Определение № 1000 от 28.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2552/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 120 от 24.06.2024г. по в.гр.д. № 174/2024г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 166 от 16.02.2024г. по гр.д. № 284/2023г. на Окръжен съд – Бургас за осъждане на касатора да заплати на В. Г. П. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ сума над размера от 20 000 лева до присъдените 60 000 лева, със законната лихва от 14.11.2019г. до окончателното плащане. Присъденото обезщетение е за претърпените от В. Г. П. неимуществени вреди (болки и страдания), резултат от телесни увреждания при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 11.10.2019г. по причина на водача на лек автомобил “Мерцедес С 250“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при „ОЗК - Застраховане“ АД.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Липсва виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в резултат на което да са настъпили претендираните за обезщетение вреди. Неправилни са изводите на въззивния съд, че появата на диво животно на конкретния участък е било предвидимо за водача на лекия автомобил „Мерцедес“. Той нито е бил длъжен, нито е следвало да предвижда, че ще се появи диво животно и то ще бъде причина за настъпване на пътния инцидент. Това обстоятелство е непредвидимо. За него е трябвало да има пътни знаци и сигнализация. Същевременно не е имало други фактори, които да налагат на водача на лекия автомобил да ги съобрази и да управлява превозното средство със скорост до 39 км/ч, в какъвто смисъл е било даденото заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, съгласно поясненията в открито съдебно заседание. Съобразената скорост съгласно чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е била 63 км/ч, но и тогава препятствието е било в опасната зона за спиране на автомобила. Допуснатото от водача нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП също не е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Отделно от това, според касатора, определеният размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД е прекомерно завишен. Дължими са били 40 000 лева, съответно при възприетото съпричиняване от ½ - 20 000 лева обезщетение.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. При преценката за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС, обосновано с допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара, пътните знаци в района на местопроизшествието и условията на видимост предполагат внезапна поява на диво животно на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно то да се възприеме като предвидимо препятствие и опасност за движението?

2. Диво животно, внезапно преминаващо по пътя в тъмната част на денонощието, следва ли да се възприема като предвидимо и очаквано препятствие за водачите на движещите се превозни средства при липса на предупредителни знаци?

3. Наличието на превишена скорост изключва ли приложението за освобождаване от отговорност поради случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК?

4. Кои са критериите (конкретните обстоятелства) по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинило телесни увреждания на физическо лице, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ?

Във връзка с въпросите си касаторът сочи решение № 185 от 15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 17 от 13.02.2017г. по гр.д. № 50230/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и разрешението, дадено в т. 5 от ТР № 28/1984г. на ОСНК на ВС.

От насрещната страна по жалбата В. Г. П. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, и споделяйки фактическите и правните изводи на първоинстанционната инстанция, въззивният съд е приел, че на 11.10.2019г., около 23. 37 часа, в тъмната част от денонощието, на път ІІІ-795, км 48, [община], е настъпило пътнотранспортно произшествие. Лек автомобил “Мерцедес С 250“, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от А. М. В., се е сблъскал с внезапно излязло на пътното платно диво животно (диво прасе). Водачът е изгубил контрол над управлението, автомобилът се ударил в канавка, завъртял се, ударил се в земята и изминал над 90 метра през поляна край пътя, където преустановил движението си. В резултат на сблъсъка е пострадал пътуващият на задната лява седалка ищец В. Г. П., тогава на 18 години.

Като причина за инцидента въззивният съд е приел извършено от А. М. В. виновно и противоправно нарушение на правилата за движение по пътищата (чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП). Водачът е управлявал автомобила със скорост от около 117 км/ч, при разрешена скорост от 90 км/ч. Скоростта е била и несъобразена. Обстоятелствата са били приети за установени въз основа на изслушано в първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на съдебна автотехническа експертиза, както и разпит на свидетели, от които водачът А. М. В.. Съгласно основното заключение на експертизата произшествието е било предотвратимо, ако водачът е управлявал автомобила с технически съобразната скорост от около 39 км/ч. В тази част даденото заключение не е било променяно.

