Определение № 763 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3782/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. К., чрез пълномощника й адвокат Х. Х., против решение № 73 от 20.05.2022 г., постановено по гр. д. № 147 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 161 от 10.02.2022 г. по гр. Д. № 3418/2020 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от М. В. К. против „Лина 09“ ЕООД, гр. Варна отрицателен установителен иск за собственост на едноетажна сграда с идентификатор № **** по КК на [населено място] с площ от 150 кв. м. и едноетажна сграда с идентификатор № **** по КК на [населено място] с площ от 67 кв. м., изградени в ПИ № *** по КК на [населено място] с площ от 810 кв. м. „Лина 09“ ЕООД, гр. Варна е подало чрез пълномощника си адвокат Б. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в жалбата на ищцата са оспорени изводите на първоинстанционния съд относно основните спорни въпроси по делото - дали посочените два обекта са движими или недвижими вещи, както и дали ответното дружество ги е придобило чрез договор за изработка върху имота на ищцата. Приел е за безспорно между страните и установено по делото, че ищцата е собственик на поземления имот, като през 2010 г. е продала на ответното дружество безсрочно вещното право на ползване. През 2008 г. е упълномощила управителя да я представлява пред всички компетентни органи във връзка с извършването на строителство в поземления имот, като пълномощното е било оттеглено през 2019 г. През 2009 г. е издадено разрешение за строеж за изграждане на подпорна стена в имота на името на ищцата. Управителят на ответното дружество, като пълномощник на ищцата е поискал през 2011 г. от Община Варна издаване на разрешение на дружеството, като ползвател, за поставянето на преместваем обект по чл. 56 ЗУТ, разположен в поземления имот, който ще бъде използван като автосервиз. През 2012 г. е подал ново заявление за поставяне на друг преместваем обект в същия имот, който ще се използва като пункт за годишни технически прегледи. През 2013 г. е подал заявления за продължаване на издадените разрешения за поставяне на преместваеми обекти. През 2018 г. искане за продължаване на издадените разрешения е подала ищцата. През 2019 г. ищцата е подала жалба за това, че ответното дружество в нарушение на издаденото му разрешение № Ч 63/17.03.2018 г. (със срок за 5 години) за поставяне и ползване на преместваем обект с площ от 75 кв.м. (като пункт за ГТП) в нейния ПИ с идентификатор ***, не е реализиран на посоченото съгласно издадената скица № 15-287/128/28.06.2017 г. място, а извън очертанията и дори частично върху общинската улица; че ответното дружество е изпълнило под контурите на обекта бетонни елементи, което прави обекта „строеж“, а не преместваем обект; че ответното дружество не е демонтирало и другия изграден в ПИ обект, тъй като разрешението за неговото поставяне е изтекло на 25.03.2018 г. В отговор кметът на общинския район е посочил, че в поземления имот функционират два преместваеми обекта на база издадени разрешения за поставяне и не са налице условия за предприемане на действия съгласно чл. 223 ЗУТ. Впоследствие нова жалба е била подадена до ДНСК-София, областен управител с административен център гр. Варна и кмета на община Варна, по повод на която и след извършена проверка ищцата отново е била уведомена, че не са налице предпоставки за предприемане на действия по премахване или забрана за ползване по реда на ЗУТ. Издаденото въз основа на заявление от 2019 г. на ответното дружество удостоверение за търпимост на процесните сгради е било отменено с решение на административен съд от 2020 г. Междувременно въз основа на заявление на ответното дружество от м. 02.2020 г. и издаденото удостоверение за търпимост е била изменена кадастралната карта, като в поземления имот са нанесени две сгради, получили съответно идентификатори **** и **** и нанесени в регистъра като собственост на дружеството. „Автосервиз“ на стойност 36 246.91 лв. (по фактура № 3000002513/18.08.2010 г., издадена от „ГБС-Варна“ АД), 1 732.50 лв. (по фактура № 5000000236/08.09.2010 г., издадена от „Чернев“ ЕООД) и 3 800 лв. (по фактура № 0000000015/07.01.2011 г., издадена от „Монди 09“ ЕООД) е заведен като ДМА на ответното дружество. Въззивният съд е посочил, че гласните доказателства установяват, че сервизът е изграден от различни модули, като след 2008 г. първоначално бил изравнен терена, после ищцата ходила да се снабдява с разрешителни за строеж, а управителя на ответното дружество се занимавал с намирането на фирми за изграждането на сервиза и плащал за строителството със спестяванията си, а по-късно изградил и пункт за технически прегледи, който също е от сглобяеми модули. Кредитирал е заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, която установява, че процесните обекти са трайно прикрепени към поземления имот. Същите не е възможно да бъдат преместени без да се наруши тяхната цялост, но е възможно да се ползват на друго място в този си вид, като за целта е необходимо да бъдат демонтирани елементите, от които са изградени, по ред, обратен на монтажа им. При демонтажните работи е възможно някои от елементите да бъдат увредени, което ще наложи подмяната им с нови. За да бъдат монтирани на друго място е необходимо преди това да бъдат изпълнени стоманобетонови фундаменти, в които да бъдат монтирани анкери, съответстващи на петите на колоните, за да бъдат осъществени болтовите връзки. Необходимо условие е спазването на същите осови разстояния, за да паснат останалите елементи от конструкцията. При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че процесните сгради съставляват преместваеми обекти. Посочил е, че съгласно чл. 110 ЗС основен отличителен признак за определяне на вещите като недвижими е това те да са трайно прикрепени към земята или към постройката, т.е. така, че отделянето би довело до съществено увреждане на имота или на прикрепената вещ. Решаващо значение има възможността за демонтаж на самото съоръжение, а не на основата, на която е монтирано, тъй като основата спомага за поставянето, но не изменя характеристиките на вещта. В случая с оглед на установеното чрез заключението на вещото лице по настоящото дело, че връзките на металните колони с основите е болтова (в стоманобетоновите подпорни стени или в единично изградените ст.бет. фундаменти са „насадени“ метални анкери, чрез които се осъществява болтовата връзка), че за здравина и устойчивост на конструкцията между колоните са заварени разпънки от кух профил, а в определени полета и диагонални противоветрови връзки от ъглов профил; че покривната конструкция е от метални ферми, върху които са заварени метални столици; че преградните стени и покривното покритие е от термопанели; че дограмата е ПВЦ, а вратите са с метални рамки и пълнеж от термопанели – гаражен тип; че ако се свалят панелите от стените и покрива, както и всички врати ще остане металният скелет, който може да се разглоби на части; че така разглобеният метален скелет, панелите и вратите (демонтирани по ред обратен на сглобяването) могат да се преместят на друго място и отново да се сглобят нацяло, като трябва да се спазват съответните габарити – да има основи по същия начин и размер, както са били в предходния имот, да се спазят същите осови разстояния, за да паснат останалите елементи от конструкцията за да могат да се осъществят връзките (болтови и заваръчни), следва да се направи извода, че процесните две сгради, изпълнени по аналогичен конструктивен начин, представляват преместваеми обекти съгласно рагламентацията, дадена с глава ІІІ, р. ІХ (чл. 56-57а) ЗУТ – за разполагането на каквито всъщност обекти са и издадените в случая разрешения от общинската администрация. Според дефинитивната разпоредба на § 5, т. 80 ДР на ЗУТ преместваем е обектът, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята конструктивна цялост и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Преместваемият обект може да се закрепва временно върху терена, като при необходимост се допуска отнемане на повърхностния слой, чрез сглобяем или монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на обекта и не може да служи за основа за изграждане на строеж. По аргумент от § 182 ПЗР на ЗУТ тези обекти са движими вещи, а не недвижими имоти по чл. 110 от ЗС. Поради това и същите не е следвало да бъдат нанасяни в КККР, нито за тях да бъде издавано удостоверение за търпимост (което вече понастоящем е отменено). И обратно – нанасянето им в КККР не им придава характера на недвижими имоти. Съдът е приел за установено, че ответното дружество е изградило процесните обекти - същите са вписани въз основа на издадени фактури за изграждането им в книгата за дълготрайните материални активи на „Лина 09“ ЕООД, а съгласно удостоверението, издадено от директора на ТД на НАП-Варна, две от фактурите (№ 3000002513/18.08.2010 г ., издадена от „ГБС-Варна“ АД и фактура № 5000000236/08.09.2010 г., издадена от „Чернев“ ЕООД) са включени в дневниците за покупки на дружеството за първия данъчен период м. 01.2012 г., тъй като същото е регистрирано по ЗДДС, считано от 20.01.2012 г. Освен това двамата свидетели безпротиворечиво сочат, че именно за нуждите на извършване на авторемонтната и техническа дейност от търговското дружество, неговият управител К. К. е вложил парични средства за изграждането на обектите, а ищцата М. К., която е живеела на семейни начала с него е съдействала чрез лични усилия за издаването на необходимите документи и предоставянето на правото на ползване върху имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и възраженията и доводите на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора; 2) изисква ли изясняване на обстоятелството дали дадена постройка представлява недвижим имот или преместваем обект специални знания; 3) Как се преценява налице ли е трайно прикрепване на постройка към земята – въз основа на конкретно установени по делото факти или при съобразяване практиката на съдилищата относно движимия или недвижим характер на изградените обекти в сходни случаи; 4) може ли съдът да не възприеме заключение на съдебна експертиза, без да се мотивира защо и в коя част не я възприема в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката за годността им. Първият въпрос е обоснован с доводите, че съдът не е обсъдил всички факти, установени от цитираните от него доказателства, а именно, че служители на общинския район са изискали всички строителни книжа и са извършили проверка на място, като ясно са посочили, че при огледа на място се установява, че не са реализирани разрешенията за поставяне от 2017 и 2018 г., а следователно и обектите, съгласно разрешенията за поставяне не са идентични на строежите, реализирани на място, като служителят на Строителния контрол е установил, че намиращите се на място сгради не представляват преместваеми обекти (което се потвърждава и от заключението на вещото лице, което прави констатация за наличието на сгради – сграда 1, състояща се от основно хале, ползвано за сервиз и помещения, представляващи битовка и магазин и сграда 2 – основно помещение с канал и стая за персонала); че изводът на зам-кмета за неналичие на предпоставките за премахване по реда на ЗУТ е основан на наличието на неотменено към онзи момент удостоверение за търпимост, което обаче впоследствие е отменено с административно съдебно решение; че не е отчетено, че самото удостоверение за търпимост е доказателство в подкрепа на обстоятелството, че въпросните сгради представляват строежи; че не е отчетена приложената по делото декларация от 26.03.2021 г., подписана от управителя на ответното дружество, в която декларира, че в поземления имот са изградени сгради; не е анализирано и заявлението до СГКК, с което е поискано нанасяне на промени в КККР, определяне и запазване на идентификатори за процесните сгради и издаване на скици, като с одобреното изменение двете сгради са нанесени като „сгради на транспорта“, а преместваемите обекти не се нанасят в кадастъра. Касаторката счита, че ако беше коментирал тези факти и доказателства съдът щеше да установи, че от една страна самото дружество признава, че обектите представляват строежи, а от друга – че като такива ги определя и административният орган, водещ кадастъра. С оглед посочената обосновка липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, даваща тълкуване по първия поставен въпрос, доколкото всички посочени като необсъдени факти са неотносими към преценката дали се касае до самостоятелни сгради или до преместваеми обекти. Посочените доводи са свързани с тезата на касаторката, че дали една вещ е движима или недвижима може да се установи чрез извънсъдебно изявления на някоя от страните по делото и от действията по нанасяне в кадастъра. В казуалната практика на ВКС (например решение № 701 от 03.12.2008 г. по т. д. № 327/2008 г., ТК, II т. о.) се приема, че статутът на една вещ като недвижим имот се определя въз основа на закона и характеристиките на вещта, а не от волята на страните. Кадастралната карта и регистри имат декларативно действие и от отразяванията в тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите (разясненията в мотивите към т. 4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС). Обстоятелството дали процесните обекти са поставени в съответствие с издадените през 2017 и 2018 г. разрешения за поставяне или не е относимо към законността на обектите, но е и към преценката дали същите съставляват преместваеми обекти. По втория въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 257/22.02.2009 г. по гр. д. № 734/2008 г., ІV г. о., като касаторката поддържа, че въпросът за характера на постройките не е правен въпрос, извод за който може да се аргументира чрез позоваване на релевантна съдебна практика, а е въпрос на конкретна фактическа преценка, която следва да се направи при подвеждане на фактите по делото към съответните легални дефиниции. Основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не е удостоверено, доколкото в посоченото решение на ВКС липсват мотиви за това как се преценява дали дадена постройка е недвижим имот или преместваем обект, а разясненията са относно това как се преценява дали се касае до временен строеж без траен градоустройствен статут или до строеж с траен градоустройствен статут с оглед приложението на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОбС. Следва да се отбележи и че въззивният съд е разрешил спора като изрично е мотивирал въз основа на експертното заключение защо приема, че обектите могат да бъдат демонтирани и преместени и именно с оглед на това е формирал извод, че се касае до преместваеми обекти. По третия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 33 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 2591/2016 г., І г.о., даващо тълкуване, че преценката дали е налице трайно прикрепване на постройка към земята или е налице обект, чиято връзка с терена не е трайна и който може да бъде демонтира и премахнат без да се наруши целостта му, е конкретна и се основава на установените по делото факти. Следва да се отбележи, че съдържащите се в различните решения на ВКС различни изводи относно движимия или недвижим характер на изградените по чл. 3, ал. 2 (отм.) ЗОС обекти, предмет на исковете, се дължат на различия във фактическите изводи, които зависят от конкретно установените по всяко от делата факти. За да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката цитира части от експертното заключение (че процесните обекти са трайно прикрепени към поземления имот, че двата процесни обекта не могат да бъдат преместени без да се наруши тяхната цялост, за такива обекти се изисква одобрен проект и разрешение за строеж, няма как да се вдигне този метален скелет в неговата цялост, фундаментът сам по себе си представлява строеж, както и извършеното от вещото лице описание на двата обекта, обозначени като сграда 1 и сграда 2), като счита, че те категорично установяват, че се касае до изградени недвижими имоти. И по третия въпрос не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, макар да се е позовал на съдебна практика по сходни случаи (както и на правна теория) въззивният съд е формирал изводите си не въз основа на нея, а въз основа на фактите установени от експертното заключение, че е възможно демонтиране на обектите без същественото им увреждане и монтирането им на друго място. От друга страна тезата на касаторката е основана единствено на обстоятелството, че обектите не могат да бъдат преместени в тяхната цялост. Когато се преценява дали даден обект, който е трайно прикрепен към терена съставлява недижимост или движимост е от значение не дали може да се премести в цялост, а дали е възможно неговото демонтиране и монтиране на друго място. Именно в този смисъл са и изводите на въззивния съд, от което следва, че те са в съответствие с тълкуването по посоченото решение на ВКС. Обосновката на четвъртия въпрос е същата като по третия, чрез цитиране на посочените изявления на вещото лице за невъзможността обектите да бъдат преместени в тяхната цялост. Съответно по посочените относно третия въпрос съображения не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по този въпрос. С оглед изхода на настоящото производство касаторката следва да възстанови на ответното дружество направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2500 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Б. Б.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение