Определение № 390 от 21.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1995/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Т. И. от [населено място] срещу решение № 69 от 13.03.2018 г., постановено по гр. д. № 704/2017 г. на Пернишки окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 487 от 31.05.2017 г. по гр. д. № 01519/2016 г. на Пернишки районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че Б. Т. И. дължи на „Б. П. П. Ф.” ЕАД сумата 23 887.99 лв. - главница по сключен договор за потребителски кредит № X.-10000188/18.06.2008 г., сумата 6 044.33 лв. - договорна лихва за периода 29.04.2010 г. - 25.06.2012 г., и сумата 178.77 лв. - застрахователна премия, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, и са присъдени разноски на „Б. П. П. Ф.” ЕАД за заповедното и за исковото производство.

В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд е разгледал иска по чл.422, ал.1 ГПК, без да съобрази, че разпореждането за незабавно изпълнение на спорното вземане, за което е издадена заповед по чл.417 ГПК, е потвърдено по реда на инстанционния контрол и за ищеца липсва правен интерес от провеждане на производството по чл.422 ГПК. Неправилността на решението е обоснована с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Б. П. П. Ф. С. А.” със седалище във Франция - чрез „Б. П. П. Ф. С. А.” Клон България, представляван от юрк. Н. М., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2 и ал.3 ГПК.

За да потвърди решението по гр. д. № 01519/2016 г. на Пернишки районен съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Б. П. П. Ф.” против Б. Т. И. установителен иск за съществуване на парично вземане, формирано като сбор от сумите сумата 23 887.99 лв. - главница по сключен договор за потребителски кредит № X.-10000188/18.06.2008 г., 6 044.33 лв. - договорна лихва за периода 29.04.2010 г. - 25.06.2012 г., и 178.77 лв. - застрахователна премия, Пернишки окръжен съд е приел, че ищецът е доказал валидното възникване и изискуемостта на вземането, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, което не е погасено от ответника - длъжник.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че с договора от 18.06.2008 г. дружеството - ищец е предоставило на ответника потребителски кредит, обезпечен с ипотека, срещу задължение за връщане на получения кредит, ведно с лихва при фиксиран лихвен процент 9.98 % годишно и ГПР 17.70 %, чрез заплащане на месечни погасителни вноски на стойност 606.64 лв., а всяка 12-та погасителна вноска - на стойност 695.78 лв. с прибавена застрахователна премия, съгласно погасителен план - приложение № 1 към договора. Ответникът е изплатил 24 погасителни вноски, но след 24.09.2009 г. окончателно е преустановил плащанията, поради което и предвид уговорката в чл.10 от договора ищецът е обявил целия кредит за предсрочно изискуем. След настъпване на предпоставките за предсрочна изисукемост ищецът е отправил до ответника покана за доброволно изпълнение на задължението, съдържаща и уведомление за предсрочната изискуемост, която не е връчена поради неоткриване на адресата. През м. юни 2015 г. е изтекъл падежът на последната дължима погасителна вноска и кредитът е станал изцяло изискуем. В счетоводните книги на дружеството - ищец са отразени като непогасени задължения на кредитополучателя, установени със заключение на съдебносчетоводна експертиза, както следва: 23 887.99 лв. - главница, 6 044.33 лв. - договорна лихва за периода от 24.09.2010 г. до 25.06.2012 г., 178.77 лв. - застрахователна премия, и 4 074.69 лв. - лихви за забава. Въз основа на подадено от ищеца заявление от 24.06.2016 г. за дължимите суми по кредита е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. След подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение ищецът е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, за да установи съществуването на оспореното вземане (вкл. за лихвите за забава, по отношение на които производството по делото е прекратено с влязъл в сила съдебен акт).

При така установените факти по делото въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за допустимост и основателност на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск.

С аргумент, че искът по чл.422, ал.1 ГПК за главницата, договорните лихви и застрахователната премия е предявен в рамките на предвидения от закона преклузивен срок след подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК, въззивният съд е преценил възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на правен интерес от предявяването му като неоснователно.

За неоснователни са счетени и доводите на ответника за нищожност на договора за потребителски кредит поради сключването му в нарушение на императивните разпоредби на ЗКИ (отм.) относно предоставянето на потребителски кредити. След извършване на служебни справки въззивният съд е установил, че дружеството - ищец фигурира под № 41 във водения от БНБ Регистър на финансовите институции, както и че към датата на сключване на договора за кредит в предмета на дейност на дружеството е било вписано „предоставяне на потребителски и ипотечни кредити”. Предвид посочените данни съдът е направил извод, че при сключване на договора ищецът е притежавал качеството на кредитна институция и предоставянето на кредита е съобразено с обявения в търговския регистър предмет на дейност на дружеството и с притежавания лиценз.

Въззивният съд не е възприел и доводите на ответника за недействителност на договора за кредит поради неспазване на изискванията на чл.7, т.4 - т.14 от действащия към момента на сключването му З. (отм.). След самостоятелна преценка на клаузите в договора и на обективирания в приложение № 1 към него погасителен план въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд, че страните не са постигали уговорки по смисъла на чл.7, т.5 и т.11 от З. (отм.) за максимален размер на кредита или начин на неговото определяне и за свързани с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, а по всички останали въпроси, включени в обхвата на т.4 - т.14 на чл.7 З. (отм.), договорът съдържа ясни и разбираеми уговорки, конкретизирани в приложение № 1. Във връзка с оплакването във въззивната жалба на ответника за допълнителни предвиждания в т.2 от договора, създаващи неяснота в параметрите на кредита, въззивният съд е посочил, че въпреки наличието на клаузата на т.2, в договора не са предвидени допълнителни разходи в тежест на кредитополучателя, които да са от значение за определяне на окончателните параметри на кредита.

При произнасяне по основателността на иска въззивният съд е разгледал и поддържаните във въззивната жалба на ответника доводи, че поради недействителност на договора за кредит по смисъла на чл.14 З. (отм.), произтичаща от противоречие с чл.12 и чл.13 З. (отм.), кредитополучателят дължи връщане само на главницата, но не и на лихви за забава. Преценявайки съдържанието на договора и на приложение № 1 към него, в което са конкретизирани размерите и падежите на всички погасителни вноски по кредита, съдът е направил извод, че клаузите на договора са формулирани ясно и недвусмислено и не покриват нито една от характеристиките на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 и сл. З., към които препраща чл.12 З. (отм.).

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пернишки окръжен съд въззивно решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

След преценка на данните по делото съставът на ВКС намира, че доводите в изложението не насочват към предположение за недопустимост на въззивното решение. Искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен от кредитора „Б. П. П. Ф.” ЕАД в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.415, ал.1 ГПК след подадено от длъжника Б. Т. И. възражение по чл.414 ГПК срещу издадената в производството по ч. гр. д. № 3882/2012 г. на Пернишки районен съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на установяваното с иска парично вземане. Подаването на възражение по чл.414 ГПК е пречка за стабилизиране на заповедта за изпълнение и поражда за кредитора правен интерес да установи вземането си чрез иск по чл.422 ГПК. Обстоятелството, че разпореждането за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е обжалвано от длъжника и е потвърдено по реда на инстанционния контрол, не изключва правния интерес на кредитора от воденето на иска по чл.422 ГПК, след като възражението по чл.414 ГПК не е оттеглено и заповедта за изпълнение не е обезсилена на предвидените в закона основания. Поради изложеното няма вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси, посочени от касатора като значими за изхода на делото:

„1. Законосъобразно ли е съдебно решение, в което решаващият въззивен съд не дава отговор в мотивите си на обжалвания съдебен акт на всички изложени във въззивната жалба доводи за неоснователно възприетите от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, довели до неправилен и незаконосъобразен извод на първоинстанционния съд и неправилната преценка на доказателствата от първата инстанция;