За неоснователно от въззивния съд е било прието възражението на застрахователя за случайно събитие (чл. 15 от НК), основано на изводите на вещото лице, че при настъпилата опасност разстоянието между лекия автомобил и животното е било 23 метра – значително по-малко от опасната зона за спиране на автомобила (117 м), при което водачът не е имал възможност да предотврати удара чрез спиране или друга маневра, включително при управление с максималната разрешена скорост за участъка от 90 км/ч. Въззивният съд е посочил, че самият водач като свидетел по делото е дал показания, че е минавал по този път и е знаел, че там много често стават катастрофи с излезли животни. При тази информираност на водача за особеностите на пътния участък и при положение, че той е шофирал в нощни условия, при други участници в движението, скорост от 117 км/ч не само е била над допустимата (90 км/ч), но е била и несъобразена с пътните условия. Тази неадекватна скорост на движение не е позволила на водача да спре или да предприеме намаляване на скоростта или безопасна промяна на траекторията на движение при появата на дивото животно.

Съгласно приетата също в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, при сблъсъка ищецът е получил травма на корема (хилусна руптура на слезка (далак) и незначително разкъсване на капсулата на черния дроб); мазъчно сътресение, отоци и кръвонасядания на главата, разкъсно контузна рана; изкълчване на лява раменна става; контузия на дясната лакетна става с разкъсноконтузна рана. За времето от 12.11.2019г. до 22.10.2019г. е бил в болнично заведение, където под обща анастезия е бил отстранен далакът. Непосредствено след травмата болките за ищеца са били изключително силни. След оперативната интервенция, независимо от медикаментозното лечение с болкоуспокояващите, в първите дни също са били търпени болки, макар с намаляващ интензитет. Възстановяването е продължило около 4 месеца. Останала е раменна нестабилност, като пълното възстановяване е изисквало оперативно лечение с последваща продължителна имобилизация и задължителна рехабилитация за възстановяване на обема на мускулатурата около раменната става. За претърпените от ищеца болки, страдания и неудобства в периода на възстановяването показания са дали свидетелите М. В. и Р. П. – близки на ищеца. Тези показания също са били съобразени от въззивния съд.

Въз основа на приетите за установени обстоятелства за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд е била определена сумата от 120 000 лева. Според съда тя е съответствала и на лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2019г. Обезщетението е било дължимо от ответника Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД, който към 11.10.2019г. е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил “Мерцедес С 250“, с ДК [рег.номер на МПС].

Присъдена е била и лихва за забава от 14.11.2019г. – датата на уведомяване на застрахователя от увреденото лице (заявление вх. № 99-4967/14.11.2019г.).

При тези мотиви на въззивния съд четвъртият поставен въпрос относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и по-конкретно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е въпрос от значение за изхода на спора и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Въпросът е поставен във връзка с определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, по който се е произнесъл въззивният съд.

Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд.

Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на вредите. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване.

По делото това е било направено от въззивния съд. Съобразни са били младата възраст на увредения ищец (18 години); претърпените физически увреждания (множество, включително наложилото се премахване на далак); проведеното лечение (с болничен престой и операция, с прием на лекарства); период на възстановяване; претърпените силни болки и продължителни неудобства от увредите и продължилото лечение. Налице са били остатъчни последици, свързани с премахването на далака като орган на лимфната система, както и ограничения при движението (раменна нестабилност), изискваща допълнително оперативно лечение, продължителна имобилизация и задължителна рехабилитация.

Вторият и третият от въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК и касационно обжалване въз основа на тях също не може да бъде допуснато. Въпросите не съответстват на изводите на въззивния съд в решението му.

Третият въпрос е относно управлението на моторно превозно средство с превишена скорост и дали в такава хипотеза би могла да се изключи вината (случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК). В мотивите си въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на застрахователното дружество за случайно деяние, но това е било поради направените изводи за управление на застрахования лек автомобил с несъобразена скорост. По същество са били възприети изводите на вещото лице по изслушаната съдебна автотехническа експертиза за управление със скорост, която не е била технически съобразена, поради което е настъпил пътният инцидент с конкретните травматични увреждания при ищеца.

С оглед на тази скорост са били направени изводи, че водачът на лекия автомобил „Мерцедес“ е знаел за особеностите на пътния участък (преминаващи по пътя диви животни), изискващо намаляване на скоростта, при което вторият въпрос относно наличието или липсата на предупредителни знаци също не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът е приел, че в показанията си по делото водачът А. М. В. е признал, че е знаел за такава възможна опасност на пътното платно, независимо от пътните знаци. Тази опасност, според въззивния съд, е можела да бъде съобразена, но въпреки това автомобилът е бил управляван със скорост от 117 км/ч.

Първият въпрос на касатора удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е относно това дали при преценката за наличие на виновно поведение на водач на МПС, обосновано с допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, съдът е длъжен, с оглед конкретната пътна обстановка, да изследва дали се касае за предвидимо препятствие, включително при внезапната поява на диво животно на платното за движение.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочените от касатора актове на ВКС (ВС).

В гражданското право е установена презумпция относно вината (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД). До доказване на противното се счита, че конкретната настъпила вреда е била предвидима и предотвратима при полагане на дължимата грижа. Поради това в тежест на оспорващата гражданската отговорност на делинквента страна е да докаже наличието на случайно събитие. Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/1984г. на ОСНК на ВС относно режима на скоростите за движение на моторни превозни средства, възприети и в практиката по граждански и търговски дела (т.д. № 2674/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 2526/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.), при твърдяно нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП това би било, ако се докаже, че пътният инцидент е бил непредотвратим, въпреки че превозното средство е управлявано със скорост, ненадвишаваща допустимата, при липса на обективни фактори, които да са задължавали водача да избере по-ниска скорост. Т.е. че при управлението на превозното средство със съобразена скорост, в рамките на допустимата такава, водачът не е можел да спре, считано от момента на възникване на опасността за движението и когато тази опасност е можело да бъде възприета. Само при установяване на такива обстоятелства презумпцията относно вината се счита оборена. Въззивният съд е съобразил тази съдебна практика с решението си, включително посоченото от касатора Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984г. Приета е била вина на водача на лекия автомобил „Мерцедес“ за пътния инцидент. Скорост от 117 км/ч, с която е бил управляван автомобилът, е надвишавала допустимата (90 км/ч), а са били налице обективни фактори, задължаващи водача да избере значително по-ниска от допустимата скорост (39 км/ч). Това са били особеностите на пътния участък, в който е имало движение на диви животни, за което водачът е знаел; обстоятелството, че автомобилът се е движил в тъмната част от денонощието; както и че е имало движение и на други моторни превозни средства. Технически съобразена е била скорост от около 39 км/ч, при която конкретните вреди, за които е търсено обезщетение, е нямало да настъпят. В тежест на застрахователя – ответник е било да обори тези обстоятелства.

Решенията по гр.д. № 889/2012г. и гр.д. № 50230/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на които също се позовава касаторът, не съдържат по-различно разрешение. Съгласно възприетото в тях водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност; избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от водача предварително. По тези конкретни дела, с оглед обстоятелствата и доказателствата на случая, е било възприето, че водачите на МПС не са били длъжни да очакват възникване на опасност на пътя, при което е липсвала вина и реализирана гражданска отговорност.

С подадения отговор на касационната жалба адвокат П. В., процесуален представител на В. Г. П., е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка за предоставяне на безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото (40 000 лева), фактическата и правна сложност на спора (не особено значителна) и конкретно извършените от адвоката действия (подаване единствено на отговор на касационна жалба) следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 400 лева (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът