Определение № 3956 от 08.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 618/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от В. С. В. и С. З. В., чрез адвокат И. Ю., срещу въззивното решение №5517/10.10.2024г. по в.гр.д.№6698/2023г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. Д. И. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат С. Ц., изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в чл.280 от ГПК предпоставки за допускане на обжалването, тъй като поставеният въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд. Наведените в касационната жалба оплаквания не са разглеждани в обжалваното решение, доколкото съдът се е произнасял по допустимостта на решението на първостепенния съд, като постановено по непредявен иск. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Насрещната страна Н. К. И., редовно призована, не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е обезсилил решението на първостепенния Софийски районен съд и върнал делото за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по предявените от Н. К. И. и А. Д. И. срещу С. З. В., В. С. В. и Е. Е. Д., искове с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №37, том VII, peг.№5358, дело №1151/2005г. на нотариус Й. Л.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Н. К. И. и А. Д. И. срещу С. З. В., като в хода на делото бил конституиран като задължителен другар и съпругът й В. С. В.. Със същата са предявени искове с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №37, том. VII, peг.№5358, дело №1151/2005г. на нотариус Й. Л.. Съдът констатирал, че след направени уточнения, включително от 20.06.2013г., ищците са навели няколко основания за нищожност на сделката: липса на основание; невъзможен предмет и привидност на договора прикриващ договор между други страни. Посочил, че с разпореждане от 17.03.2012г. съдът е конституирал като ответник по делото и Е. Е. Д.. Въззивният съд констатирал, че първостепенният съд допуснал главно встъпване в производството на третите лица К. Б. К. и З. Г. К.. Последният починал в хода на въззивното производство и бил заместен от наследниците си по закон К. Б. К. и С. З. В.. Установил още, че с определение от 03.06.2014г., след дадени на ищците допълнителни указания за уточняване на исковата молба, първостепенният съд докладвал предявените искове като такива с правно основание чл.108 от ЗС. В проведеното открито съдебно заседание от 13.04.2016г., въз основа на уточняваща молба от 19.02.2014г. и изявлението на процесуалния представител на ищците, съдът приел, че предмет на производството са останали единствено исковете по чл.108 от ЗС. С молба от 20.10.2016г. ищците направили искане за изменение на предявените искове от такива за установяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба в искове с правно основание чл.108 от ЗС за предаване владението на процесния недвижим имот. Въззивният съд развил принципните съображения, основани на задължителната практика на ВС и ВКС (т.9 от ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС), като посочил, че съдът дължи произнасяне в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискано от ищеца. Приел, че предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска, като отбелязал, че наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум, са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът следва да се произнесе с решението. Развил съображения, че последваща промяна в предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в ГПК правила за изменение на иска и в хипотезата на предявяване на инцидентен иск. Посочил, че изменението на иска може да се отнася до неговото основание или до петитума му, както и да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Отбелязал, че във всички случаи изменението не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с изричното правило на ГПК. Изложил още, че по аргумент за по-силното основание, промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефекта на предявяване на нов иск след образуване на делото. Посочил още, че съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил надлежно сезиран и е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Посочил още, че за допустимостта на обжалваното решение въззивната инстанция следи служебно и при констатиране на такава, съдът следва да обезсили решението и да върне делото на първостепенния съд за произнасяне по предявения иск. Въз основа на тези принципни разрешения въззивният съд приел, че недопустимо, по реда на отстраняване на нередовности по подадената искова молба или на изменението на иска, първостепенният съд е допуснал изменение на предявените облигационни искове с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №37, том VII, peг.№5358, дело №1151/2005г. на нотариус Й. Л., в осъдителни ревандикационни искове, тъй като е изменено както основанието, така и петитума на исковете. Направил извод, че предявяването на ревандикационен иск представлява изцяло нов иск, който не може да бъде въведен при отстраняване на нередовности по подадената искова молба, нито по реда на изменение на вече предявените искове. Развил съображения, че първостепенният съд е задължен да се произнесе само по надлежно въведения с исковата молба предмет на делото, като даде защита на субективното право в обема, който е заявен с исковата молба и се произнесе в рамките на така очертания предмет. Въз основа на изложеното съдът заключил, че доколкото с обжалваното решение първостепенният съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил надлежно сезиран, същото е недопустимо. Обезсилил го и върнал делото за произнасяне по предявените искове и по надлежно конституираните по тях страни, доколкото исковете за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба са насочени и срещу Е. Е. Д. (конституиран като ответник с разпореждане от 17.03.2012г.). Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши според точния смисъл на закона? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №9/25.03.2014г. по гр.д.№3700/2013г. на І г.о.; ППВС №4/1968г. Навел е и довод, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Прави искане обжалването да бъде допуснато в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Производството пред Върховния касационен съд е регламентирано като двуфазно производство. Първият етап от него е свързан с разглеждане на делото в закрито заседание и завършва с постановяване на определение за допускане или недопускане на касационното обжалване (чл.288 от ГПК). Вторият етап се развива след допускане на обжалването и е свързан с разглеждане на делото в открито съдебно заседание, последвано от постановяване на съдебно решение по правилата на чл.290 и чл.293 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касаторите основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания (чл.290, ал.2 от ГПК). Съдът може да допусне обжалването по свой почин единствено в хипотезите на чл.280, ал.2 от ГПК при вероятна нищожност, недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението й дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Поставеният въпрос за приложението на чл.12 и чл.235 от ГПК е принципно значим за всяко производство, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, същият следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касаторите за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд. В изложението на касационните основания са наведени доводи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил наведените във въззивната жалба аргументи за неправилност на извода на първостепенния съд, че ищците са собственици на процесния недвижим имот; доводите, че същият е придобит по давност от главно встъпилите лица; за противоречие в изводите на съда относно осъществяваното от ответниците владение без правно основание и отказ да бъде зачетена изтеклата в тяхна полза придобивна давност; за неоснователност на отказа за кредитиране на свидетелските показания на Г. И. и О. С.; за противоречие в мотивите на съда относно твърдяната привидност на процесния договор, като прикриващ друго съглашение. Всички посочени обстоятелства са по същество на спора и касаят основателността на предявените искове, по които въззивният съд не се е произнасял, поради което не са обуславящи правните изводи в обжалваното решение. При постановяването му съдът е формирал изводи за недопустимост на решението на първостепенния съд, като постановено по иск, който е бил приет за разглеждане при нарушение на установените в ГПК принципи за изменение на иска. По тези решаващи изводи касаторите не са навели оплаквания, нито са поставили въпроси, по които да бъде допуснато обжалването. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – посочване на актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз, на които въззивното решение противоречи, както и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Касаторите са направили искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на въззивното решение, която отново е изведена от доводите им за неправилност на решението на първата инстанция поради необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства и установените от същите факти. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.3 от ГПК и направеното искане касаторите В. С. В. и С. З. В. следва да бъдат осъдени да заплатят на А. Д. И. сумата от 1 800 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,