Определение № 2183 от 17.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 551/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №546/06.11.2025 г. по т.д.№76/25 г. на Софийски апелативен съд, след частична отмяна на решение №260165/24.09.2024 г., постановено по т.д. № 2482/2020 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от „Медикус алфа С.“ Е. срещу „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на „Р.“ ЕАД, иск с правно основание чл.57 ал.1 ЗПУПС /отм./ за сумата 30 000 лв., представляваща стойността на неразрешена платежна операция, наредена от името на ищеца на 27.06.2017 г. и изпълнена от „Р.“ ЕАД, като доставчик на платежни електронни услуги по договор с ищеца от 03.09.2015 г., ведно със законната лихва от 27.06.2020 г. до окончателното плащане, и иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 8 933,33 лева, представляваща мораторна лихва върху главното вземане за периода 20.07.2017 г. – 26.06.2020 г. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от „Медикус А. С.“ Е. против „Обединена българска банка“ АД иск по чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от изпълнението на неразрешената платежна операция, ведно със законната лихва от 26.06.2020 г. до окончателното плащане. Производството пред Върховен касационен съд е образувано по касационна жалба на „Медикус алфа С.“ Е., с която решението на въззивния съд се обжалва изцяло. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита, че съдът е достигнал до неправилния извод за наличие на разрешена платежна операция,като е приравнил техническата авторизация на операцията със съгласие за нейното съдържание и по този начин е изместил спора към формалното преминаване през договорената процедура,вместо да изследва налице ли е идентичност между визуализираното платежно нареждане и реално настъпилия резултат.Твърди,че не е налице допусната от него небрежност в поведението му, а приетото в обратния смисъл от съда се основава на предположение,а не на приети по делото годни доказателства, установяващи твърдението на банката,че преди извършването на превода на служителя на дружеството е бил изпратен SMS, съдържащ данни за наредения превод. Счита,че искът му за неимуществени вреди е приет за неоснователен без да бъдат обсъдени всички относими към него доказателства и без да е отговорено на всички негови доводи и възражения, като същевременно съдът е подменил правния критерий за основателността на иска с поставянето на изискване за доказването му със съответни счетоводни показатели, приложими към претенция за имуществени вреди. По подробно изложени в касационната жалба в този смисъл съображения касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, а предявените от него искове – уважени с присъждане на разноските, направени във всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с твърдение за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.т.1, 2 и 3 ГПК по отношение на разрешените от въззивния съд въпроси: 1.При наличие на престъпно обстоятелство налице ли е правна възможност за съда да приеме платежната операция за разрешена по смисъла на чл.51 ал.1 ЗПУПС /отм./? /противоречие с определение №1423/30.05.24г. по т.д.№1362/23г. на І т.о. на ВКС и определение №2725/25.09.25г. по т.д.№2268/24г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2.Как се разпределя доказателствената тежест между страните при спор, произтичащ от претенция за репариране на вреди от неразрешена платежна операция? /противоречие с решение №159/14.10.2024г. по т.д.№904/23г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3. В случаите на дигитално банкиране представлява ли груба небрежност по смисъла на чл.58 ал.2 ЗПУПС /отм./ от страна на платеца при изпълнение на задълженията му по чл.53 ЗПУПС /отм./ потвърждаването на платежната операция чрез SMS съобщение, генерирано от доставчика на платежната услуга и прави ли този факт платежната операция разрешена? /противоречие с определение №1794/27.06.24г. по т.д.№1000/23г. на І т.о. на ВКС и определение №1085/25.04.24г. по т.д.№1043/23г. на І т.о. на ВКС/; 4.Достатъчно ли е от обективна страна банката да е изпълнила платежната операция без съгласието на правоимащото юридическо лице, за да се счита същата за неразрешена по смисъла на чл.51 ал.1 ЗПУПС/отм./? /противоречие с решенията на С. по дела С-925/18г. и С-409/2022г./; 5.Следва ли съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения на жалбоподателя в обхвата, очертан от въззивната жалба; В този смисъл длъжен ли е въззивният съд на основание чл.12 и чл.235 ал.2 ГПК да направи свои фактически и правни изводи по делото,като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните? / противоречие с ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решенията по чл.290 ГПК т.д.2764/17г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№486/18г. на ІІ г.о. на ВКС и т.д.№1130/13г. на ІІ т.о. на ВКС/; 6.Поставя ли законът като елемент от фактическия състав на неимуществените вреди настъпването на конкретни икономически загуби? /противоречие с решение №206/26.03.19г. по гр.д.№4762/17г. на ІІІ г.о. на ВКС и в решението на С. по дело Т-88/09. В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Обединена българска банка“ АД е заявил становище,че не са налице основания за допускането на въззивното решение до касация. По същество излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт.Прави искане за недопускане на контрол по същество, евентуално – за потвърждаване на решението на апелативния съд, като претендира разноски за настоящата инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено по делото, че ищецът и ответникът, в качеството му на правоприемник на „Р. /България/“ ЕАД, са били обвързани от договор за откриване и обслужване на банкова сметка и предоставяне на банкови услуги на юридически лица от 03.09.2015 г., както и договор за ползване на електронни услуги за ФЛ и ЮЛ- Р. онлайн от 03.09.2015 г., неразделна част от които, по изрично признание на ищеца, са и Общи условия за предоставяне на платежни услуги и Р. онлайн на юридически лица ФК 09.01.98/06, приети по делото пред първата инстанция като доказателство. Посочено е от съда,че съгласно чл.298 ал.1 т.2 ТЗ, общите условия са задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно/които предпоставки в случая са безспорно налице/, а съгласно т.118 изр.1 ОУ, когато клиентът-търговец твърди, както е в процесния случай, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция, той носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък. С тази клауза, съдът е приел,че страните /при липса на спор, че ищецът не е потребител по смисъла на т. 23 от ДР на ЗПУПС /отм./, са предвидили отклонение от правилото на чл.56 ал.1 от закона в изпълнение на възможността, предвидена в чл.48 ал.2 от ЗПУПС /отм./, като са разменили доказателствената тежест дължима в случай на твърдяна неразрешена платежна операция, като в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване на установи по безспорен начин по делото автентичността на наредената такава, нейното точно регистриране и осчетоводяване от банката, както и че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък, за да бъде основателен искът по чл.57 ал.1 ЗПУПС /отм./, а от своя страна ответникът е достатъчно да осъществи успешно насрещно непълно доказване на твърдените от него факти. Съобразявайки съдържанието на т.118 изр.2, т.82 и т.62 от ОУ, съдът е посочил,че страните са предвидили, в отклонение на правилото на чл.56 ал.3 от ЗПУПС /отм./, с оглед възможността, предоставена им с чл.48 ал.2 от ЗПУПС /отм./, че регистрирането от банката на използване на платежен инструмент е достатъчно доказателство, за да се приеме, че платежната операция е била разрешена от клиента; че банката приема положителната валидация на паролата и другите средства за електронна авторизация, предоставени на онлайн потребителя, за достатъчно доказателство за неговата идентичност, като за нея липсва задължение да извършва допълнителни действия за удостоверяване на идентичността на онлайн потребителя; че страните са установили помежду си необоримата презумпция, че всички действия, извършени от името на клиента след успешно идентифициране на онлайн потребителя с въвеждане на потребителско име и парола и/или авторизация с токен или еднократен код, изпратен от банката чрез SMS, представляват валидни подписани писмени изявления, обвързващи клиента. Съобразил е в тази връзка даденото с т.16 от ДР на ЗПУПС /отм./ легално определение за понятието „платежен инструмент“, съгласно което той представлява персонализирано/персонализирани устройство/устройства и/или набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане. Предвид това,съдът е намерил за неоснователно твърдението на ищеца, че преводът, извършен от сметката му на 27.06.2017 г., представлява неразрешена платежна операция.За да се аргументира, се е позовал на безспорно установените факти,че той е осъществявал онлайн преводи чрез потребителско име и парола за достъп, като за авторизиране на превода е избрано като възможност от управителя на дружеството въвеждането на еднократенен код, изпращан от банката на телефонния номер на потребителя чрез SMS; че служителка на ищеца /неговата счетоводителка/ е била овластена да извършва нареждания чрез Р. онлайн като негов пълномощник; че на 27.06.2017г. от профила й чрез предварително зададен шаблон е било направено нареждане за трансфер на парични средства от сметка на дружеството в „Р.“ ЕАД по друга негова сметка в „У. Б.“ АД в размер на 30 000 лв., както и че сумата е била преведена по сметка на трето за спора лице -„Конструкт корект 2016“ Е. в „А. Б. България“ АД, с което лице ищцовото дружество, видно от доказателствата по делото, не е било в търговски взаимоотношения. Във връзка с твърденията на ищеца, че преводът по чужда сметка е в резултат от манипулиране на данните в платежното нареждане, изразяващо се в подмяна на данните на получателя, че банката не е осигурила достатъчна защита на персонализиращите данни на своите клиенти и че е налице неизпълнение на задължения от страна на банката, предвидени в договора, което прави операцията неразрешена и за нея доставчикът на платежни услуги дължи възстановяване стойността на неразрешената платежна операция, съдът е приел за установено от доказателствата по делото, че в конкретния случай пробивът е не в системата на банката, а в компютърната система на ищеца, въпреки ползваната от него базова антивирусна програма, в която система е проникнал вирус от типа Троянски кон и това е позволило промяна на данните в платежното нареждане, докато клиентът генерира самото платежно нареждане преди да го изпрати на обслужващата банка – ответник. Този извод е обосновал с посоченото от едно от вещите лица, работило по образуваното досъдебно производство /при пряк достъп до иззетия за целите му компютър на ищеца/, както и с останалите констатации по заключенията на техническите експертизи,а именно - че вирусът изменя данни в генерираното от клиента платежно нареждане, в това число и IBAN на получателя „по пътя“ на изпращане към банката, като в системата на банката то пристига видоизменено. Тези констатации е намерил за подкрепени както от представеното от банката преводно нареждане, така и от извлечението от движението по сметката на дружеството-ищец за периода 01.06.2017 г. - 30.06.2017 г., според което в системата на банката на 27.06.2017 г. е регистриран превод към „Конструкт корект 2016“ Е. с банкова сметка в „А. Б. България“ АД. Доколкото по делото е установено,че именно компютърът на ищеца е бил заразен с компютърен вирус от типа Т.-спай, съдът е приел, че това е причината за твърдяната подмяна на данните в изпратеното до банката платежно нареждане, което е постъпило при нея като нареждане за плащане на сумата от 30 000 лв. по чуждата сметка. С оглед това е направил и извод за недоказаност на твърдението на ищеца за манипулация на данните на превода в банката, което е опровергано и от заключенията на вещите лица, според които преводите се осъществяват автоматизирано и при липсва на участие в обработката им от служители на банката. Твърдението за наличие на пробив или недостатъчна защита в банковата система и сървъра на ответника е намерено не само за недоказано, с оглед тежестта за доказването му от ищеца, но и опровергано от представените по делото и неоспорени от него доказателства за съдържанието на изпратения на служителката му от банката SMS, който тя е следвало да провери преди да въведе посочения в него код.Съдът е посочил, че от неговото съдържание се установява, че в SMS-а, съдържащ авторизиращия еднократен код, са били изписани последните цифри от банковата сметка на „Конструкт корект 2016“ Е., като с въвеждането му е потвърден превод именно по тази сметка. От това е направил извод за успешно проведеното от банката насрещно доказване, че операцията е разрешена. Съобразявайки договореностите между страните в приложимите ОУ, съдът е направил извод,че след като клиентът е въвел потребителско име и парола и след получаване на посочения от него телефонен номер на SMS с данни за превода и код за потвърждение, е авторизирал превода с еднократния код от SMS, то е налице валидно подписано писмено изявление, представляващо използване на платежен инструмент, което доказва, че платежната операция е била разрешена от клиента, доколкото е изпълнена договорената между страните процедура по извършване на превод чрез системата за онлайн банкиране. Наред с този извод и независимо от него, съдът е разгледал и евентуално направеното от банката възражение за изключване на отговорността й, с оглед проявената от страна на търговеца груба небрежност при изпълнението на неговите задължения по чл.53 от ЗПУПС /отм./ вр. чл.83.1 от ОУ. За да се произнесе по това възражение, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 58 ал.2 от ЗПУПС /отм./, според която платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, ако ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл. 53 умишлено или поради груба небрежност. Отказал е да сподели