Определение № 478 от 10.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4897/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Ж. П. Н. и по насрещна касационна жалба на ответника „Балканфарма-Дупница” АД срещу решение № 260135/15.06.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 50/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260013/15.09.2020 г. по гр. дело № 794/2020 г. на Дупнишкия районен съд, ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата следните суми: сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на приета с разпореждане № 14/21.06.2019 г. на ТП на НОИ – Кюстендил, трудова злополука, станала на 27.05.2019 г., като този иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 35 000 лв.; сумата 1 690.16 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същата трудова злополука, съставляващи разходи за проведеното лечение; горните обезщетения (главници) са присъдени ведно със законната лихва върху тях (обезщетения за забава), считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; сумата 1 263.30 лв. – обезщетение за забава на обезщетението за неимуществени вреди за периода 27.05.2019 г. - 08.06.2020 г., като този иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 3 684.73 лв.; и сумата 168.20 лв. – обезщетение за забава на обезщетението за имуществени вреди за същия период. Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответното дружество – изцяло. Касационната жалба на ищцата Ж. Н. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата ѝ се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от нея част, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца Ж. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои са критериите по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 200 от КТ; и 2) следва ли справедливият размер на обезщетението да бъде определен след обсъждане на критериите по чл. 52 от ЗЗД в цялост и след съвкупната им преценка. Ищцата навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с т. II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1353/29.06.2021 г. по търг. дело № 1353/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 60092/08.07.2021 г. по търг. дело № 1072/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 4/08.03.2021 г. по търг. дело № 2940/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 276/12.12.2018 г. по търг. дело № 2346/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Ответното „Балканфарма-Дупница” АД и третото лице – негов привлечен помагач по делото ЗАД „Алианц България” АД в отговорите си на касационната жалба на ищцата излагат становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по нейната жалба, както и за неоснователност на същата. Съдът намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му, атакувана от ищцата и по наведените от нея основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от жалбоподателката-ищца решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. В посочените от жалбоподателката Н. четири решения на II-ро търг. отд. на ВКС са възприети същите принципни разрешения, като е акцентирано и върху следното: В случаите на причинени телесни увреждания от значение за размера на обезщетението са обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, характера и тежестта на получените телесни увреждания, продължителността и интензитета на понесените болки и страдания, както и цялостното негативно отражение на увреждането върху живота и здравето на пострадалия. В създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД последователно е акцентирано върху изискването при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди съдилищата да се придържат стриктно към дадените от Пленума на ВС задължителни указания и върху необходимостта съдът да се произнася по размера на обезщетението след задълбочено обсъждане и преценка на всички установени по делото факти, които имат значение за постигане на целта, заложена в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – присъждане на справедливо по размер обезщетение. Възприето е разрешението, че за да удовлетворява критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, обезщетението трябва да осигурява на пострадалия адекватен паричен еквивалент на претърпените в резултат на деликта неимуществени вреди, проявили се във формата на болки, страдания, неудобства, неприятни изживявания и т. н. В случая въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства (критерии), относими към определянето на справедливо по размер обезщетение: По трудов договор № 107/23.08.2018 г. ищцата е заемала длъжността „оператор таблетиране и капсулиране“ в ответното дружество. На 27.05.2019 г. тя е претърпяла злополука по време на обичайния път при отиване до работното място от основното място на живеене, която е призната за трудова с разпореждане № 14/21.06.2019 г. на ТП на НОИ - [населено място]. Ищцата е била на лечение в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов” през периода 27.05.2019 г. - 02.06.2019 г., където са ѝ били извършени оперативни процедури с голям обем и сложност – на таза и долния крайник. Постъпила е също в болница на 26.02.2020 г. – за рехабилитация и е изписана на 04.03.2020 г. Ищцата e била в отпуск поради временна неработоспособност вследствие на претърпяната трудова злополука за времето 27.05.2019 г. - 21.03.2020 г. Със заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото е установено, че при злополуката ищцата е получила счупване на тибиалния и фибуларния глезен, като същите са оперативно репонирани и фиксирани с метална остеосинтеза. Механизмът на получаване на счупването е при падане и усукване на глезенната става, в резултат на което ищцата е претърпяла значителни болки и страдания, като средният срок за възстановяване е от 8 до 9 месеца. Очаква се пълно възстановяване на функцията на глезенната става, но ищцата при натоварване на долните крайници и промяна на времето периодично ще има оплаквания от болки и отоци на глезенната става. В съдебното заседание вещото лице е уточнило, че в първите 3-4 месеца болката е била значителна, а след това е била периодична и е започнала да отзвучава, както и че до шестия месец ищцата е ползвала помощни средства за предвижване и е била с намалена двигатевна аквиност. Съгласно показанията на разпитаната по делото свидетелка, за около два месеца след злополуката ищцата не е можела да стъпва на крака си и е имала нужда от помощ при отиване до тоалетна, къпане, пазаруване. След това е ползвала проходилка и патерици; възстановяването ѝ е било трудно – около втория месец е започнала леко да стъпва, около 6 месеца е носела бастун. Също според свидетелката, към момента на разпита на същата, ищцата не може да стои права дълго време, ограничила е значително физическата си активност, не била в състояние да изпълнява трудовите си задължения поради което е решила да прекрати трудовото си правоотношение (последното обаче се опровергава от писмените доказателства по делото). При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищцата и в насрещната въззивна жалба на ответното дружество, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд съдът не се съобразил с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Окръжният съд е споделил изводите на районния съд, като се е позовал на задължителните указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени с II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., с оглед на което е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, относими към справедливия размер на претендираното обезщетение, а именно: характера и степента на увреждането – счупване на тибиалния и фибуларния глезен, както и че същите са оперативно репонирани и фиксирани с метална остеосинтеза; продължителността на лечението, включващо и проведена последваща рехабилитация в болнични заведения; възстановителния период – 10 месеца, като около два месеца след злополуката ищцата не е можела да стъпва на крака си и е имала нужда от чужда помощ за ежедневните си дейности, а до 6 месеца е ползвала помощни средства за придвижване. Съдът е отчел и че през този възстановителен период ищцата е изпитвала болки и страдания като през първите 3-4 месеца те са били значителни, а след това периодични; взето е предвид и обстоятелството, че се очаква пълно възстановяване функцията на глезенната става, но при натоварване на долните крайници и промяна на времето ищцата периодично ще има оплаквания от болки и отоци на глезенната става. Всичко посочено е обусловило извода на съда, че сумата, която ще репарира претърпените от ищцата болки и старадания е 12 000 лв. Въззивният съд е изтъкнал и че този размер на обезщетението е съобразен и със съдебната практика при аналогични случаи. Настоящата касационна инстанция намира, че с така приетото в мотивите към обжалваната от ищцата част на въззивно решение, окръжният съд е разрешил двата правни въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формулирани в изложението на жалбоподателката-ищца, не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, намерила израз в указанията и разясненията, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., които са съобразени в обжалваното въззивно решение, както и в съответствие с базираната на тези задължителни указания и осъвременена, трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в посочените в изложението на жалбоподателката, решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които не е прието нищо различно по поставените правни въпроси, в сравнение с разрешението им, възприето от въззивния съд. Последният е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид и е извършил съвкупна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по несъмнен начин по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост, съгласно цитираната практика на ВС и ВКС. Следва да се отбележи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по касационната жалба на ищцата, тъй като не са налице наведените от нея основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК съдът не следва да обсъжда и да допуска касационното обжалване и по насрещната касационна жалба на ответното дружество. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение