Определение № 3284 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1577/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. И. Т., чрез адв. А. Ж. С. както и по частна касационна жалба на адв. А. А., в качеството му на процесуален представител на С. В. Д.-Т. против определение № 466/26.10.2024 г. на Апелативен съд Б., постановено по ч.гр.д. № 355/2023 г., с което като е отменено определение № 926 от 3.04.2023 г. по гр. д. № 1170/2022 г. на Окръжен съд Бургас, постановено по реда на чл.248 ГПК, ищецът В. И. Т. е осъден да заплати на адвокат А. А. от АК София, сумата от 3 907,50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ на ответницата С. В. Д.- Т. по предявения по гр.д. № 1170/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, инцидентен установителен иск, в която част производството по делото е прекратено. Жалбоподателят В. И. Т. поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.9 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по делото не е представен списък по чл.80 ГПК. На следващо място се поддържа, че в конкретния случай, доколкото производството по гр.д. № 1170/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас не е приключило, т.е. то е все още висящо, разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА не следва да се определят, тъй като не е ясно какъв ще бъде изхода на спора и съответно дали насрещната страна ще бъде осъдена за разноски, т.е. правото на разноски по чл.38, ал.2 ЗА все още не е възникнало. В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Може ли съдът да подложи на тълкуване договор за правна помощ по чл.38 ЗА и отговор на искова молба, като ги приравни на списък с разноски по чл.80 ГПК.; 2/ Еднакви или различни са по своята правна природа договора за правна помощ по чл.38 ЗА и отговора на исковата молба в сравнение със списъка по чл.80 ГПК; 3/ Следва ли в случаите на искане по чл.248 ГПК и при липса на представен списък по чл.80 ГПК, съдът да се ръководи от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и разпростира ли действието си това тълкувателно решение върху случаите, при които е сключен договор за правна помощ по чл.38 ЗА; 4/ Загубила ли е сила т.9 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и 5/ Може ли в едно производство да се дължат два пъти разноски основани на договор за правна защита по чл.38 ЗА и кога точно се дължат такива – преди или след приключване на производството по делото. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на задължителната практиката на ВКС – ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, на съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 14 от 07.01.2015 г. по ч.т.д. № 3082/2014 г. на І т.о., определение № 274 от 15.05.2017 г. по ч.т.д. № 739/2017 г. на ІІ т.о., определение № 556 от 19.12.2019 г. по гр.д. № 4289/2019 г. на III г.о., определение № 460 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 3559/2014 г. на I г.о. и определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. на І т.о. Вторият допълнителен критерий не е обоснован от касатора съгласно разясненията, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС Насрещната страна по жалбата – С. В. Д.-Т., чрез адв. А. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като част от въпросите изобщо не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите – не са налице поддържаните в изложението допълнителни селективни критерии. Жалбоподателят адв. А. – процесуален представител на ответницата С. В. Д.-Т. поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че от съдържанието на акта остава неясно как е определен размера на дължимото му се адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ. Излага съображения, че дължимото му се адвокатско възнаграждение съгласно правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 5 513,68 лв. с ДДС и съобразно материалния интерес по предявения инцидентен установителен иск, производството по който е прекратено, а именно 35 000 евро или 68 454,05 лв. Върховният касационен съд намира, че частната касационна жалба, депозирана от В. И. Т., чрез адв. А. Ж. С. е процесуално допустима. Депозираната частна касационна жалба от адв. А., озаглавена „насрещна частна касационна жалба“, каквато процесуалният закон не урежда, е депозирана след срока по чл.275, ал.1 ГПК – препис от обжалваното определение е връчен на страната на 23.11.2023 г., а жалбата е подадена едва на 29.12.2023 г. Ето защо, частна касационна жалба вх. № 11724/29.12.2023 г. следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя Т., съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да отмени определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането на адв. А. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за прекратената част от производството по делото – по инцидентния установителен иск, предявен от ищеца, въззивният съд е приел, че в конкретния случай искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е надлежно заявено в отговора на ответницата по инцидентния установителен иск, предявен от ищеца в срока по чл.212 ГПК, като разноските са посочени по вид /за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ/ и са определяеми по размер – минималния размер по Наредба №1 от 2004 г. Приел е, че искането за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е основателно, тъй процесуалният представител е изготвил отговор на предявения от ищеца инцидентен иск, производството по който е приключило с краен съдебен акт за прекратяване на производството по него, поради което на основание чл.81 ГПК, на ответната страна следва да се присъдят сторените от нея в това производство разноски. Изложени са съображения, че предявеният инцидентен установителен иск, макар и предявен във вече висящо производство, има самостоятелен характер, поради което направените от насрещната страна разноски, следва да бъдат овъзмездени. Обстоятелството, че предмета на инцидентния установителен иск, производството по който е прекратено, продължава да бъде част от главния иск, като наведено под формата на възражение за нищожност на договора за дарение от 31.05.2004 г., не променя горния извод, тъй като крайният резултат от разглеждането на възражението по същество е относим към въпроса за разноските, направени по предявената с исковата молба претенция на ищеца – иск по чл.23, ал.1 СК.При тези съображения и при съобразяване на обема на извършената от адвоката безплатна правна помощ, изразяваща се единствено в депозиране на отговор на инцидентния установителен иск, съдът е опредил дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 3 907,50 лв. на основание чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, формулираните от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите три въпроса се отнасят до значението на списъка по чл.80 ГПК при произнасянето на съда по разноските, които макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили решаващите изводи на съда, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната и съдебна практика на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение е съобразено със задължителна съдебна практика на ВКС – т. 8 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК, според която липсата на представен списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на съдебния акт в частта му за разноските. В конкретния случай искането за присъждане на разноски е заявено с отговора на инцидентния установителен иск, но с определението за прекратяване на производството съдът е пропуснал да се произнесе по него, като пропускът на съда не се преклудира при липса на представен списък по чл.80 ГПК. Сочената от касатора т. 9 от същия тълкувателен акт на ВКС касае случаите, при които се иска изменение на съдебното решение в частта за разноските, т.е. когато искането е за изменение в размера на вече присъденото от съда. Четвъртият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в конкретния случай съдът не се е произнасял по искане за изменение на определението в частта за разноските, а по искане за допълване на определението поради непроизнасяне по своевременно направено искане за присъждане на разноски. Петият въпрос е обуславящ, но няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива допълнителния селективен критерий, защото произнасянето на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС по приложението на нормите на чл.78, ал.4 ГПК и чл. 81 ГПК, според които ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, като във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Производството по предявения от ищеца установителен иск по реда на чл.212 ГПК е приключило с определение за прекратяване, поради което съдът дължи произнасяне по искането за разноските, направени от насрещната страна за осъществената защита по иска, вкл. и по реда на чл.38, ал.2 ГПК. Цитираните от касатора определения на ВКС са неотносими към настоящия спор, тъй като с тях е дадено разрешение по други въпроси относно присъждането на съдебни разноски. По въпросите не е налице и допълнителното основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който не е надлежно обоснован от касатора съгласно разясненията, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкриват и хипотези на очевидна неправилност – тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост на решението, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,