Определение № 3188 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 721/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. В. Ф., чрез пълномощник адвокат Л. К., срещу въззивно решение № 229/29.03.2023 г., поправено с решение № 342/02.06.2023 г., постановени по в.гр.д. № 508/2022 г. на Окръжен съд – София, В ЧАСТИТЕ, в които първоинстанционното решение № 260035/11.05.2022 г. по гр. д. № 363/2020 г. на Свогенския районен съд е: 1/ потвърдено в частта, с която насрещният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. В. Ф. срещу Г. Е. Й., е бил отхвърлен за разликата над 1/2 ид. част до 5/8 ид. части от правото на собственост върху УПИ * от кв. 38 по ПУП на [населено място], одобрен през 1965 г., с площ 595 кв. м, и на построените в него полумасивна жилищна сграда със застроена площ 42 кв. м, дървен навес със застроена площ 19 кв. м, масивна постройка – лятна кухня със застроена площ 16 кв. м и масивна жилищна сграда в строеж със застроена площ 53 кв. и с тераса на площ от 12 кв. м.; 2/ отменено е в частта относно квотите, при които е била допусната делба между Г. Е. Й. и М. В. Ф. на същия УПИ * и на построените в него полумасивна жилищна сграда със застроена площ 42 кв. м, дървен навес със застроена площ 19 кв. м и масивна постройка – лятна кухня със застроена площ 16 кв. м, като вместо това е допусната делба между двете съделителки на тези имоти при равни квоти (по 1/2 ид. част за всяка една от тях); 3/ потвърдено е в частта, с която делбата на масивната жилищна сграда в строеж със застроена площ 53 кв. и с тераса на площ от 12 кв. м., изградена в горепосочения УПИ *, е била допусната между Г. Е. Й. и М. В. Ф. при равни квоти (по 1/2 ид. част за всяка от съделителките), и в обусловената от това отговорност за разноските за двете инстанции. В останалите части - по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата, и по уважения насрещен установителен иск за собственост до 1/4 ид.ч. от дворното място и построените в него полумасивна жилищна сграда от 42 кв. м, дървен навес 19 кв. м и масивна постройка – лятна кухня 16 кв. м., първоинстанционното решението не е било обжалвано и е влязло в сила, съответно като необжалвано е влязло в сила и въззивното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на Г. Е. Й., че М. В. Ф. е собственик на още 1/4 ид. част от правото на собственост върху дворното място и на построените в него полумасивна жилищна сграда от 42 кв. м, дървен навес 19 кв. м и масивна постройка – лятна кухня 16 кв. м. (в която част искът е бил отхвърлен с първоинстанционното решение, и в тази част то е отменено от въззивния съд). В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено по отношение на Г. Е. Й. правото на собственост на настоящата касаторка М. В. Ф. върху всички процесни имоти, при квоти 5/8 ид. части за М. и 3/8 ид. части за Г., като делбата бъде допусната при същите квоти. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба – Г. Е. Й., чрез процесуалния си представител адвокат Д. П., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. Производството е по иск за делба в първата фаза по допускане на делбата. Въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическата обстановка: Няма спор между страните между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата, по които въпроси вече е формирана сила на присъдено нещо, спорни пред въззивната инстанция са единствено правата на М. В. Ф. над признатата за нея от първата инстанция 1/4 ид. част до претендираните 5/8 ид. части от правото на собственост върху УПИ, старата къща (полумасивната жилищна сграда), лятната кухня и дървения навес, както и над признатата за нея от първата инстанция 1/2 ид. ч. до претендираните 5/8 ид. части от правото на собственост върху новата къща (масивната жилищна сграда в строеж). По делото не се спори, че родителите на общия наследодател В. и ищцата Г. са били собственици по давност на делбените дворно място и построените в него полумасивната едноетажна жилищна сграда, изградена преди 1965 г., и на лятната кухня, изградена около 1980 – 1985 г. Бащата Е. Н. Ф. е починал на 25.07.1995 г., а майката Н. М. Ф. на 02.01.2003 г. След тяхната смърт децата им В. и Г. се легитимират като собственици на имота при равни квоти. През 2003 г. В. е заживял на съпружески начала с М. Н., като на 02.01.2020 г. двамата са сключили граждански брак и съпругата е приела фамилното име Ф.. Бракът е продължил само няколко дни, тъй като В. е починал на 07.01.2020 г. Още докато майката е била жива, В. е започнал да строи нова къща в дворното място – допуснатата до делба масивна жилищна сграда, за който извод съдът се е позовал на приетата СТЕ, според която новата къща е била построена през периода 1995 – 2005 г. видно от използваните строителни материали и строителни техники, както и степента на амортизация, също така и на показанията на свидетелите М. И. и И. С. – за техните времеви спомени относно периода на строеж на тази къща, вкл. и относно факта, че към довършване на къщата В. вече живеел заедно с М., която теглила заем за покрива и дограмата. Доколкото към изграждане на сградата в груб строеж през 2005 г. собственици по наследство на дворното място са били Г. и В., съдът е приел, че по силата на приращението Г. е придобила правото на собственост върху 1/ 2 ид. част от тази нова сграда, тъй като строежът е бил извършен без строителни книжа и без да е било учредено право на строеж в полза на В.. От направената преценка на показанията на свидетелите, заедно с писмените такива, е прието за установено, че още приживе на майката В. е имал убеждението, че след смъртта на родителите целият имот ще остане за него, декларира се е по ЗМДТ като единствен собственик, а сестра му Г. е подала декларация по ЗМДТ като съсобственик едва след смъртта му. Въззивният съд е приел също така за установено, че още приживе на майката, Г. е била наясно с намерението на брат си да придобие правото на собственост върху целия имот, тоест била е наясно с трансформирането на държането във владение на идеалните части на останалите съсобственици. Владението върху целия имот е продължило и след смъртта на майката, като по делото не е установено то да е било смущавано, В. е манифестирал пред всички намерението си да свои идеалните части на сестра си, а тя не се е противопоставила на това владение, за което съдът се е позовал на показанията на свидетелите Н. В. С. и И. С. С., вкл. и обективираното пред втория свидетел изявление на Г., че „нищо не иска“ от имота. В обобщение, съдът е счел за доказано, че след смъртта на родителите В. е установил владение върху идеалните части на сестра си Г., като по отношение на поземления имот, старата къща и лятната кухня това е станало най-късно след смъртта на майката в началото на 2003 г., а по отношение на новата къща – след изграждането й в груб строеж през 2005 г. и така към момента на смъртта си на 07.01.2020 г. В. е бил изключителен собственик на целия имот на основание наследствено правоприемство за 1/2 ид. част и на основание давностно владение за другата 1/ 2 ид. част. Прието е още, че по делото няма никакви доказателства М., докато е живеела на съпружески начала с В., да е установила свое владение върху идеалните части на Г., прието е, че тя е живеела в имота със съгласието на владелеца В. като типичен случай на търпими действия, които не създават никакви права за извършващия ги. Това е обусловило решаващия извод, че след смъртта на В. неговите наследници Г. Й. (сестра) и М. Ф. (съпруга) са придобили правото на собственост върху имота при равни права (чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 ЗН), поради което насрещният иск за собственост, предявен от М., следва да бъде уважен до 1/ 2 ид. част, а делбата да бъде допусната при равни квоти. По отношение на делбеният дървения навес, прието да е изграден през 2019 г. – 2021 г., съдът е посочил, че е без значение дали навесът е бил изграден приживе от В., или от съпругата му М. след неговата смърт, защото и в двата случая правата на страните ще са равни – било то на основание наследствено правоприемство, било по силата на приращението. Горните изводи са формирали и частично ревизиране на първоинстанционното решение, като на М. Ф. са признати права върху още 1/ 4 ид. част от поземления имот, старата къща, дървения навес и лятната кухня, а в останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено, съобразно което правата на страните в делбеното имущество са определени на по 1/ 2 за всяка от тях. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставени са следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по отношение на теклата в полза на М. придобивна давност, в частност – свидетелските показания относно установяване на владение върху идеални части от имота и с оглед превръщането от държане във владение на тези части; 2.Как следва да се манифестира превръщане на държането на идеалните части на останалите наследници във владение; 3.Действията по изграждането и завършването на новопостроената жилищна сграда с активното участие на ищцата по насрещния иск, представляват ли превръщане на чуждите идеални части във владение, т.е. превръщане на обикновеното държане във владение от нейна страна. По делото се твърди наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Съобразно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми. Поставените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. Ф. въпроси не могат да послужат като основание за допускане касационното обжалване. Третият въпрос е фактически, а не правен, касае конкретиката по делото и правилността на въззивното решение, поради което по него липсва общото основание за селекция съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По всички въпроси не са налице допълнителните/специфичните/ предпоставки за селекция. По въпросите се твърдят хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но те не може да са налични едновременно, защото се изключват взаимно по едни и същи въпроси. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма твърдения за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС/ВС по поставените въпроси, нито е цитирана съдебна практика по такива въпроси в изложението, каквото изискване се поставя с чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси не е мотивирано чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, или със липса на такива, нито с позоваване на практика на ВКС, която следва да бъде изоставена или осъвременена, в какъвто смисъл са дадените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения на понятието "от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото". Твърдението на процесуалния представител на касатора, че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на това допълнителното основание за селекция според изложеното в т.3 от горепосоченото тълкувателно решение на ВКС. Поради това наличието на специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не е обосновано и не е доказано, а липсата на едно от кумулативните изисквания за селекция по чл.280, ал.1 ГПК е пречка за допускане касационното обжалване. Релевираните в изложението на касатора съображения представляват твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закони, както и за необоснованост, но това са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а те са различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация, защото правилността на въззивното решение може да се преценява само ако касационното обжалване бъде допуснато. Не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК смисъла на това понятие, изяснено в практиката на ВКС - не се констатира приложение на закона в обратен смисъл, нито прилагане на несъществуваща или отменена правна норма предвид приетите за установени от въззивния съд факти, не се констатира и нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въззивното решение не повдига съмнение за нищожност или недопустимост като основания за селекция служебно по чл.280, ал.2, предл. първо и второ ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски, като дължи на ответницата по касация Г. Е. Й. разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., удостоверено с приложените към отговора списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие. Ето защо, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК