредбата на чл.62 ал.4 СК /действаща редакция ДВ бр.103/20/ в смисъл, че тя би могла да предяви иска по всяко време до навършване на непълнолетие /14г./ от детето, освен всичко друго, би довело и до реалното му лишаване от възможност за извършване на самостоятелна преценка дали да упражни това свое право или не след навършване на непълнолетие /14г./. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на III ГО,