Определение № 19 от 19.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2889/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 80394 от 06.08.2020 г. от „БАЛСИСТЕМ“ЕООД [населено място], представлявано от управителя К. С. Х., чрез пълномощника си адв. А. В. от АК-София, против въззивно решение № 3852 от 30.06.2020 г., постановено по гр. д. № 7777/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав, с което е отменено решение от 11.03.2018г., постановено по гр.д.№ 53336/17г., на СРС, 31 с-в, в частта, с която се отхвърля предявеният от Д. М. Н. срещу „Балсистем“ЕООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД над размера от 2 100 лв. до размера от 7 000 лв., или за сумата 4 900 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства от травма, получена при подхлъзване и падане в СПА-зоната в хотел „Св. Спас“, [населено място] на 04.07.2017г. и в частта за разноските, като „Балсистем“ЕООД е осъден да заплати на Д. Н., на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД сумата от още 4 900 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства от травма, получена при подхлъзване и падане в СПА-зоната в хотел „Св. Спас“, [населено място] на 04.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от 04.07.2017г. до окончателното заплащане и сумата 1 674 лв. – разноски за първа и въззивна инстанции. Жалбоподателят релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Балсистем“ЕООД поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с: ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 527 от 15.03.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 943/2010 г.; решение № 331 от 19.05.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 257/2009 г.; решение № 197 от 23.12.2014 г. на ВКС, IIІ г.о. по гр.д. № 7364/2013 г.; решение № 796 от 02.02.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1660/2009 г.; решение № 129 от 29.06.2015 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 7040/2014 г.; решение № 549 от 29.10.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 56/2010 г.; решение № 172 от 23.02.2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. № 386/2009 г.; решение № 385 от 10.05.2010 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 1245/2009 г., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Поставени са следните правни въпроси от процесуално естество, с твърдението, че са обуславящи за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения и необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото(дори при формалното изброяване на част от тях) представлява ли нарушение на разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК; 2/ Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателствата и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото; при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният да даде указания за ангажиране на доказателства; следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото; може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест; може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първионстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад; длъжен ли е ответникът да доказва факти и обстоятелства, за които съдът не му е възложил доказателствената тежест и/или ищецът не е твърдял в исковата молба; направеното с отговора на исковата молба възражение от ответника, че оспорва наличието на вина и че причината за настъпването на инцидента се дължи изцяло/на 100%/ само и единствено на поведението на пострадалото лице, счита ли се за възражение за съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответницата по жалбата Д. М. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ц. П. от АК - София, е изразила становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла злополука на 04.08.2017г. в Спа-хотел „Св. Спас“, [населено място], собственост на ответното дружество, изразяваща се в подхлъзване и падане в СПА-зоната на хотела, близо до душовете, в резултат на което претърпяла травматично увреждане, изразяващо се в счупване на рамото, което наложило носене на обездвижваща превръзка за около 1 месец, съпроводено със силни болки и затруднени движения, с постепенно затихване за около 2 месеца. През този период ищцата е търпяла болки, страдания, битови и емоционални неудобства като впоследствие съществува остатъчен ефект, свързан с проявяване на болки в травмираната област при промяна на времето. Анализирайки данните по делото, в т.ч. и заключенията на съдебно-техническата и медицинска експертизи и показанията на разпитаните свидетели, съдът е приел, че инцидентът е настъпил като пряка и непосредствена последица от обективираното в действителността противоправно поведение във вид на бездействие на служители при ответното дружество, което се изразява в неподходяща поддръжка на антислип покритието, неупражнен надзор и неосигурена безопасност за гостите на хотела в рамките на СПА-зоната, стопанисвана от ответника. Същият, не установява изпълнение на тези задължения, нито спазени гаранционни изисквания на доставчика относно поддържане и почистване на покритието - редовно отстраняване на всякакви отлагания и 1-2 пъти месечно третиране с поддържащия препарат, който е част от покритието, нито в съответствие с възприетия начин в СТЕ – регулярно почистване с топла вода, чрез четка с твърд косъм или абразивен пад. Освен единствено установеното от свидетелите периодично обиране на водата от камериерката, при това с неясен времеви интервал между отделните подсушавания, съдът е приел, че не е доказан друг използван конкретен способ за осигуряване на изискуемата правилна поддръжка и хигиена, за да се гарантира максимална безопасност от подхлъзване. В тази връзка е приел, че ако задълженията за непрекъсната и качествена поддръжка на антислип покритието са били реално упражнени в пълнота, би била преодоляна потенциалната опасност от подхлъзване поради замърсяване и напълно предполагаемите последици от травми, като не би настъпил вредоносният резултат, поради което и увреждането на ищцата представлява пряка и непосредствена, а не случайна последица от противоправното поведение на ищцовите служители, по смисъла на чл.51, ал.1 ЗЗД, състоящо се в недостатъчно положена дължима грижа за обезопасяване на СПА-зоната и обезпечаване сигурността на ползващите я лица. От данните по делото, съдът е приел, че в случая с поведението си ищцата не е допринесла за вредоносния резултат, т.е. в случая не е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и такова възражение в отговора на исковата молба ответното дружество не е заявило. Преценявайки вида, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, съдът по реда на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на деликта в размер на сумата от 7 000 лв., които е присъдил ведно със законните последици. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси от процесуално естество. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основания за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК от касатора. Представеното от касатора ответник изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведени правни въпроси от процесуално естество, които като цяло са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което и не се обосновава допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и твърденията и възраженията на страните, е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие както със задължителната, така и с установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тази, посочена от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази установена съдебна практика на ВКС въззивният съд в обжалваното решение я е съобразил, а именно, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази връзка въззивният съд е приел, че в конкретния случай извършването на противоправното деяние от страна на служители на ответното дружество се изразява в недостатъчно положена дължима грижа за обезопасяване на СПА-зоната и обезпечаване сигурността на ползващите я лица, налице са и другите предпоставки на гаранционно-опезпечителната отговорност, поради което е реализиран фактическият състав на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Приел е, че от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, както и от заключенията на съдебно-техническата и съдебно-медицинската експертиза, е установено, че ищцата е претърпяла инцидент на 04.08.2017г. в Спа-хотел „Св. Спас“, [населено място], в резултат на който е претърпяла травматично увреждане, изразяващо се в счупване на рамото, който инцидент е настъпил като пряка и непосредствена последица от обективираното в действителността противоправно поведение във вид на бездействие на служители при ответното дружество, което се изразява в неподходяща поддръжка на антислип покритието, неупражнен надзор и неосигурена безопасност за гостите на хотела в рамките на СПА-зоната, стопанисвана от ответника. В резултат на това, ищцата е претърпяла неимуществени вреди/болки и страдания/, за възмездяването на които въззивният съд е определил сумата от 7 000 лв., което паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на непозволеното увреждане. Т.е. въззивният съд е извършил преценка по см. на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е изложил подробни мотиви в обжалваното решение относно основателността на иска, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. По втората група процесуалноправни въпроси, описани по-горе и свързани с правомощията на въззивния съд относно разпределение на доказателствената тежест между страните, допускане на доказателствата при условията на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК и съответно даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като извършените от въззивния съд процесуални действия в тази насока не са в противоречие както със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.1 – 3, така и с установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, в т.ч. и тази, посочена от касатора, а в синхрон с нея. В тази връзка по приложното поле на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е налице установена съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 398/03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г., ГК, ІV г.о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 177/2010 г., ГК, ІІ г.о., решение № 217/30.07.2010 г. по гр.д. № 367/2009 г., ГК, ІІ г.о. и др., съгласно която е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато те са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007 г. ограничен въззив, във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 312 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай, въззивният съд, като е оставил без уважение доказателствените искания на ответното дружество поради несвоевременното им заявяване с оглед правилата на ГПК от 2007 г., е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не е налице това основание и по въпроса - направеното с отговора на исковата молба възражение от ответника, че оспорва наличието на вина и че причината за настъпването на инцидента се дължи изцяло/на 100%/ само и единствено на поведението на пострадалото лице, счита ли се за възражение за съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като съгласно установената съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 69 от 15.03.2017 г. по гр.д. № 60171/2016 г., ІV г.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г., І т.о., е прието, че съгласно чл. 132, ал. 1, т. 5 и чл. 133 ГПК в срока за отговор срещу исковата молба ответникът следва да изложи всичките си фактически възражения по предявения иск, включително възражението за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като той губи възможността да стори това в по-късен етап от производството, освен, ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В настоящият случай въззивният съд е приел от данните по делото, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че в случая с поведението си ищцата не е допринесла за вредоносния резултат, т.е. не е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е подчертал, че такова възражение в отговора на исковата молба ответното дружество не е заявило. Тъй като по поставените правни въпроси от процесуално естество е налице задължителна и установена съдебна практика на ВКС, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение, а освен това то е заявено само бланкетно от касатора без обосновка. При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски в размер на 900 лв. адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,