Определение № 50938 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2016/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. Т., чрез адв. В. В., срещу решение № 148/23.06.2021г. по в.гр.д. № 294/2021 г. на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъден Т. да плати на „Българска корабоплавателна компания“ ООД, [населено място], на основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ, сумата 1833, 43 евро, представляваща неотчетени суми от валутен аванс за осем задгранични командировки за периода 20.01.2017г.-10.01.2018г., ведно със законната лихва от 08.04.2019г. до окончателното изплащане. Касаторът обжалва решението като недопустимо и неправилно. Твърди, че въпреки уточненията й, исковата молба е нередовна, тъй като е останало неясно кога и по какъв начин ищецът му е предал исковата сума, не са посочени отделните суми, сборът от които формира исковата от 3803, 43 евро и е останало неясно дали сумите са предадени като „командировъчни пари“ или „служебни аванси“. Заявява, че в противоречие с материалния закон – чл. 207, ал.1, т.2 КТ, съдът е приел за установено, че на ищеца са причинени вреди от липси от ответника. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието на чл. 280, ал.2, предл.2-ро ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, предвид произнасянето с него по нередовна искова претенция. Според касатора нередовността се изразява в противоречие между твърденията на ищеца, че е предал на ответника исковата сума като „дневни пари за командировка“ или „обезщетение за командировъчни“ и формулирания петитум за присъждане на суми от неотчетени служебни аванси. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставя следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?. Твърди се, че в отклонение от формираната по него константна съдебна практика въззивният съд не е отговорил на оплакванията по въззивната жалба и е изложил бланкетни и общи мотиви, за да потвърди първоинстанционното решение. Насрещната страна по жалбата – ищецът „Българска корабоплавателна компания“ ООД,чрез адв. С. Ц., я оспорва и възразява срещу наличието на основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с редовна искова молба, с която ищецът работодател е поискал да бъде ангажирана имуществената отговорност на ответника, бивш негов служител, за суми, изплатени като служебни аванси, надвишаващи дължимото трудово възнаграждение и командировъчни пари, които не са били отчетени или възстановени от ответника. От фактическа страна е било установено, че страните са били обвързани от трудово правоотношение за периода от 18.01.2017г. до 09.01.2018г., когато същото е прекратено по взаимно съгласие. Ответникът е заемал длъжността „боцман“ до април 2017г., а насетне и до прекратяване на договора – „капитан на кораб“. За времето на действие на трудовия договор ответникът е бил командирован извън страната за общ брой календарни дни 208, от които са осчетоводени при ищеца 207. За длъжността „боцман“ размерът на дневните командировъчни е бил 30 евро, а за длъжността „капитан на кораб“ – 70 евро. Заплащането на командировъчните е ставало заедно с изплащането на трудовото възнаграждение, авансово, като за основание на плащанията по банков път е сочено „служебен аванс за командировка“. Установено е, че на ответника са начислени 3084, 45 евро над дължимите трудови възнаграждения и дължимите командировъчни за 208 дни. За платената на ответника по банков път част от тези 3084, 45 евро, а именно 1833, 43 евро, е прието че не е била върната или отчетена, поради което на основание чл. 207, ал.1 КТ ответникът отговаря за плащането й. Така установеното от фактическа страна е предпоставило изводите на въззивния съд, че за получаваните като „служебен аванс за командировка“ командировъчни пари ответникът има отчетнически функции и носи пълна имуществена отговорност при неотчитането им, което съставлява липса по смисъла на чл. 207, ал.1, т.2 КТ; че факта на командироването и дължимите дневни пари за всяка командировка са установени категорично от всички събрани по делото доказателства, а не само от командировъчните заповеди на работодателя; че начислената в повече и получена по банков път от ответника сума от 1833,43 евро не е трудово възнаграждение, а командировъчни пари, поради което чл. 271 КТ не намира приложение. Отговаряйки на всички релевантни възражения и оплаквания на ответника, касаещи съществото на спора, въззивният съд е достигнал до еднакви крайни изводи с първата инстанция за основателност на иска по чл.207, ал.1, т.2 КТ до размер от 1833, 43 евро. Противно на твърденията на касатора, исковата молба е редовна, а заявената с нея искова претенция има правното си основание в чл. 207, ал.1, т.2 КТ. След уточненията по реда на чл. 129 ГПК е ясно заявеното фактическо основание на осъдителната претенция, а именно: По време на командировките на ответника в чужбина работодателят му е изплащал авансово командировъчните пари, като за основание при превода им по банков път е сочено „аванс командировка“. Определените дневни командировъчни са били по 30 евро за длъжността боцман и по 70 евро за длъжността капитан на кораб. „Зануляване“ на насрещните задължения на страните по трудовия договор не е извършвано докато той е бил в сила. След прекратяване на трудовото правоотношение, по повод друго дело между страните, е установено, че за периода на действие на трудовия договор ответникът е бил командирован в чужбина за общо 208 дни и са му били изплатени авансово 3803, 43 евро в повече командировъчни пари, които са останали неотчетени. При гореописаната обстоятелствена част на исковата молба е формулиран петитум за присъждане на сумата 3803, 43 евро, описана като неотчетен валутен аванс за 8 задгранични командировки в периода на действие на трудовия договор. Явно е, съгласно гореизложеното, че не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, независимо от начина по който е описвана претендирана сума от 3803, 43 евро. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения. Въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на спорните пред него правнорелевантни факти и е обсъдил всички относими доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Следва да се има предвид, че въззивният съд е приел, макар и да не го е посочил изрично, че начисляваните на ответника и авансово изплащани командировъчни пари са само дневни ( в размер на по 30 евро на ден и по 70 евро на ден). Съгласно чл.37, ал.1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, дневните пари се отчитат съобразно фактическия престой в чужбина т.е. в случая отчет/ разходно оправдателни документи от служителя не са необходими. По тази причина от значение за ангажиране на отговорността на ответника по делото е единствено наличието на положителна разлика между авансово заплатените дневни командировъчни и дължимите такива съобразно фактическия му престой в чужбина, който е 208 дни. Такава разлика в размер на 1833, 43 евро е категорично установена по делото и наличието й е определящо и решаващо за извода на въззивната инстанция за основателност на иска. В тази връзка изтъкнатите във въззивната жалба на касатора оплаквания, че е останало недоказано да е получавал суми за служебни разходи, са били изцяло ирелевантни. В обобщение, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Предвид изхода на настоящото производство, на насрещната страна по жалбата се следват сторените разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 500 лева. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд