Определение № 885 от 07.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 272/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Л. срещу решение № 339 от 03.11.2008 г. на Софийския градски съд, IV В отделение, постановено по гр.д.№ 1170 от 2008 г., с което е оставено в сила решение от 28.12.2007 г. по гр.д.№ 9287 от 2007 г. на Софийския районен съд, 51 състав за отхвърляне на предявен от касатора срещу ОСЗГ „О. купел” иск с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ за признаване правото на наследниците на В. Н. И. на възстановяване на собствеността върху 16 бр.гори и ливади от горския фонд, намиращи се в землището на с.Владая, С., подробно описани в исковата молба. В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Твърди се, че по въпроса за тълкуването на чл.13, ал.3 от ЗВСВГЗГФ относно това, дали извлеченията от емлячен регистър и частните продавателни записи и писмени договори за покупка за гори са допустими и годни доказателства за установяване правото на собственост върху гори в производството по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, е налице противоречие на обжалваното решение с други влезли в сила решения на съдилищата, например решение от 28.12.2007 г. по гр.д.№ 11845 от 2007 г. на СРС, 43 състав, решение от 10.12.2007 г. по гр.д.№ 11823 от 2007 г. на СРС, 32 състав и решение № 120 от 21.10.2007 г. по гр.д.№ 6497 от 2007 г. на СРС, 42 състав. Ответниците по жалбата ОСЗ „О. купел”, РУГ-гр.София и Държавно лесничейство-гр.София не вземат становище по нея. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да остави в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на предявяния иск с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал правото на собственост на своя наследодател върху процесните гори: Представеното по делото извлечение от емлячен регистър било недопустимо доказателствено средство в производството по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, развиващо се пред съда. Представените частни продавателни записи и договори от 1906 г., 1908 г., 1909 г., 1922 г., 1924 г. не доказвали правото на собственост на наследодателя на ищеца, тъй като не били нотариално заверени, а според чл.13, ал.3 от ЗВСВГЗГФ писмените договори могат да се ползват като доказателство в тези производства, само ако са нотариално заверени. Освен това, тези договори били нищожни поради липса на изискуема от закона нотариална форма за действителност. Договорите не доказвали и придобиването на горите по давност, тъй като установявали само началния, но не и краен момент на владението. С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение посоченият от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правен въпрос /за тълкуването на чл.13, ал.3 от ЗВСВГЗГФ относно това, дали извлеченията от емлячен регистър са допустими и годни доказателства за установяване правото на собственост върху гори в производството по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ/ е съществен за настоящото дело. По този въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с приетото в посочените от касатора влезли в сила решения на СРС- решение по гр.д.№ 11845 от 2007 г. на СРС, 43 състав, решение по гр.д.№ 11823 от 2007 г. на СРС, 32 състав и решение по гр.д.№ 6497 от 2007 г. на СРС, 42 състав. Поради това касационното обжалване на решението на СГС следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение