Определение № 1095 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4372/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. А.-П., чрез адв. В., срещу въззивно решение № 821 от 13.06.2025 г., постановено по гр. д. № 2772/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260412 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 12242/2020 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от нея против Г. Р. Б. искове по чл. 26, ал. 2 пр.5 вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД, за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № .., том ІІ, нот. дело № 225/2008 г., като привиден и прикриващ дарение, както и предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на същия договор поради относителна симулация и прикриване на договор за дарение на 84 570/99 970 ид.ч. от имота.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т.3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси:

1. Притежава ли договорът за покупко-продажба на недвижим имот във форма на нотариален акт материална доказателствена сила относно факта на плащането и произхода на парите за същото? Твърди се противоречие с решение № 50120/2023 г. по гр. д. № 3120/2022 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 86/2018 г. по гр. д. № 2862/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да формира самостоятелно мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност? По този въпрос според жалбоподателката въззиввният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 161/2024 г. по гр.д. № 1633/2023 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 403/2015 г. по гр.д. № 3902/2014 г. на ВКС, ІV г.о.

Ответницата по касация Г. Р. Б. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания писмен отговор по чл. 287 ГПК.

При произнасяне по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд, като препратил на основание чл. 272 ГПК към фактическите и правните изводи, е приел от фактическа страна, че ищцата Р. А.-П. и ответницата Г. Б. са сестри и наследници по закон на починалата на 02.11.2008 г. тяхна майка Л. А.. На 29.10.2008 г. във формата на нотариален акт за продажба №../2008 г. наследодателката Л. А. прехвърлила на ответницата Г. Б. собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № .., находящ се в жилищната сграда на [улица] [населено място], за сумата от 15 400 лв. Нотариалният акт съдържал изрично волеизявление на продавачката, чрез нейния пълномощник, че уговорената продажна цена е получена изцяло и в брой, в деня на сделката от пълномощника на купувачката. Въззивният състав е споделил крайният извод на първата съдебна инстанция, че твърдението на ищцата, че посочената продажба е привидна и прикрива договор за дарение на цялото жилище, а евентуално - на 84 570/99 970 ид. части от него, не се подкрепя от събраните доказателства.

От представената по делото медицинска документация и изслушаното заключение на съдебно-медицинската експертиза е установено, че към 10.04.2008 г. наследодателката Л. А. е била диагностицирана с аденосквамозен карцином, в обективно напреднал стадий. Според вещото лице в такъв етап на развитие на болестта, летален изход може да се очаква във всеки момент, а средната преживяемост на пациента е от няколко месеца до няколко години (но не повече от пет). Точна прогноза за развитието на заболяването, според експерта, не би могла да бъде направена, тъй като в конкретния случай липсват други медицински документи, които да дадат ясна представа дали е провеждано лечение, по какъв способ и с каква интензивност. Медикът е заключил, че не са налице обективни данни заболяването да е засегнало централната нервна система на пациентката или да е възпрепятствало способността й да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. По делото е установено още, че прехвърлителката Л. А. е била длъжник на „Обединена българска банка“ АД по два договора за кредит, съответно за сумите от 4000 лв. и 1000 лв. Поради просрочие вземанията били обявени за предсрочно изискуеми и било образувано изпълнително дело, което впоследствие било прекратено поради плащане на дълга.

При така установените факти от правна страна най-напред е посочено, че при доказване на твърдяната относителна симулация за ищцата не важи ограничението на чл.165, ал.2 ЗЗД, тъй като тя има качеството на наследница, която твърди процесната сделка да е била насочена срещу нея. Ето защо са ценени както писмените, така събраните гласни доказателства. Въпреки това съдът е приел, че и с тях намерението на страните да сключат дарение, което да прикрият с договор за продажба, не е надлежно установено. Уговорената сравнително ниска продажна цена според съда е обяснима с близката родствена връзка между страните по делото, с факта, че купувачът е непълнолетно лице, което е използвало предоставен от трето за сделката лице финансов ресурс, както и с наличието на запазено право на ползване за продавачката, което определя прехвърленото право като „гола собственост“. Показанията на разпитаните свидетели също е обосновали логичния извод, че е сключена именно покупко-продажба, по която цената е била заплатена в брой, тъй като в относително кратък срок преди да почине, продавачката е погасила текущи задължения към свои близки, за които преди това не е разполагала със средства. Здравословното състояние на прехвърлителката преди и към момента на спорната сделка, както и фактът, че тя е починала в близък период след нейното сключване, съдът намерил да не са пряко относими обстоятелства към твърдяната симулация. Въззивният състав е допълнил още, че с предявените искове освен прогласяване нищожността на процесната продажба се цели и установяване наличието друга, прикрита сделка, която е породила надлежен правен ефект по смисъла на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, а именно – дарение, за какъвто извод също не са събрани преки доказателства, а косвените такива съдът намерил за недостатъчни. Затова исковете са отхвърлени като неоснователни.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Първият въпрос е намерил разрешение в константната практика на ВКС (напр. решение № 402 от 2012 г. по гр. д. № 449/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 231 от 2015 г. по гр. д. № 6604/2014 г. на ВКС, IV г. о.), според която нотариалният акт в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ., че същата е получена от продавача, е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Този факт може да се е осъществил обективно, може и да не се е осъществил, затова частните свидетелстващи документи могат да бъдат верни или неверни, т.е. може да се установява неистинността им. Доказателствената сила на нотариалния акт не обхваща верността на изявленията на страните по сделката, а доколко те отговарят на обективната истина се решава от съда според събраните по делото доказателства. В конкретния случай съдът е стигнал до извода за плащане на продажната цена именно при съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, а не позовавайки се единствено на изявлението в нотариалния акт. Затова въпросът е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. В допълнение следва да се посочи, че въпросът, дали продажната цена е платена, рефлектира върху изпълнението на задължението на купувача по договора за продажба, но не и върху неговата валидност (в този смисъл решение № 959 от 2009 г. по гр. д. № 1951/2008 г. на ВКС, III г. о.).

Във връзка с втория въпрос в постоянната съдебна практика е установено разбирането, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК не изчерпва задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви за наличието или липсата на пороци на първоинстанционното решение, установени в рамките на правомощията му. В настоящия случай въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция за неоснователност на исковете, но това не означава, че той не е извършил самостоятелна преценка на твърдените факти и събраните доказателства. Напротив, съдебният състав е изложил съображения защо очертаната от първата инстанция фактическа обстановка е правилно възприета, изложил е и самостоятелни съображения относно предявените искове, предмета на доказване по делото и защо от събраните доказателства не се установява твърдяната симулация от ищцата. При това положение липсва порок в дейността на съда, който да обосновава противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос и допускане на решението до касационно обжалване.

При този изход на делото на ответницата по касация не следва да бъдат присъждани съдебни разноски, тъй като няма данни да е извършила реално такива пред касационния съд, нито е представен договор за безплатна защита по касационната жалба.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,