Определение № 190 от 17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Д. А. Сервиз“ Е., „Д. А.“ Е. и К. Е. М. срещу определение № 2200/15.03.2022 г. по ч. гр. д. № 1555/2022 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено определение № 11116/17.12.2021 г. по гр. д. № 57235/2021 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба на касаторите и е прекратено производството по нея в частта по предявения срещу Сдружение „Клуб на привържениците на Фолскваген в България“ иск за осъждане на ответника да премахне определено противоправно съдържание от форум на собствения му уебсайт, при евентуалност - да ограничи достъпа до него.

Касаторите поддържат оплакване за неправилност като порок на обжалвания съдебен акт и молят той да бъде отменен и постановен друг по същество, с който предявеният иск да се приеме за допустим. Излагат пространни доводи, с които по същество твърдят, че въззивният съд е нарушил задължението си, произтичащо от правото на Европейския съюз, да тълкува приетата в резултат на транспониране национална правна норма - чл. 16 от Закона за електронната търговия /ЗЕТ/, с оглед целите на Директива 2000/31/ЕО. Според тях съдът е следвало да приеме, че чл. 15, ал. 1 от нея допуска съдът да може да разпорежда на доставчик на хостинг услуги да премахва съхранявана от него информация, обявена преди това за незаконна, или да блокира достъпа до нея, незвисимо по чия молба се съхранява, и след като в ЗЕТ, приет като закон по транспониране на Директива 2000/31/ЕО, не са предвидени специални процедури за такова разпореждане от страна на съда, националният съд е следвало да предостави търсената защита, правоприлагайки по аналогия и чрез тълкуване на чл. 16 ЗЕТ. Поддържат, че в хипотеза на незаконна информация защитата на потребителите не би била пълна, ако те, освен с иск за вреди срещу доставчика, не разполагат и с иск за осъждането му да бъде задължен да премахне противоправната информация или да ограничи/блокира достъпа до нея, защото само по този начин може да се гарантира преустановяване на вредоносното деяние, когато то е продължавано, и да се пресече възможността за бъдещи вреди от него. Цитират и представят правна теория. Правят аналогия с разрешението, дадено в цитирана от касаторите практика на ВКС относно юридическите лица като субекти на правото на обезщетение за неимуществени вреди. Поддържат и нарушение на чл. 46, ал. 3 3НА от страна на въззивния съд при извода му, че е недопустимо правоприлагане по аналогия, когато иде реч до санкция.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване при позоваване на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК се поставят като обуславящи следните шест въпроса:

1. С оглед разпоредбата на чл. 5 вр. чл. 2 ГПК допустим ли е осъдителен иск за преустановяване на вредоносно поведение, който иск не е изрично предвиден в националното законодателство и в частност - за отстраняване или блокиране на информация, която се съхранява от доставчик на услуга и която му е предоставена от получател на услугата;

2. В случаите, когато няма изрична материална правна норма по спорното право, уреждаща изрично правото на конкретен иск за защита на това субективно право, задължен ли е съдът да извършва правоприлагане по аналогия по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА с оглед осигуряване спазването основните положения и основните начала на гражданския процес и по-конкретно на нормите на чл. 5 вр. чл. 2 ГПК, и има ли изключения от това задължение;

3. При предявен осъдителен иск, който не е изрично уреден в материалното право /иск за премахване на противоправно съдържание в интернет, съхранявано от ответника, в условияута на евентуалност - ограничаване на достъпа до него/, длъжен ли е съдът да го допусне и направи съответен анализ за наличието на условия за правоприлагане по аналогия с оглед разпоредбите на чл. 5вр. чл. 2 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА за разглеждането му по същество;

4. Допустимо ли е правоприлагане по аналогия в граждански спор за причинени вреди на гражданскоправни санкционни норми за преустановяване на вредоносното действие /за премахване на противоправно съдържание в интернет, съхранявано от ответника, в условията на евентуалност - ограничаване на достъпа до него/, при предявен такъв осъдителен иск с оглед разпоредбите на чл. 46, ал. 2 и 3 ЗНА, съгласно които правоприлагането по аналогия е неприложимо за административна, дисциплинарна и наказателна отговорност, но по аргумент от противното е приложимо за гражданскатата отговорност;

5. Ограничава ли нормата на чл. 16 ЗЕТ отговорността на доставчика на услуги на информационното общество само до парично обезщетение или с оглед съображенията и текстовете на Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 08 юни 2000 г. и практиката на Съда на Европейския съюз нормата на чл. 16 ЗЕТ трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя алтернативно и право на иск за премахване на противоправно съдържание в интернет, в условията на евентуалност - ограничаване на достъпа до него, за осигуряване на пълна защита;

6. Допустимо ли е предявяване на иск за преустановяване на вредоносно действие като вид обезщетение /иск за премахване на противоправно съдържание в интернет, съпранявано от ответника, в условията на евентуалност - ограничаване на достъпа до него/, за причинени вреди по общия ред, предвиден в ЗЗД.

Частната касационна жалба е подадена в срок, от страна по делото с правен интерес от обжалването, срещу въззивен съдебен акт, преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 вр. чл.280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Относно наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Д. А. Сервиз“ Е., „Д. А.“ Е. и К. Е. М. - лично и в качеството му на едноличен собственик на посочените дружества, срещу Сдружение „Клуб на привържениците на Фолскваген в България“ за осъждане на ответника да заплати на всеки един от ищците сумата от 25 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди в резултат от публикации във форум по тема „С какъв статут е „Даs Аutо S.“ към момента - отзиви и коментари” в уеб сайт https://www.vwclub.bg/, собственост на ответника, като и да премахне противоправното съдържание по темата, при евентуалност - да ограничи достъпа до него.

Ищците твърдят, че във въпросния форум на интернет платформата са били публикувани неверни и клеветнически твърдения, използване на обиден, груб и арогантен език, надсмиване и други подобни изразни средства, излизащи извън рамките на правото на свободно изразяване, насочени съвсем открито и умишлено към увреждане на доброто име на ищците и на търговската им дейност, както и че са уведомили ответника за това, но последният не е предприел действия да премахне съдържанието им, респективно да ограничи достъпа до тях.

Първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото в частта, с която се иска осъждането на ответника да премахне противоправното съдържание от страницата си, при евентуалност - да ограничи достъпа до него, по съображения, че такива искове са недопустими, тъй като не са предвидени в материалните закони.

За да потвърди първоинстанционното определение, Софийският градски съд от фактическа страна е приел, че на платформата си ответникът предоставя услугата „съхраняване на чужда информация” или т. нар. „хостинг“. Информацията е достъпна за неограничен брой потребители, включително извън границите на страната. От правна страна съдът е приел, че отношенията между страните попадат в категорията услуга на информационното общество и са предмет на регулиране от европейското право - Директива 2000/31/ЕО или т. нар. Директива за електронна търговия, и по-конкретно попадат в чл. 14 от Директивата „Съхраняване на информация”. Приел е, след анализ на разпоредбата, че тя предвижда ограничена отговорност за доставчика на такава електронна услуга, за разлика от общата отговорност за вреди по чл. 49 ЗЗД. Приел е, че Директивата е транспонирана в националната ни правна система с приемането на ЗЕТ, а чл. 14 от Директивата е частично възпроизведен в чл. 16 от националния закон - отговорност за съхраняване на чужда информация /хостинг/ и за електронни препратки към чужда информация /линкинг/. Приел е, въз основа на анализ на разпоредбите от ЗЕТ, че националното ни законодателство признава възможността за търсене на отговорност за вреди от доставчик на услуга, който съхранява информация, извън общата разпоредба на чл. 49 ЗЗД, но не предвижда иск за премахване или блокиране на достъпа до информация. Съдът е отхвърлил довода на ответника, че чл. 14, ал. 3 от Директивата може да намери директно приложение, тъй като тази разпоредба не урежда допълнителна /извън отговорността за вреди/ отговорност за доставчика, не въвежда иск за отстраняване или блокиране на достъпа до информация, а дава възможност на държавите-членки да уредят по-високо ниво на защита на участниците в електронната търговия, както и да предвидят процедури за отстраняване или блокиране на достъпа до информация, но не ги задължава да въведат такива процедури. Приел е още, че директивите нямат хоризонтален директен ефект - т. е. не са пряко приложими в отношенията на равнопоставени субекти, каквито са страните по делото, и позоваването на самата Директива не е възможно срещу частноправен субект, какъвто е ответникът, като в тази връзка се е позовал на решение на С. от 26 февруари 1986 г. по дело M., С-152/84, т. 48, повторено и в решение по дело С-91/92. Приел е, че съгласно практиката на С., конкретно посочена в определението, задължението на държавите-членки да постигнат предвиден в директива резултат тежи върху всички национални държавни органи, в т. ч. и върху националния съд в рамките на неговата компетентност, като в частност това означава, че националната юрисдикция при прилагане на националното право, независимо дали е прието преди или след Директивата, следва да го тълкува, доколкото е възможно, в светлината на текста и целта на Директивата. Съдът се е позовал и на решението на С. от 19 ноември 1991 г. по дело Frаncovich и др. /С-6/90 и С-9/90, т. 39/, според което когато по пътя на тълкуването предвиденият в Директивата резултат не може да бъде постигнат, общностното право задължава държавите-членки да поправят вредите, причинени на частноправните субекти от нетранспонирането или лошото транспониране на директива, доколкото са изпълнени три условия: 1. целта на дадена директива трябва да бъде предоставяне на права на частноправни субекти; 2. съдържанието на тези права да може да бъде установено въз основа на разпоредбите на дадена директива и 3. да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и претърпяната вреда. Приел е, че в конкретния случай Директивата за електронна търговия не предоставя права да се иска отстраняване или блокиране на достъпа до информация. След като такова право не е представено от общностното право, съдът не може да извърши исканото от ишците тълкуване на ЗЕТ във връзка с Директивата за електронна търговия по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА, за да изведе съществуването на такова право в националното законодателство. По доводите на ищците, че следва да приложи по аналогия предвидени в други закони мерки за преустановяване на нарушения - ЗС, ЗМГО, ЗЗЛД, ЗЗДН и др., съдът е приел, че отстраняването или блокирането на достъп до информация по същество е вид санкция и то спрямо правото на свободно изразяване, изрично признато в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, а санкции по аналогия е недопустимо да се прилагат. След като Директивата не задължава държавите-членки да предвидят процедури за отстраняване или блокиране на достъпа до информация, то е в правомощията на законодателя като въпрос на законодателна политика дали да приеме в законодателството такива процедури. Н. съд няма това правомощие. Оттук въззивният съд е заключил, че предявеният иск е недопустим, тъй като не е предвиден в националното ни законодателство, поради което е потвърдил първоинстанционното прекратително определение.

Касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по тълкуването му ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се допуска при кумулативната даденост на две предпоставки: обща - поставен от касатора правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил решаващия му извод, и допълнителна - поне една от посочените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1- 3 ГПК предпоставки.

Въпрос № 1 отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело и не сочи на противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определение № 400/26.11.2013 г. по ч. гр. д. № 6155/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., не разглежда въпроса дали е допустим иск, непредвиден в българското законодателство, какъвто е настоящият случай, а дали юридическо лице е процесуално легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение /предвиден в закона иск/. Следователно тук въпросът е за активната процесуална легитимация за предявяване на иск за обезщетение на неимуществени вреди, а не за допустимостта на непредвиден в българското законодателство иск. Решение № 206/26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г. на ВКС, III-то г. о., дава отговор на въпроса допуска ли обективното ни материално право националният съд да присъди обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на правото на добро име, свобода на личния живот и на свобода на религията, а и от нарушаване на забраната за дискриминация, основана на религия, в полза на: 1. религиозна институция, регистрирана в Република България; 2. представител на религиозната институция в това му качество и 3. последовател на вероизповеданието на институцията, който при извършване на деликта не е посочен лично като носител на засегнатото неимуществено право. Това е въпрос за активната материалноправна легитимация по конкретен иск за обезщетение на неимуществени вреди. Въпросът е различен от този, който поставят жалбоподателите. Различен е и въпросът, по който състав на ВКС се е произнесъл в решение № 274/18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017 г. на IV-то г. о.: по приложението на чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД търпят ли подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди религиозните организации от изразени чрез средства за масово осведомяване обидни, клеветнически твърдения, уронващи авторитета им. Решение № 195371/17.08.2017 г. по гр. д. № 8206/2016 г. на Софийския районен съд /цитирано в частната касационна жалба/ не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; не се включва и в основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК след изменението на нормата съгласно публикацията в ДВ, бр. 86/2017 г.

По първия въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не съществува колебание в съдебната практика, че не може да се води иск за защита на материално право, което не е предвидено в закона. Становищата, изразени в приложената от касаторите правна теория, не дават основание за друг извод, доколкото касаят бъдещи правни разрешения.

Въпроси № 2, 3 и 4 се припокриват по съдържание и смисъл и могат, в изпълнение на правомощията на ВКС, посочени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, да бъдат сведени до един общ въпрос, а именно „Допустим ли е чрез правоприлагане по аналогия на основание чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА осъдителен иск за отстраняване или блокиране на информация, която се съхранява от доставчик на услуга на информационното общество, която му е предоставена от получател на услугата, когато такъв иск не е изрично уреден в закона“. Този въпрос отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като от него зависи изходът на делото. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената от жалбоподателите практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело. Неотносимостта на определение № 400/26.11.2013 г. по ч. гр. д. № 6155/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 206/26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г. на ВКС, III-то г.о., и решение № 274/18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017 г. на ВКС, IV-то г. о., бе обсъдена по-горе във връзка с първия въпрос в изложението към частната касационна жалба. По отношение на другата практика - решение № 195371/17.08.2017 г. по гр. д. № 8206/2016 г. на СРС, също бе посочено, че не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 или чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Налице е обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса няма практика на ВКС и произнасянето по него ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Законът за електронната търговия, обн., ДВ, бр. 51/23.06.2006 г., в сила от 24.12.2006 г., транспонира в българското законодателство Директива 2000/31/ЕО от 08.06.2000 г. на Европейския парламент и на Съвета за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар /Директива за електронната търговия/. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗЕТ въвежда правилото, че доставчик на услуга, представляваща съхраняване на предоставена от получател на услугата информация, не отговаря за нейното съдържание, както и за дейността на получателя на услугата, ако не е знаел за противоправния характер на дейността или информацията или не са му били известни фактите или обстоятелствата, които правят дейността или информацията явно противоправна. В чл. 16, ал. 2 се съдържа изключение от това правило, което не се прилага, ако получателят на услугата е свързано с доставчика на услугата лице или ако доставчикът е узнал или е бил уведомен за противоправния характер на информацията или е бил уведомен от компетентен държавен орган за противоправния характер на дейността на получателя и не е предприел незабавни действия за преустановяване на достъпа до нея или за премахването ѝ. Посочените разпоредби кореспондират с чл. 14, пар. 1 от Директивата за електронната търговия. Те уреждат като изключение, при определени условия, възможността за реализиране на имуществена отговорност от доставчиците на услуги на информационното общество заради съхранявана от тях информация, предоставена от получателите на услугите. Смисълът на чл. 14 от Директивата, съответно - на чл. 16 ЗЕТ, е да се създаде гаранция, че доставчиците на услуги няма да носят отговорност за съдържанието на съхраняваната информация, освен в определени изрично предвидени случаи. В частност отговорност може да се носи и за съдържанието, създадено от потребителите на определена информация в техните коментари, които могат да бъдат обидни и заплашителни /така решението по дело 64569/2009 г. - Delfi AS v. Estonia, EСПЧ, в което се коментира Директива 2000/31/ЕС/.

Разпоредбата на чл. 14, пар. 3 от Директивата гласи, че този член не засяга възможността съдебен или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите-членки, да изисква от доставчика на услуги да прекрати или предотврати нарушение, нито засяга възможността да предвидят процедури, които уреждат отстраняване или блокиране на достъпа до информация.

Следователно чл. 14, пар. 3 от Директивата предоставя възможност, но не и задължение, на държавите-членки да предвидят защитено право и съответни процедури за отстраняване или блокиране на достъпа до информация в хипотезата на чл. 14, пар. 1.

В Закона за електронната търговия не е уредено право да се иска от доставчика на услуги на електронното общество да отстрани или блокира достъпа до информация, предоставена от получателите на услугите. Не са уредени и процедури за отстраняване или блокиране на такава информация. Липсата на защитено право и на съответен иск в българското законодателство не може да бъде преодоляна по пътя на аналогията. Правоприлагането по аналогия на други разпоредби от българското законодателство в случая е недопустимо, тъй като става дума за различни по естеството си права, които се защитават посредством различни закони и предвидените в тях правни средства за защита. Правоприлагането по аналогия почива на идеята, че подобните случаи се решават подобно. Този принцип не може да бъде приложен в случая. Няма знак за равенство между правата, уредени в различните закони, например правото на собственост, което се брани и чрез иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС, авторските и сродните им права, за защитата на които са предвидени исковете по чл. 95-95б ЗАвтСП, правата по чл. 116 ЗМГО, чл. 80 ЗЗЛД, чл. 10 ЗЗТТ, чл. 11 ТЗ, чл. 7, ал. 5 ЗЮЛНЦ, чл. 98 З., чл. 5 ЗЗДН и др. Правните средства за защита на тези права са пряко предвидени в изброените закони, включително правото да се иска преустановяване на нарушенията. В Закона за електронната търговия обаче не е предвиден специален иск за преустановяване на нарушението чрез отстраняване и блокиране на незаконна информация. Следва да се посочи и това, че в българското право има обща разпоредба, даваща възможност да се търси имуществена отговорност за вреди от различни нарушения на лични и имуществени права без значение дали са уредени в специален закон или не - чл. 45 ЗЗД, но няма такава обща разпоредба, позволяваща да се иска преустановяване на тези нарушения, когато те продължават във времето. Законодателят преценява за кои правонарушения да предвиди възможност да се иска преустановяването им и това става в специални закони. Съдът не може да изземва тази преценка, правоприлагайки по аналогия. В случая приложимата правна рамка е Директива 2000/31/ЕС/, транспонирана в ЗЕТ, и в тези два нормативни акта следва да се търси възможността такъв иск да бъде предявен. Както вече бе посочено при отговора на въпрос № 1, приложената от касаторите правна теория касае бъдещи правни разрешения.

Не следва да се допуска касационно обжалване по въпрос № 5, който е за това дали чл. 16 ЗЕТ ограничава отговорността на доставчика на услуги на информационното общество само до парично обезщетение, или с оглед Директива 2000/31/ЕО и практиката на Съда на Европейския съюз този член следва да се тълкува в смисъл, че предоставя алтернативно и право на иск за премахване на противоправно съдържание в интернет, респ. за ограничаване на достъпа до него. Въпросът е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като градският съд е извършвал анализ на разпоредбите както на ЗЕТ, така и на транспонираната чрез ЗЕТ Директива, отговоряйки отрицателно. Не е налице обаче наведената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на чл. 16 ЗЕТ е пределно ясна, не буди никакво съмнение относно смисъла си и не налага друго тълкуване освен буквалното - самата тя е озаглавена „Отговорност за съхраняване на чужда информация /хостинг/ и за електронни препратки към чужда информация /линкинг/“. Отделно от това налице е произнасяне /тълкуване/ на единствено оправомощения да тълкува нормите на европейското право Съд на Европейския съюз на кореспондиращата на чл. 16 ЗЕТ норма от самата Директива - чл. 14, което е съобразено от въззивния съд в обжалвания акт. Така например в цитираното от самите касатори решение на Съда /трети състав/ от 03 октомври 2019 г. по дело С-18/18 в пар. 24 и 25 се посочва, че от чл. 14, пар. 3 следва, че освобождаването от отговорност на доставчика на хостинг услуги не засяга възможността на националните съдебни и административни органи да изискват от него да прекрати или предотврати нарушение, включително като премахне незаконната информация или блокира достъпа до нея, но такива разпореждания могат да се издават на основание на националното право на държава-членка, дори тогава, когато се приема, че той не носи отговорност. Както бе посочено обаче по-горе в настоящото определение, тази възможност следва да бъде предвидена изрично в съответното национално законодателство. Без такова изрично предвиждане защита чрез предявените от касаторите искове не може да се постигне и при позоваването на решение на Съда /седми състав/ от 11 септември 2014 г. по дело С-291/13, според което след изтичането на срока за транспониране на Директива 2000/31 във вътрешното право, националната юрисдикция трябва да тълкува последното - доколкото е възможно - в съответствие с текста, както и с целта на Директивата, за да се постигне предвиденият от последната резултат съобразно изискването на член 288, трета алинея ДФЕС.

Негоден като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване е въпрос № 6 от изложението, наведен при специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за това дали правното основание на предявения иск за премахване, респективно блокиране на противоправна информация на сайта на ответника, може да се извлече от общата уредба на деликта по ЗЗД. Не може да възникне колебание в съдебната практика, че уредбата на деликта по ЗЗД включва само имуществената отговорност за вреди, но не и допълнителна защита чрез иск за преустановяване на нарушението. Затова ЗЗД не може да бъде източник, от който да се изведе правото да се иска отстраняване или блокиране на незаконна информация в интернет.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно. Не е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, нито същото е очевидно неправилно. При прочита на определението не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

По съществото на касационната жалба:

Тъй като в българското законодателство не съществува иск, с който доставчикът на услуги на информационното общество да бъде заставен на отстрани или блокира противоправно съдържание в интернет и тъй като подобно задължение не може да бъде изведено чрез правоприлагане по аналогия, обжалваното въззивно определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.