2. Налице ли е недействителност на договора за паричен заем по смисъла на З. (отм.) във връзка с въведените основания за противоречие с изискванията на З.;

3. Правилен и в съответствие със закона и задължителната практика на ВКС ли е изводът на решаващия състав на ПОС, че вземането по договора за потребителски заем, обезпечен с ипотека, е изискуемо, при положение, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от страна на кредитора;

4. Допустимо ли е уважаване на предявен установителен иск по чл.422 ГПК за неизискуеми към момента на подаване на ЗИЗПЗ погасителни вноски, ако не е установена и доказана предсрочна изискуемост на потребителския кредит; Представлява ли основание за уважаване на предявения установителен иск по чл.422 ГПК в пълния предявен размер фактът на настъпил падеж на задължението по договор за паричен заем на цялото парично задължение след датата на подаване на ЗИПЗ”.

Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от страна на въззивния съд и за законосъобразното формиране на изводите на съда не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а въпроси по правилността на решението, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Предвид указанията и разясненията в цитираното тълкувателно решение, въпросът по т.1 от изложението не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса предполага проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното решение във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК. Извършването на такава проверка е възможно само в производството по чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване, но не и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. За целите на производството по чл.288 ГПК следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил към решението си мотиви, които отразяват собствената му решаваща дейност на инстанция по съществото на спора, а дали тези мотиви са изчерпателни и съобразени с разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, е въпрос на правилност на решението. Отсъствието на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на посочената в изложението практика на ВКС, с която е аргументирано допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

От значение за правилността на въззивното решение е и вторият въпрос, който е насочен към оспорване на законосъобразността на решаващия извод на въззивния съд, че договорът за потребителски кредит не е недействителен на поддържаните от ответника основания. В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил всички въведени с въззивната жалба на ответника (сега касатор) доводи за недействителност на договора за кредит и аналогично на първоинстанционния съд ги е приел за неоснователни, след като не е констатирал противоречие между клаузите на договора и императивните разпоредби на ЗКИ и З. (отм.). Законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд относно действителността на договора не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, поради което поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.288 ГПК за достъп до касационно обжалване. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по разглеждания въпрос е недоказването на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - противоречие с практиката в решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, І г. о. Посоченото решение е постановено след допуснато касационно обжалване по въпросите дали съдът може да се самосезира и да упражни косвен контрол върху действителността на договор за доброволна делба с трето лице, без предявен самостоятелен иск за това или направено възражение, и може ли съдът да уважи иск за собственост за идеална част, придобита по сделка, ако приеме, че ищецът не е собственик на претендираната от него реална част от имот. Формираната с решението практика е неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор и с оглед на това не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие.

Останалите въпроси от изложението са относими към извода на въззивния съд, че независимо дали предсрочната изискуемост е обявена надлежно на ответника - длъжник преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, искът по чл.422, ал.1 ГПК е основателен и следва да бъде уважен поради настъпилата в хода на исковото производство изискуемост на целия кредитен дълг. Касационно обжалване на въззивното решение по въпросите за изискуемостта на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, не следва да се допуска, тъй като даденото от въззивния съд разрешение съответства на приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. Според т.1 от тълкувателното решение, предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Възможността искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уважен и за вноските по кредита, чийто падеж е настъпил в хода на исковото производство, е аргументирана със съображения, че съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, което предполага приложение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, какъвто характер има фактът на изискуемост на дължими вноски по кредита, респ. на целия кредит. В конкретния случай въззивният съд е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, след като е установил, че макар да не е доказано по категоричен начин обявяването на предсрочната изискуемост на длъжника до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, преди приключване на съдебното дирене в производството пред първата инстанция е настъпил падежът на последната дължима погасителна вноска по кредита и целият кредит е станал изискуем. Произнасяйки се в този смисъл, съдът е отговорил на значимите за изхода на делото въпроси съобразно създадената впоследствие задължителна съдебна практика в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 704/2017 г. на Пернишки окръжен съд.

В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 150 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,