Определение № 2079 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 704/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото К. С. В. против решение № 1494/30.11.2023г. по в.гр.д. № 2173/2023г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2675/12.06.2023г. по гр.д.№ 3084/2023г. на Районен съд -Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от него отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК против „Банка ДСК“ АД да бъде признато за установено, че жалбоподателят В. не дължи на банката в качеството си на поръчител на основание изтекла погасителна давност и поради споразумения за разсрочване на дълг сума в размер от 12 986,50 лева по договор за кредит овърдрафт № 30/14.08.2008г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, налице са съществени процесуални нарушения и необоснованост на акта. Претендира заплащане на съдебни разноски. Ответникът по жалбата и по делото, „Банка ДСК“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният състав също е достигнал до извода, че не е настъпила перемпция по право, тъй като не е налице период на бездействие от страна на взискателя по принудителното събиране на сумите по изпълнителното дело в продължение на две години. В мотивната си част е посочил, че съгласно Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020г., ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на това е приел, че за да е настъпила перемпция по право, следва да е налице двугодишен период на бездействие от страна на кредитора след 26.06.2015г. От материалите по изпълнителното дело е констатирал, че с молба от 05.06.2017г. взискателят е поискал налагане на запор върху банкови сметки на жалбоподателя, с молба от 13.06.2017г.- запор върху негова банкова сметка в „Райфайзенбанк“ ЕАД, с молби от 21.01.2019г. и от 03.10.2019г. взискателят е поискано насрочването на опис на движими вещи. На 14.07.2020г. взискателят е поискал насрочване на опис на вещи на длъжниците. Заключил е, че не е налице период на бездействие от страна на взискателя в продължение на две години, след 26.06.2015г., който да обоснове прекратяване по право на изпълнителното производство, като съгласно цитираното по- горе Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК през времетраенето му погасителна давност не е текла. За пълнота на мотивите е отбелязал, че такъв период на бездействие не е налице и преди тази дата /на 18.01.2013г. взискателят е поискал налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на „КСтрой“ ЕООД; на 13.08.2013г. и на 23.08.2013г. е поискано налагане на запор върху МПС на жалбоподателя; с молба от 22.10.2013г. взискателят е поискал спиране на изпълнителното дело, поради подписването на споразумението от 02.10.2013г., а в последствие с нова молба от 16.07.2014г. е поискано възобновяване на изпълнителните действия; по отношение на жалбоподателя е насрочен опис на движими вещи за 22.08.2014г.; с молба от 20.06.2016г. взискателят е поискал опис на движими вещи на ищеца, както и запор на автомобила му/. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Не внасянето на съответните такси и разноски за извършването на искани изпълнителни действия, изграждащи посочен от взискателя изпълнителен способ, представлява ли бездействие на взискателя по смисъла на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК?; 2/ Формалното искане за извършване на опис като изпълнително действие без заплащането на съответните такси прекъсва ли срока по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК? Невнасянето на необходимите разноски за извършването на искани действия по изпълнение /опис на движими вещи / представлява ли бездействие по смисъла на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК ?; 3/ Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва ли погасителната давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, или по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение?; 4/ Извършените по прекратено изпълнително дело действия по принудително изпълнение съответно исканията за такива прекъсват ли погасителната давност?; 5/ Има ли правно значение за погасителната давност прекратяването на изпълнителното производство?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Също така тъврди, че по въпросите под № 4 и № 5 е налице висящо тълкувателно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Първи и втори въпрос от изложението не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на съда, доколкото в мотивите на акта липсва произнасяне, дали разноските за извършване на изпълнителните действия са внесени и какви биха били последиците, свързани с този факт. Отговор на третият формулиран въпрос е даден в соченото от касатора тълк. решение № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, където е проведено разграничение между последиците от прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116, б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116, б. "в" ЗЗД, като в първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Атакуваното въззивно решение е постановено съгласно указанията, дадени в цитираното тълкувателно решение, поради което по отношение на посочения въпрос не е налице наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Четвърти и пети въпрос, отнасящите до последиците на прекратено изпълнителното производство, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като въззивният съд е приел, че това производство не е прекратено, поради което въпросите не са обуславящи за изхода на спора. С оглед горното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, като предвид изхода на делото, на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд