Определение № 98 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4322/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. М. К., чрез адвокат Д. К., срещу решение № 263644 от 03.06.2021 г. по в.гр.д.№ 11955/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 99237 от 19. 04. 2019 г. по гр. д. № 44022/2009 г. на СРС, ГО, 69 с-в в частта с която е отхвърлена възлагателната претенция на И. М. К. по чл. 349, ал. 1 ГПК за делбения имот - апартамент № 1, находящ се в [населено място], ж. к. З., [жилищен адрес] състоящ се от: три стаи, столова, кухня-бокс, със застроена площ от 106.50 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение № 1, с площ от 7.24 кв. м., и 5.298 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя и същият е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, предявеният от М. П. Г. против И. М. К. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 ид.ч. от описания апартамент, е уважен за сумата 22550 лв. (над сумата 600 лв. до сумата 23150 лв.) и за периода 13. 09. 2009 г. – 31. 12. 2015 г. Твърди се неправилност на решението в обжалваните части, поради необоснованост на фактическите изводи, поради постановяването му в нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – необсъждане в мотивите към решението на всички събрани по делото доказателства, поради допуснато нарушение на чл. 349 ГПК и на чл. 31, ал. 2 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му в същите и постановяване на решение, с което процесният апартамент бъде възложен на касатора на осн. чл. 349, ал. 2 ГПК и бъде отхвърлен предявеният срещу него иск по чл. 31, ал. 2 ЗС. Насрещната страна по касационната жалба М. П. Г., в депозиран отговор, чрез адвокат Д. К., изразява становище за липса на основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № II-69-192 от 13.03.2013 г., постановено по гр. д. № 44022/2009 г. на СРС, II ГО, 69 състав, е допуснато извършването на съдебна делба на процесния апартамент между М. П. Г. и И. М. К., при равни дялове. Имотът е бил придобит от съделителите на основание сключен от двамата, през време на брака, с н.а. № ..... г., договор за покупко-продажба и прекратена с развод съпружеска имуществена общност. Апартаментът е неподеляем. Хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК е приета за неприложима, тъй като урежда правила за възлагане на неподеляем имот, чиято съсобственост е възникнала от наследяване, а в случая съсобствеността е възникнала на основание покупко-продажба и прекратена с развод съпружеска имуществена общност. Прието е, че не е налице една от кумулативно предвидените предпоставки по чл. 349, ал. 1 ГПК за възлагане на процесния жилищен имот (на претендиращия възлагане на имота съпруг да е предоставено упражняването на родителските права), тъй като в случая страните не са имали родени от брака деца. Прието е, че с оглед неоснователност на претенцията по чл. 349, ал. 1 ГПК, делбата на процесния имот следва да бъде извършена по реда на чл. 348 ГПК, чрез изнасянето му на публична продан. Относно предявения от М. П. Г. против И. М. К. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за присъждане на сумата 23150 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 идеална част от процесния апартамент за времето от 14. 09. 2009 г. до 31. 12. 2015 г. въззивният съд е приел, че искът е основателен за сумата 22550 лв. и за периода 13. 11. 2009 г. – 31. 12. 2015 г. Прието е, че основателността на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС се предпоставя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. страните да са съсобственици на процесния недвижим имот; 2. целият съсобствен имот да се ползва от ответника през исковия период; 3. ищцата да е отправила писмена покана до ответника преди началната дата на процесния период за осигуряване на възможност за лично ползване или за заплащане на обезщетение. Установяването на посочените предпоставки е в доказателствена тежест на ищцата, наред с размер на исковата й претенция. В случая, с решението по допускане на делбата е установено със сила на пресъдено нещо, че процесният апартамент е съсобствен между страните, при равни дялове. Писмена покана по чл. 31, ал. 2 ЗС е отправена от ищцата до ответника с исковата молба за допускане на делба на процесния имот, връчена на ответника на 13. 11. 2009 г. Установено е и обстоятелството, че през исковия период апартаментът е ползван единствено от ответника. За недоказано е прието възражението на ответника, че е обезпечил възможност на ищцата за реално ползване на имота, но тя не се е възползвала от така предоставената й възможност. В тази връзка съдът е съобразил, че не е достатъчно да е отправена формална покана за ползване. Приел е за недоказано по категоричен начин, че и ищцата в исковия период е имала ключ от процесния апартамент (според показанията на св. П., ангажиран от ответника, ключалката на входната врата на апартамента не е сменяна повече от десет години, откогато и свидетелят има ключ, поради което свидетелят предполага, че и бившата съпруга все още има ключ от жилището, а според показанията на св. Т., ангажирана от ищцата, към настоящия момент ищцата няма ключ от апартамента). Отчетено е и обстоятелството, че отношенията между страните са влошени, което е наложило и внезапното напускане на семейното жилище от страна на ищцата през 2008 г. и последвалия развод между страните, както и че след развода ищцата не е ходила в процесния апартамент, тъй като се е страхувала (показанията на св. Т.). След като ответникът не твърди, нито ангажира доказателства, че е предприел конкретни действия, с които да осигури реална възможност на ищцата на ползва жилището, и предвид данните за влошени отношения между бившите съпрузи, съдът е приел, че ответникът дължи обезщетение на ищцата за лишаване от ползването на 1/2 част от процесния апартамент за времето от 13. 11. 2009 г. (получаването на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС с връчване на препис от исковата молба за делба) до 31. 12. 2015 г., за който период размерът на обезщетението възлиза на 22 550 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. при направено искане за възлагане, длъжен ли е съдът да прецени всички факти и обстоятелства и да квалифицира претенцията според основанието за възлагане, на което тя отговаря; 2. длъжен ли е второинстанционният съд да обсъди, в тяхната взаимна връзка и зависимост, всички относими и допустими доказателства, представени пред него досежно заявените от страните искания, доводи и възражения. Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че обсъждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, касаещ задължението на съда да квалифицира заявеното от съделител искане за възлагане по чл. 349 ГПК. Няма колебание в практиката на ВКС, че задължение на съда е да квалифицира направено в делбено производство искане за възлагане на недвижим имот, при съобразяване с фактите, на които то се основава, и по действаща към момента на разрешаване на спора относно начина на извършване на делбата правна норма. В точка 5 от Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. на ВКС, ОСГК е разяснено, че във втората фаза на делбата всеки съсобственик има възможността да заяви искане за възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК (отм.), ако делбеният имот е жилищен и неподеляем. Преценката за наличие на фактите и тяхното подвеждане под конкретна правна норма за уважаване на заявената претенция се разглежда от съда след приключване на устните състезания. Съдът взема под внимание всички онези правнорелевантни за претендираното право факти, включително и тези, настъпили след предявяване на иска, но от значение за спорното право - чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.). В посоченото от касатора определение № 37 от 21. 01. 2017 г. по гр. д. № 6017/2014 г. на ВКС, 1 г.о. е разяснено, че аналогична на разпоредбата на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) е разпоредбата на чл. 349, ал. 1 от сега действащия ГПК, уреждаща две хипотези на възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в режим на СИО – когато съсобствеността е възникнала поради прекратяване на СИО с развод (към която хипотеза се отнася изискването за наличие на непълнолетни деца, упражняването на родителските права по отношение на които да е предоставено на бившия съпруг, направил възлагателната претенция) и когато съсобствеността е възникнала поради прекратяване на СИО със смъртта на единия съпруг. Действията и изводите на въззивния съд не противоречат, а съответстват на така формираната практика. Съдът, след преценка на всички релевантни факти, е приел за неприложима нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като същата урежда правила за възлагане на неподеляем имот, чиято съсобственост е възникнала от наследяване, какъвто не е настоящият случай. Квалифицирал е възлагателната претенция по чл.349, ал.1 ГПК, в хипотезата на прекратена с развод СИО. Обсъдено е съществуването на материалните предпоставки за възлагане, въведени в посочената норма, от чието кумулативно наличие зависи уважаването на претенцията, и е направен извод за липса на законовите условия за възлагане (по делото не е било спорно обстоятелството, че страните нямат родени от брака деца). Съобразено е, че възлагане не може да се извършва при други, непосочени в чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК хипотези. Като съответстващо на практиката на ВКС по приложението на чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не поражда необходимост да се допусне касационно обжалване и на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая, предпоставките за възлагане на неподеляемо жилище на един от съделителите са уредени пълно, ясно, разбираемо и изчерпателно в чл. 349 ГПК ( чл. 288 ГПК /отм./), а по спорните въпроси, свързани с прилагането им, има формирана задължителна и незадължителна практика на ВКС – същите са обсъждани в коментираното по-горе т ълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по т.д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в множество решения на ВКС. Няма колебание в практиката, че възлагане не може да се извършва при други, непосочени в чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК хипотези. Даденото с практиката на ВКС тълкуване е точно, съответно на нормативната уредба, на обществено-икономическите условия и липсва необходимост от промяна на така формираната практика. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Въпросът е обсъждан в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Приема се, че въззивният съд, в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК и при съобразяване с въведените с касационната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение, е длъжен да обсъди относимите към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да разгледа всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право. Действията на въззивния съд съответстват на така формираната практика, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Същият е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи и оплаквания, анализирал е относимите към спора доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. А и позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК без посочване на практика на ВКС е достатъчно, за да не бъде допуснато до касационен контрол въззивното решение. С оглед изхода на делото, касаторът И. М. К. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, да заплати на М. П. Г. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,