тезата на банката, че ищецът при условията на груба небрежност не е защитил персонализиращите данни на платежния инструмент, тъй като е допуснал инсталирането на зловреден вирус на компютъра, използван за електронно банкиране, като се е обосновал с това, че липсват поставени от страна на банката спрямо ищеца специални изисквания за ползването на антивирусен софтуер с по-висока защита, предвид осъществяваното електронно банкиране, а от друга страна е установено,че на компютъра на ищеца е била инсталирана, макар и базова, антивирусна програма /но преодоляна от конкретния компютърен вирус/. От това съдът е заключил, че ищцовото дружество не е действало с груба небрежност и е положило грижа и усилия да защити компютъра си от възможност за навлизане на вируси. Въпреки това е намерил,че е налице допусната груба небрежност чрез действията на служителката на ищеца, упълномощена да извършва от името на „Медикус А. С.“ Е. парични преводи, тъй като при потвърждаването на операцията с въвеждането на еднократния код от SMS съобщението същата е имала възможност, но не е положила дължимата грижа да провери данните по нареждането, като с това е направила възможно настъпването на последиците от превода на сумата по чуждата сметка. Във връзка с тези обстоятелства съдът е отказал да кредитира показанията на тази служителка, разпитана като свидетел по делото в частта, с която твърди, че на 28.06.2017 г. в 10.43-10.45 ч. е изготвила извлечение на хартиен носител от банковите сметки на дружеството във всички банки, според което всичко е било наред. Посочил е, че, видно от приложеното към самата искова молба извлечение от 10:43 ч. на 28.06.2017 г., към посочената дата от него е била видна нередност в отразения превод, състояща се в разминаване между името и IBAN на получателя, което, според показанията й, това тя установила едва в късния следобед на 28.06.2017 г., след като финансовият директор я е уведомил, че има проблем по движението в сметката /когато, видно от доказателствата по делото, сумата вече е била изтеглена на каса от управителя на „Конструкт корект 2016“ Е./. Допълнително съдът се е позовал на клаузата на т.83.1 от ОУ, според която страните са приели, че изпълнение на задълженията на онлайн потребителя по чл.53 от ЗПУПС с груба небрежност е налице, когато неоторизирано от потребителя плащане е авторизирано чрез потребителско име и парола, токен, еднократен код, изпратен от банката чрез SMS, какъвто е настоящият случай. Като краен извод съдът е приел,че при процесната платежна операция липсва основание за ангажиране отговорността на банката, а предявеният на основание чл.57 от ЗПУПС /отм./ иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв подлежи на отхвърляне. Поради неоснователността на главния иск съдът е приел за такъв и акцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 8 933,33 лв., представляваща мораторна лихва за периода 20.07.2017 г. – 26.06.2020 г. По иска по чл.82 ЗЗД, позовавайки се на съществуваща противоречива практика на Върховния касационен съд, съставът на въззивната инстанция е отчел наличието на повдигнат за разглеждане от ОСГТК на ВКС и ВАС въпрос притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, във връзка с което е образувано тълкувателно дело № 1/2023 г. по описа на ВКС, по което към настоящия момент липсва произнасяне. Доколкото този факт не засяга допустимостта на предявения иск, решаващият състав е приел да се произнесе по същество по него, като го е намерил за неоснователен. Аргументирал се е с липсата на доказаност от страна на ищеца, че банката не е изпълнила задължението си по чл.54 ал.1 и ал.2 от ЗПУПС /отм./ да гарантира сигурността на платежната си система- онлайн банкирането, а обратното от доказателствата по делото категорично е установено,че липсва пробив в системата за сигурност на банката, няма намеса от страна на нейни служители, доколкото процедурата е автоматизирана, нито има основание да се приеме, че банката незаконосъобразно или неоснователно не е възстановила процесната сума по сметка на дружеството –ищец. Посочил е като установено, че липсва основание за възстановяване на сумата по сметката на „Медикус А. С.“ Е., поради което и за банката не е възникнало задължение, което да е останало неизпълнено,тъй като, за да възникне задължението на банката да възстанови претендираната сума, то следва да се е осъществил фактическият състав от разпоредбите, на които ищецът се позовава, което в процесния случай не е доказано. Наред с това е приел за недоказано /като е ценил показанията на свидетелите с оглед възможната им заинтересованост от изхода на делото,съгласно чл.172 ГПК/, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, а приложените по делото статии относно професионалната репутация на управителя на ищцовото дружество е намерил за неотносими към предмета на доказване, мотивирайки се с това,че управителят на дружеството /когото статиите касаят/ е отделна правна фигура, различаваща се от юридическото лице. Посочил е,че дори да се приеме обратното, самият факт на добра репутация и общоизвестност на практиката на главния лекар в ищцовото дружество и едноличен негов собственик не обосновават отнапред и сами по себе си настъпили неимуществени вреди поради процесната платежна операция или поради неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника, а същите следва да бъдат доказани, т.е. страната следва да изложи обстоятелства и представи доказателства, че репутацията е накърнена, че е уронен престижа и доброто име на дружеството по съответния начин и какви са последиците от това. Отбелязал е,че това в случая ищецът не е сторил - нито е твърдял, нито е доказал, че е налице засягане на пациентската листа на болницата, нито че има отлив на пациенти или прекратени договори със съконтрахенти, поради нарушена репутация и уронване на доброто името й.Отчел е също така липсата на данни фактът на процесната платежна операция или невъзстановяването на сумата от страна на банката да са станали общоизвестни в обществото и то да ги е възприело по начин, че да придобие негативно отношение към дружеството, като обратен извод не може да бъде направен от факта, че е налице забавяне в плащанията към съконтрахенти на „Медикус А. С.“ Е., при липсата на доказателства за наличие на причинно-следствена връзка между забавата и процесната платежна операция и невъзстановяването на средствата по нея, както и че именно това е довело до уронване на доброто име, престижа и репутацията на „Медикус А. С.“ Е.. По тези съображения и този иск е намерен за неоснователен и недоказан. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на така постановеното въззивно решение. Първият от поставените в изложението на касатора въпроси не отговаря на общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Начинът, по който е формулиран го определя като такъв по правилността, макар пряк отговор на него да не е даден от въззивния съд, тъй като изразява поддържаната от касатора в хода на процеса теза, че, след като е установено,че е налице манипулация на превода от трето лице чрез зловреден софтуер, то операцията е неразрешена.Така поставен, въпросът не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, до които той е достигнал въз основа на анализ на относимата нормативна рамка и договорките между страните, обективирани в ОУ, с които дружеството се е съгласило. Наред с това цитираните от касатора определения по чл.288 ГПК не представляват съдебна практика по смисъла на разясненията, дадени в т.2 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което с въпроса не се обосновава приложимост и на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на изискването за общовалидност на търсения с него отговор. Как се разпределя доказателствената тежест между страните по спор по чл.57 ал.1 ЗПУПС /отм./ зависи от това кои са страните по него и дали, ако ползвателят на платежните услуги е търговец, те са се възползвали от възможността да уговорят нещо различно от въведения с разпоредбата на чл.56 ЗПУПС/отм./ принцип за разпределяне на доказателствената тежест. Цитираното от касатора в обосноваване приложимост на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение по т.д.№904/2023г на ІІ т.о. на ВКС касае хипотеза,различна от разглежданата - на възникнали правоотношения между банка и физически лица – потребители,при които приложим е посоченият принцип на чл.56 ЗПУПС/отм./. Поради това практиката не може да бъде съобразена като относима към настоящия случай. Третият въпрос също не може да се квалифицира като правен, според изискването на чл.280 ал.1 ГПК. Самата му формулировка предпоставя съобразяване на конкретни факти, което го прави въпрос по правилността,като освен това не отчита и основния факт,установен от въззивния състав, въз основа на който той е направил извода си за наличие на груба небрежност - че потвърждаването на платежната операция чрез въвеждането на изпратения с SMS-а уникален код от ползвателя на банковата услуга, е извършено при наличие на очевидни данни за разминаване в името и уникалния идентификатор на получателя на сумата по превода. Сочените в изложението към въпроса определения по чл.288 ГПК не обосновават допълнителен критерий за достъп по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Четвъртият въпрос не кореспондира с приетото от въззивния съд,че банката е изпълнила операцията със съгласието на търговеца /а не без него, каквото твърдение се съдържа в текста на въпроса/, което е дадено по начина и със средствата, за които страните са се уговорили предварително. Поради това дали обективно този начин на изразяване на съгласие е бил съответен на действителните намерения на търговеца, е въпрос, който е ирелевантен за извода разрешена ли е по смисъла на закона операцията или не. Разрешения, обосноваващи друг извод, не се съдържат в цитираните с въпроса решения на С., поради което не се обосновава приложимост и на предпоставката на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с петия от поставените в изложението на касатора въпроси, доколкото е от процесуално-правен характер и касае задължението на въззивния съд като инстанция по същество да се произнесе по всички релевантни за изхода на спора доводи и възражения на страните, но не е разрешен в отклонение от практиката на касационната инстанция. Според практиката на ВС и ВКС, въззивният съд дължи произнасяне по доводи и възражения на страните и обсъждане на доказателства и обстоятелства, които са свързани и пряко относими към предмета, с който е сезиран, а липсата на произнасяне по такива, които са ирелевантни за формирането на крайния му извод, не представлява процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения от него съдебен акт / в т.см. т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., т.13 от ППВС №1/10.11.1985г.,както и постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др./. Въпроса касаторът обвързва с оплакването си,че въззивният съд не е коментирал в решението си обстоятелството чия е собствеността на банковия сървър, каква е степента на сигурност, гарантирана от него при вменено на банката с чл.54 ЗПУПС/отм./ задължение да обезпечи сигурността на банковите преводи; не е коментирал наличието или липсата на инструкции за сигурност и липсата на система за следене на подозрителни транзакции. Видно от мотивите на решението съдът е приел като определящ фактът, установен от експертизите по делото,че промяната на данните от платежното нареждане е извършена преди получаването му от банката в резултат на инсталирания на компютъра на ищеца вирус, а не на такъв, проникнал в системата на банката, което да постави под въпрос и компрометира степента на сигурност на банковия сървър. Твърдения, респ. данни,че банката е имала основание да счете транзакцията за подозрителна, което би могло да бъде отчетено при наличие на специална система за следене на такива операции, няма. Поради това липсата на произнасяне на въззивния съд по доводи, които не рефлектират пряко върху изхода на делото, не може да бъде счетено за съществено процесуално нарушение, допуснато в отклонение от практиката на касационната инстанция. Последният, шести от въпросите също не може да бъде възприет като обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. За да отхвърли иска за неимуществени вреди съдът се е обосновал с това,че не е доказано неизпълнение на задължения от страна на банката, което да позволи квалифицирането на операцията като неразрешена, както и,че не е доказано настъпването на вредите, поради липсата на данни, от които може да бъде направен извод, че репутацията на дружеството е накърнена, че е уронен престижа и доброто му име и какви са последиците от това, тъй като ищецът нито е твърдял, нито е доказал, че е налице снемане на доверието от него, което да е станало в резултат от непостъпването на наредената сума в сметката на дружеството в „У. Б.“АД и в пряка връзка със съответно неправомерно действие на банката или нейни служители; че липсват и данни фактът на процесната платежна операция или невъзстановяването на сумата от страна на банката да са станали общоизвестни в обществото и то да ги е възприело по начин, че да придобие негативно отношение към дружеството. Видно е,че не обвързването на неимуществените вреди от настъпването на икономически загуби е мотивирало въззивния състав да приеме иска за неоснователен, а напротив – съдът изрично е посочил,че извод в подкрепа на предявения иск за неимуществени вреди не може да бъде направен от факта, че е налице забавяне в плащанията към съконтрахенти на „Медикус А. С.“ Е.. Тъй като въпросът не съответства на решаващите изводи, довели до постановения краен резултат по спора относно този иск, критерият по чл.280 ал.1 ГПК се явява необоснован, което е достатъчно основание да бъде отказан достъпа до касационна проверка и с последния от въпросите. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените за подаването на отговора разноски,представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 3067,75 евро. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение