Определение № 184 от 16.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2946/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на С. Д. С. и Д. Д. С. против определение № 1873 от 15.07.2022 г. по ч.гр.д.№ 1920 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав, с което е потвърдено определение № 5261 от 07.06.2022 г. на Софийския градски съд, първо гражданско отделение, I-1 състав за прекратяване като недопустимо на производството по гр.д.№ 1573 от 2022 г.

За да постанови това определение, съдът е приел, че предявеният от С. Д. С. и Д. Д. С. срещу Е. И. Х. и В. В. Х. отрицателен установителен иск за собственост /по който е било образувано гр.д.№ 1573 от 2022 г. на Софийския градски съд/ е недопустим на основание чл.126 ГПК- поради наличието на висящ спор за собственост между същите страни, за същия имот и на същото основание /гр.д.№ 8219 от 2009 г. на Софийския градски съд, I-17 състав, образувано по предявен от Е. И. Х. и В. В. Х. срещу С. Д. С., Д. Д. С., Р. И. Б. и Д. Д. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за същия недвижим имот/. За неоснователен е приет доводът на ищците С. С. и Д. С., че имат правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като в производството по предявения срещу тях иск по чл.108 ЗС са пропуснали да заявят някои от възраженията си. Съдът е посочил, че по предявен положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск ответниците следва да изчерпят всичките си възражения срещу заявеното от ищеца право и съответно съдът е длъжен да се произнесе по тези възражения. Незаявените от ответниците възражения, респ. несвоевременно заявените възражения, които се основават на осъществили се до онзи момент факти и обстоятелства, се преклудират. Поради това те не могат да бъдат релевирани в нов процес между същите страни, включително и по предявен от ответниците по ревандикационния иск отрицателен установителен иск за собственост.

В частната жалба се поддържа, че горепосоченото определение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със съдебната практика.

Като основания за допускане на касационното обжалване на определението се сочат чл.280, ал. 1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на определението. Твърди се противоречие с посочена от жалбоподателите практика на ВКС по следните правни въпроси:

1. Част от предмета на делото ли са всички възражения, направени в хода на това дело, включително по иск за собственост- положителен или отрицателен установителен, респ. ревандикационен, включително и възраженията за придобиване на имота по давност ? Така направените и надлежно въведени възражения стават ли част от предмета на делото ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 1670 от 21.11.2000 г. по гр.д.№ 791 от 2000 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 1128 от 14.04.1982 г. по гр.д.№ 535 от 1982 г. на ВС, ГК, I г.о.

2. Различен ли е предметът на ревандикационния иск по чл.108 ЗС от предмета на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие с т.2Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирани страни /ищци по делото/, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на основанията по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

В случая не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради следното:

1. Няма противоречие между приетото в обжалваното определение и в посочените от жалбоподателя решение № 1670 от 21.11.2000 г. по гр.д.№ 791 от 2000 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 1128 от 14.04.1982 г. по гр.д.№ 535 от 1982 г. на ВС, ГК, I г.о. В тези решения на ВКС и ВС е прието, че решението по предявен иск за собственост се ползва със сила на пресъдено нещо само относно съществуването или несъществуването на претендираното право на посоченото в исковата молба основание, но не и по отношение на отделни факти, които са приети за установени или неустановени с решението. В обжалваното определение не е прието нещо различно. Напротив, напълно в съответствие със закона и с горепосочената съдебна практика е прието, че силата на присъдено нещо на решението по предявения отрицателен установителен иск за собственост ще се формира само върху предмета на делото, който е идентичен с предмета на гр.д.№ 8219 от 2009 г. на СГС: предмет и на двете дела е правото на собственост на Е. Х. и В. Х. върху процесния недвижим имот, което се претендира на едно и също основание /нотариален акт № 93 от 2009 г., издаден на основание чл.35 от Закона за Ж./.

Не представлява противоречие с практиката на ВКС и с разпоредбата на чл.298, ал.4 ГПК приетото от въззивния съд в мотивите на обжалваното определение /стр.3, абзац 4/, че своевременно заявените по предходното гр.д.№ 8219 от 2009 г. на СГС от С. С. и Д. С. правоизключващи правото на собственост на Х. възражения, включително възражението за придобиване на имота по давност, са станали част от предмета на делото и по тях съдът дължи произнасяне при разрешаване на правния спор. Като е посочил, че тези възражения са станали част от предмета на делото, въззивният съд не е имал предвид, че решението по гр.д.№ 8219 от 2009 г. на СГС ще формира сила на пресъдено нещо и по отношение на тези възражения, а само че съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ГПК при разрешаване на правния спор по гр.д.№ 8219 от 2009 г. съдът ще следва да вземе предвид и да се произнесе и по тези възражения на ответниците.

2. Няма противоречие между приетото в обжалваното определение и приетото в т.2Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е разгледна хипотеза на предявени от едно и също лице положителен установителен иск за собственост /респ.ревандикационен иск/ и отрицателен установителен иск за собственост на един и същ имот. Прието е, че в този случай не е налице идентичност на делата по двата иска, тъй като предмет на делото по предявения положителен установителен иск за собственост /респ. по ревандикационния иск/ е правото на собственост на ищеца, а предмет на делото по отрицателния установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника. Настоящото дело касае различен случай- на предявен по настоящото дело отрицателен установителен иск за собственост и на ревандикационен иск за същия имот, по който е било образувано гр.д.№ 8219 от 2009 г. на СГС, който ревандикационен иск е бил предявен от ответниците по предявения по настоящото дело отрицателен установителен иск за собственост срещу ищците по делото. В тази хипотеза, напълно в съответствие с приетото в т.2Б от горепосоченото тълкувателно решение въззивният съд е приел, че предметът на предявения от С. С. и Д. С. срещу Е. Х. и В. Х. отрицателен установителен иск за собственост е идентичен с предмета на предявения от Е. Х. и В. Х. срещу С. С., Д. С. и още две лица /Р. И. Б. и Д. Д. С./ ревандикационен иск по гр.д.№ 8219 от 2009 г. на СГС- това е правото на собственост на ответниците по отрицателния установителен иск за собственост и ищци по ревандикационния иск Е. Х. и В. Х..

Определението не е и очевидно неправилно, както неоснователно твърдят жалбоподателите: За да е налице очевидна неправилност на определението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на определението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба и без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение