Определение № 210 от 23.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1603/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. К., чрез процесуален пълномощник, против решение № 68/07.03.2025 г. по в. т. д. № 613/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 433/13.08.2024 г., постановено по гр. д. № 2732/2023 г. по описа на Районен съд – Казанлък. С последното са отхвърлени предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК от Д. Х. К. против БАНКА ДСК АД (правоприемник на ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД) за недължимост на сумата 11 403,84 лв., представляваща: 5 331,90 лв. - главница, 4 719,83 лв. - лихва, неолихвяема сума - 1 352,11 лв., 420 лв. разноски по изп. дело, 157 лв. - допълнителни разноски, такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с ДДС в размер на 1 103,58 лв., както и други дължими суми в размер на 100 лв., като ищецът е осъден да заплати и сторените от ответната страна разноски за исковото производство. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Правят се оплаквания за липса на изложени мотиви от страна на въззивния съд по спорните въпроси – относно отсъствието на уведомление по чл. 99 ЗЗД за извършената цесия и смяната на кредитора и относно изтеклия 6-месечен срок по чл. 147 ЗЗД, доколкото Д. К. е бил поръчител. Поддържа се, че липсата на уведомление по чл. 99 ЗЗД прави изпълнителното производство незаконосъобразно, т. к. цесионерът е нямал качеството на кредитор, поради факта, че прехвърлянето на вземането не произвежда действие за длъжника, след като не му е било съобщено от предишния кредитор. В тази връзка се оспорва изводът на въззивния съд, че със съобщение на ЧСИ за конституирането на нов взискател е извършено надлежно уведомление за настъпилото частно правоприемство, като формиран в противоречие с решение № 96/17.04.2018 г. по гр. д. № 3094/2017 г. на ВКС, ІV г. о. Излага се, че ако съдът бе приложил правилно материалния и процесуалния закон, би достигнал до извод за погасяване на вземането по давност, тъй като от датата на извършване на цесията до датата на образуване на изп. дело № 20207680401533, поради липсата на уведомяване от кредитора по изпълнителния лист от 09.04.2012 г., явяващ се банката - ответник, е изтекла погасителната давност по чл. 110 вр. чл. 119 ЗЗД. Нередовността на молбата за образуване на изпълнително дело на посоченото основание, както и на всяко друго предприето действие от взискателя, няма годно сезиращо действие и не може да прекъсне давността. Като друг недостатък на въззивното решение се сочи и несъобразяване на обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, за което също се излагат подробни съображения, а последицата от горното отново е, че изпълнителният процес е незаконосъобразен и липсват валидно предприети изпълнителни действия, които да прекъсват давността. По подробно развити съображения в посочения смисъл се моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът за установяване, че процесното вземане е погасено по давност, да бъде уважен, с присъждане на разноските. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване искането за селектиране на касационната жалба се прави на следните основания: 1/. Поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт; 2/ По въпроса за липса на мотиви и за задължението на въззивния съд да изложи собствени такива и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба; 3/. По въпроса - има ли действие изпълнителният запор (или кое да е изпълнително действие) спрямо неуведомения за цесията длъжник; 4/. По въпроса за противоречие в мотивите на въззивното решение и крайния извод на съда, което се констатира в самото съдържание на въззивното решение; 5/. По въпросите: Тече ли погасителна давност (спира ли се, прекъсва ли се такава) при незаконосъобразно протекъл изпълнителен процес; Изпълнителен процес (изп. действия), образуван и протекъл от взискател, който никога не е съобщил станалата цесия на длъжник, който също не е уведомен за станалата цесия законосъобразно, годен ли е да спре/прекъсне давността или по време на такъв процес погасителната давност не тече; Какви са материалноправните и процесуалноправните последици при неспазване нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По така поставените въпроси се поддържа наличието на допълнителните селективни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 (сочи се практика на ВКС) и т. 3 ГПК, навежда се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е депозиран писмен отговор ответника по касация, чрез процесуален пълномощник, със становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата, с изложени подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, намери следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, след описване на установените по делото факти относно: - издадения на 09.04.2012 г. в полза на БАНКА ДСК АД срещу солидарните длъжници Иванка Д. Г. и Д. Х. К. изпълнителен лист за задължения по договор за кредит за текущо потребление от 16.03.2009 г.; - образуваното от банката изп. д. № 106/2013 г. на ЧСИ Р. Манджурова, рег. № 868 на КЧСИ с район ОС - Стара Загора с искане от взискателя за пълно проучване на имущественото състояние на длъжниците, определяне на изпълнителен способ и уточняване на размера на дълга; - получената лично от длъжника Д. Х. К. покана за доброволно изпълнение на 12.04.2013 г., с която е наложен запор; - конституирането на нов взискател по изпълнителното дело по молба с вх. № 2929/23.06.2014 г. на „ОТП Факторинг“ ЕАД, въз основа на договор за цесия от 11.02.2013 г. и пълномощно от „Банка ДСК“ АД в полза на „ОТП Факторинг“ ЕАД да уведоми длъжниците за сключения договор за цесия; - уведомяването на ищеца за конституирането на новия взискател със съобщение от 26.06.2014 г., получено лично от него на 02.07.2014 г.; - извършените по искане на новия взискател изпълнителни действия - наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца в „Кремък“ ЕООД със запорно съобщение с изх. № 5422/27.08.2014 г., наложена на 22.01.2015 г. възбрана върху недвижими имоти, наложен със заявление с вх. № 20161017154147 от 17.10.2016 г. запор върху дружествения дял на ищеца във фирма ЛЕСФИШ ООД, наложен на 12.09.2017 г. запор върху трудовото възнаграждение на Д. Х. К. в СОТ ЕООД; прекратяването на 26.08.2020 г. на изпълнително дело № 106/2013 г. поради перемирането му; - образуването по молба на „ОТП Факторинг“ ЕАД от 14.12.2020 г. на ново изпълнително производство по изп. дело № 1533/2020 г. на ЧСИ М. М., рег. № 768 на КЧСИ с район ОС – Сливен, въз основа на същия изпълнителен лист от 09.04.2012 г. по ч. гр. д. № 294/2012 г. на Районен съд – Нова Загора, с искане от взискателя за извършване на съответните действия по принудително изпълнение, подборно изброени в молбата; - Връчване на покана за доброволно изпълнение с изх. № 19428/19.12.2020 г. на ищеца Д. Х. К. чрез неговата майка и уведомяване за предприетите принудителни действия; - налагането на 12.01.2021 г. на запор на трудовото възнаграждение на Д. Х. К. и на негови банкови сметки на 29.01. и на 02.02.2021 г., налагане на запор на 29.01.2021 г. върху дружествения дял на ищеца във фирма ЛЕСФИШ ООД, налагането на 21.01.2021 г. на възбрана върху 1/2 ид.ч. от Самостоятелен обект в сграда, с предназначение - Жилище, апартамент, площ - 86.370 кв. м., находящ се в [населено място], ул. Източен, № 16, [жилищен адрес] и Прилежащ обект - изба № 52, собственост на Д. Х. К.; съставът на въззивния съд е направил следните правни изводи: В настоящия случай правото на принудително изпълнение на вземането на кредитора спрямо ищеца – длъжник е установено с влязла в сила заповед за изпълнение № 292/09.04.2012 г. по ч. гр. д. № 294/2012 г. по описа на Районен съд – Нова Загора, поради което е приложима общата петгодишна давност по отношение на всички вземания по процесната заповед за изпълнение. Към момента на образуване на изп. дело № 106/2023 г. по описа на ЧСИ Р. Манджурова са приложими постановките на ППВС № 3 от 18.11.1980 г., съгласно което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС са дадени указания, че за изпълнителни дела, образувани преди приемането на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г. Следователно давност по горепосоченото изпълнително дело до 26.06.2015 г. не е текла. Според разясненията, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това, дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В същото тълкувателно решение се разяснява, че искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността. В настоящия случай от данните по горепосоченото изпълнително дело е видно, че след 26.06.2015 г. са извършвани редица изпълнителни действия, които са прекъсвали давността на основание чл. 116, б. "в" ЗЗД: със заявление с вх. № 20161017154147 от 17.10.2016 г. е наложен запор върху дружествения дял на ищеца във фирма ЛЕСФИШ ООД; с молба с вх. № 10543/09.08.2017 г. е поискано налагането на запор на трудовото възнаграждение на Д. Х. К. в СОТ ЕООД, като запорът е наложен на 12.09.2017 г. Действително след тази дата в период повече от две години не са поискани, нито са предприети по възлагане на взискателя валидни изпълнителни действия, които да прекъснат срока на погасителната давност, поради което изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 13.09.2019 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Независимо от това прекъснатата давност след постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. не се засяга от прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като настъпилата перемпция е без правно значение за института на погасителната давност. След прекратяване на изпълнително дело № 106/2013 г. въз основа на същия изпълнителен лист ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД е подало молба с вх. № 12566/14.12.2020 г. и е било образувано ново изпълнително дело под № 1533/2020 г. по описа на ЧСИ М. М., рег. № 768 на КЧСИ с район Окръжен съд – Сливен. По него е наложен запор на трудовото възнаграждение на Д. Х. К. в СОТ ЕООД на 12.01.2021 г., със запорно съобщение от 19.01.2021 г. до „Райфайзен Банк“ АД е наложен запор върху банковите сметки на ищеца, със запорно съобщение от 19.01.2021 г. до „Банка ДСК“ ЕАД е наложен запор върху банковите сметки на ищеца. На 29.01.2021 г. е наложен запор върху дружествения му дял в ЛЕСФИШ ООД, а на 21.01.2021 г. - възбрана върху 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда, предназначение - жилище, апартамент, площ по документи - 86.370 кв. м., находящ се в [населено място] ул. Източен, № 16, [жилищен адрес] с прилежащ обект - изба № 52, собственост на Д. Х. К.. Всяко от тези действия прекъсва погасителната давност на основание чл. 116, б. "в" ЗЗД, поради което за периода от 26.06.2015 г. до предявяването на иска на 22.11.2023 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок. С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че вземанията на БАНКА ДСК АД не са погасени по давност и следователно предявените искове са неоснователни. По отношение на възражението на ищеца, че договорът за цесия от 11.02.2013 г. не му е съобщен, въззивният съд е приел, че оспорването на цесията на съответното вземане, извършена след приключване на процеса с влязло в сила съдебно решение или влязла в сила заповед за изпълнение, не оказва влияние на изпълняемото право, а би имало значение само в рамките на изпълнителния процес и при определяне качеството взискател. Настъпилият след стабилизиране на изпълнителното основание факт - цесия, няма значение за спорното право и не може да е основание на иска по чл. 439 от ГПК. Поради това без значение за основателността на иска, предявен срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор - цесионер, е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия. Последното не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му /в този смисъл Решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК/. По отношение на възражението на ищеца, че кредиторът „Банка ДСК“ АД е предявил иска за вземането си срещу поръчителя по Договор за банков кредит от 17.03.2009 г. след изтичане на срока чл. 147, ал.1 от ЗЗД въззивният съд е приел, че същото не може да бъде разгледано в настоящото производство по чл. 439 ГПК, тъй като това възражение е преклудирано с изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК има за последица влизане в сила на издадената заповед за изпълнение, която става годно изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1 ГПК, въз основа на което може да се издаде изпълнителен лист. В този случай оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, е вече преклудирано. По предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК под № 1 и № 4 касаят самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При преценката, дължима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, съдът намира, че обжалваното съдебно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, нито пък очевидно неправилно. Както многократно е разяснявано в актовете на ВКС, очевидната неправилност като квалифицирана и тежка форма на неправилността не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът може да се квалифицира като очевидно неправилен, ако е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на правната воля на съда, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, както и необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, няма да представлява основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Неизлагането на мотиви по всички доводи и възражения на страните също не е относимо към посоченото селективно основание. Видно от мотивите на обжалваното решение, няма данни то да страда от релевирания от касатора очевиден порок. По останалите формулирани въпроси, съдебният състав приема следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. Относно въпроса, дали изпълнителният запор (или кое да е изпълнително действие) има действие спрямо неуведомения за цесията длъжник, следва да се отбележи, че съставът на въззивния съд не е излагал изрични мотиви, дали длъжникът е уведомен или не за цесията, извършена от банката в полза на ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД. Следователно въпросът почива не на изразената в решението правна воля на съда, а единствено на защитната теза на страната – касатор, че не е получила надлежно уведомление за прехвърлянето на вземането. По тези съображения въпросът под № 3 не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да има значение за постановения от въззивния съд краен резултат по делото. Въпросите, поставени под № 5, също не са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, доколкото в решението не са направени констатации или изводи, че изпълнителният процес е бил незаконосъобразно образуван и протекъл, че касаторът не е бил уведомен за станалата цесия законосъобразно, нито че не е била спазена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С оглед изложеното не може да се приеме, че тези въпроси покриват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и касационният съд не дължи преценка за наличието на допълнителните предпоставки за достъп до касационен контрол, посочени от касатора. Относно въпроса под № 2 за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба настоящият съдебен състав приема следното: В случая въззивният съд е обсъдил всички установени по делото правнорелевантни факти и въз основа на тях е изградил изводите си; той не е действал като контролно-отменителна, а именно като втора инстанция по съществото на спора, т. е. е изложил собствени мотиви за неговото разрешаване. Няма противоречие с посоченото от касатора решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о., доколкото в него е разяснено, че мотивите на въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата и доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Действително съдът не е обсъдил поотделно всички доводи и съображения, изложени във въззивната жалба на настоящия касатор, но това е така, тъй като същите са счетени от решаващия съдебен състав за ирелевантни за изхода на спора, въз основа на практика на ВКС – решение № 209 от 28.1.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на І т. о. В решението по чл. 290 ГПК е посочено, че ограниченията на чл. 226 ГПК, препращащи към чл. 222 ГПК (които при цесия изискват съгласието на ответника, т. е. включват неговото уведомяване за прехвърлянето на вземането) не се прилагат в изпълнителния процес; а въз основа на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК съдебният изпълнител е овластен от закона сам да преценява дали вземането е надлежно прехвърлено, за което носи и съответната отговорност. От друга страна, значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД за длъжника е да знае лицето, на което трябва да бъде направено освобождаващото от отговорност изпълнение на задължението. В хода на висящо изпълнително производство тази преценка се прави по силата на закона от съдебния изпълнител, който има правомощия да конституира нов взискател при наличие на доказано с писмени доказателства частно правоприемство, касаещо титуляра на изпълняемото право. Изискванията на чл. 429, ал. 1 ГПК, относими към редовността и законосъобразността на изпълнителния процес, не включват изричното уведомяване на длъжника за материалноправното приемство. Независимо от горното, при обсъждането на всички данни по делото в тяхната съвкупност и логическа свързаност би се наложил изводът, че касаторът е бил уведомен за станалата цесия още на 19.04.2013 г., видно от представеното в оригинал известие за доставяне на пратка с рег. № ИД PSFDBG004BZDO. По изложените съображения съдът намира, че не се установяват релевираните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. При този краен резултат в производството по чл. 288 ГПК, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 76.69 евро. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение