Определение № 897 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1676/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 т.2 ГПК във връзка с 396, ал.2 ГПК. Образувано е по две частни касационни жалби, подадени срещу определение №2010/03.08.2023г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13-ти състав, по в.ч.гр.д.№2115/2023г., с което след отмяна на определението на СГС, е допуснато обезпечение на бъдещите искове на молителя М. А. З. по чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство – прехвърляне от М. А. З. на Д. Емануиров Г. на 5 000 дяла от капитала на „МТХ трейд“ ООД и прехвърляне от М. А. З. на Б. В. С. на 20 000 дяла от капитала на „МТХ трейд“ ООД, заличаване на М. А. З. като съдружник в дружеството, както и приемане на нов дружествен договор чрез налагане на запор върху дружествените дялове на двамата жалбоподатели в ,,MTX Tpeйд“ ООД, ЕИК[ЕИК]. Частният касатор Б. В. С. чрез процесуалния си представител адв. Й. Й., твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на процесното определение по чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК поради вероятна недопустимост. Поддържа, че обезпечаваният бъдещ иск следва да е допустим, а в случая ищецът не е обосновал правния си интерес от това да твърди, че договорът за продажба на дружествените му дялове от 12.03.2021г. е нищожен поради прехвърлянето им на номинална стойност. Твърди, че няма изискване дяловете да се продават по пазарна стойност, а продажбата на номиналната им такава не противоречи на закона. Поддържа, че уговореното е в съответствие със свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, както и че със споразумение от същата дата като договора, съдружниците са уредили помежду си финансовите си отношения и е поето задължение към М. А. З. за заплащане на посочената значителна сума, като едно от условията е прехвърлянето на дяловете. Касаторът твърди, че е налице основание за допускане до касация и поради очевидна неправилност на определението на въззивния съд, като счита, че е налице необоснованост – противоречие между доказателствата по делото и приетите от съда факти по изложените доводи. Касаторът излага и твърдения за неправилност на обжалваното определение, позовавайки се на това, че в споразумението страните са уговорили в т.15 изрично, че правейки уговорените отстъпки и спогаждайки се, нямат други претенции. Счита, че предявяването на исковете от М. З., че неговите дялове не били прехвърлени по пазарни цени, а на номинална стойност, било злоупотреба с права, нарушение на спогодбата и недобросъвестно негово поведение. С оглед горното поддържа, че бъдещият иск е очевидно неоснователен, а и недопустим, поради което претендира допускане до касация и отмяна на обжалваното определение. Частният касатор Д. Е. Г. чрез процесуалния си представител адв. Г. Д., твърди, че обжалваното определение следва да бъде отменено и постановено друго, с което да бъде отхвърлена молбата за допускане на обезпечение, по съображения, аналогични с изложените от първия жалбоподател. В жалбата на Г. се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на процесното определение по чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК поради вероятна недопустимост, тъй като ищецът не е обосновал правния си интерес да твърди, че договорът за продажба на дружествените му дялове от 12.03.2021г. е нищожен поради прехвърлянето им на номинална стойност. Поддържа се и основание за допускане до касация поради очевидна неправилност на определението на въззивния съд, в хипотезата на необоснованост, като се сочи противоречие между доказателствата по делото и приетите от съда факти по изложените доводи. Излагат се и съображения за неправилност на обжалваното определение. Ответникът по двете частни касационни жалби – М. А. З. чрез процесуалния си представител – адв. Любимка Д. оспорва същите по съображения, подробно изложени в отговорите, като счита, че не следва да бъдат допускани до касационен контрол. Поддържа, че не са налице сочените основания, като по отношение на твърдяната недопустимост изтъква, че се обосновава липсата на интерес с материалноправни предпоставки по иска, а не с процесуалноправни, но материалноправната легитимация няма отношение към допустимостта на иска. Поддържа и че обжалваното определение не е очевидно неправилно по подробно изложените доводи. Поддържа, че сумите, предмет на споразумението касаят други правоотношения, а именно връщане на заеми, изплащане на дивидент и нямат връзка с прехвърлянето на дружествените дялове. За са се произнесе по доводите на частните жалбоподатели, съдът взе предвид следното: С обжалваното определение № 2010/03.08.2023г. САС, сезиран с частна жалба от молителя по обезпечителното производство – М. А. З., е приел, че по два договора от 12.03.2021г. бъдещият ищец е прехвърлил на бъдещите ответници – физически лица, притежаваните от него 25 000 дружествени дяла в „МТХ трейд“ ООД, като твърди, че тези договори са нищожни, тъй като продажната цена на тези дружествени дялове е 50 пъти по-ниска от пазарната им цена, защото според него и съгласно обявения ГФО в търговския регистър чистата стойност на активите на дружеството към 31.12.2020г. е 4 164 000 лева. САС е приел, че искът по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписани обстоятелства поради нищожност на договора за прехвърляне на дружествени дялове в ООД, включва имплицитно произнасяне и по неговата валидност. Според въззивния съд от представените писмени доказателства и служебно извършената проверка на обявения в ТР ГФО на „МТХ трейд“ ООД се установявало, че бъдещият иск е вероятно основателен. САС е приел, че нееквивалентността на престациите била очевидна, а уговорките по сключеното между страните споразумение за множество други престации и други правоотношения, част от изпълнението на които е във връзка с процесните договори за прехвърляне на дружествени дялове по номинал, не можело да се установи как ще се отрази и е въпрос по същество, поради което обезпечението е допуснато при парична гаранция, определена в размер на 104 000 лева, от която 21 000 лева срещу ответника Д. Г. за запорираните негови 5 000 дяла и 83 000 лева срещу ответника Б. С. за запорираните 20 000 дяла. Гаранцията е внесена, издадена е обезпечителна заповед, а бъдещите искове са предявени. Съдът намира, че частните жалби са процесуално допустими, подадени са от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, тъй като видно от двете съобщения от ЧСИ Б., датите на връчване на съобщенията за наложения запор са съответно 25.09.2023г. и 26.09.2023г. Определенията на съда по обезпечение на иска /чл. 390 и чл. 396, ал. 1 ГПК/, подлежат на двуинстанционно разглеждане, с изключение на хипотезата по чл. 396, ал. 2 ГПК / доп. бр. 100/21.12.2010 г./, при която подлежат на касационно обжалване определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение на иска, когато първоинстанционния съд е отказал исканото обезпечение, а е допуснато от въззивния, който случай е налице, тъй като въззивният съд е отменил отказа на СГС да допусне обезпечение и е уважил молбата. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Първият поддържан от жалбоподателите довод за наличие на основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК – вероятна недопустимост е неоснователен. Съдебният акт би бил недопустим, ако е постановен при ненадлежно сезиране или при произнасяне от съда извън предмета на спора. В случая съдът е сезиран надлежно, като твърденията, че бъдещият иск бил недопустим поради липса на правен интерес, не обуславят вероятна недопустимост на обжалваното определение, а и са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска и трябва да е налице не само към момента на неговото предявяване, но и във всеки момент от развитието на производството като условие за постановяване на допустимо решение. По иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, предявен от трето лице, преценката за наличието на правен интерес е винаги конкретна и е обусловена от твърденията за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно - от възможността като последица при успешно провеждане на иска, да се постигне целеното изменение в съществуващото правно положение на ищеца / в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 234 от 23.12.2016 г. по т. д. № 54/2016 г. на ВКС, Първо т. о., решение №60045/21.07.2021г. по т.д.№2801/2019г. на ВКС, Първо т. о. и др. Несъществуващо обстоятелство по смисъла на чл. 29, ал. 1 е обстоятелство, което не е възникнало валидно, като преценката за наличието на правен интерес се прави въз основа на твърденията на страната и обуславя процесуалноправната легитимация. В случая ищецът твърди, че има вписани несъществуващи обстоятелства, свързани с прехвърлянето от него на дружествените дялове на номинална стойност на двамата ответници – физически лица, като се поддържа нищожност на двата договора поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави. Дали е налице основание за нищожност съобразно твърденията на ищеца е въпрос по същество на спора и е свързано с материалноправната легитимация, но не обуславя липса на правен интерес. Доводите на двамата жалбоподатели относно принципа на договорна автономия по чл. 9 от ЗЗД са по същество на спора, но не водят до обосноваване на недопустимост на бъдещите искови претенции. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовават двамата жалбоподатели. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от жалбоподателите оплаквания за необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, намерила израз в разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е необходимо да извърши преценка за вероятна основателност на иска, като за тази своя преценка той изхожда от въведените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства. Тъй като обезпечителното производство цели защитата на спорното материално право само докато трае висящността на исковия процес, тази преценка за вероятната основателност на иска е най-обща и не е необходимо да е подробно мотивирана, нито е необходимо съдът да издири и приложи всички относими към спора материалноправни норми и съобрази всички доказателства, което следва да направи при разрешаването на материалноправния спор в исковото производство. Предвид горното доводите на жалбоподателите, че въззивният съд не е съобразил съдържанието на споразумението от 12.03.2021г. и в това се изразявала очевидната неправилност на акта му, не могат да бъдат споделени, тъй като апелативният съд е обсъдил същото, но е приел, че този въпрос е по съществото на спора и в рамките на исковия процес ще се прецени дали изпълнението му би се отразило на еквивалентността на престациите и как. В жалбите не са поставени конкретни въпроси, а допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от съдържанието на изложението. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира въпрос, ако такъв не е посочен от касатора, а в случая нито един от двамата частни жалбоподатели не е формулирал правни въпроси и обосновал някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставки за допускане до касация на обжалваното определение. Воден от горните съображения съдът