Определение № 50148 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. М., чрез пълномощника му адв. С. М. против решение № 10/27.01.2022 г. по в.гр.д. № 430/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 110/23.08.2021 г. по гр.д. № 142/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, касаторът е осъден да заплати на Ц. И. С., при дадена от въззивния съд правна квалификация по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 100 000 лв., представляваща сбор от внесените от нея по банкова сметка на ответника с IBAN: [банкова сметка] суми, както следва: 45 000 лв. на 08.12.2010 г., 25 000 лв. на 02.03.2011 г. и по 10 000 лв. на 01.06.2011 г., на 16.12.2011 г. и на 14.07.2014 г., като получени без основание, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решение № 110/23.08.2021 г. по гр.д. № 142/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч в останалата обжалвана част, с която касаторът е осъден да заплати на Ц. И. С. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 163 270,23 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Според касатора искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като твърденията в исковата молба покриват фактическия състав на иска по чл.30 СК, който изключва допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД /по арг. от ал.2/ и който конститутивен иск не е предявен в преклузивния едногодишен срок. В нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че е въпрос на личен избор на ищеца каква правна защита да избере за стойностно изравняване на създаденото по време на брака неравенство – чрез предявяване на иск по чл.30 СК за присъждане на част от стойността на личното имущество, за придобиването на което той има принос или да иска връщане на предоставени на бившия съпруг средства, използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди, по реда на чл.59 ЗЗД. По отношение на извършения от касатора превод на сумата от 70 000 евро по сметка на „Вурман София“ ООД, за която сума ищцата твърди, че е теглила ипотечен кредит, сумата от който е прехвърлила по банкова сметка на съпруга си, касаторът твърди, че искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като предоставения от него на дружеството заем за срок от 15 год. и чиито падеж не е настъпил, представлява негово лично вземане и съгласно чл.30 СК бившата му съпруга е могла да иска присъждането на съответната част от това вземане. На второ място се поддържа, че изложените от въззивния съд изводи, че сумата от 100 000 лв., е дължима на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, доколкото е дадена по време на брака без основание, противоречи на чл.14 и сл. СК и в този смисъл касаторът излага доводи, че нормата на чл.55, ал.1 ЗЗД е неприложима в отношенията между съпрузите включително и след прекратяване на брака. Неправилно съдът е приел, че влязлото в сила решение по предявения от ищцата и уважен иск по чл.29, ал.3 СК има действие и по отношение на имот, придобит в СИО, но с който страните са се разпоредили възмездно по време на брака, т.е. преди неговото прекратяване, като поддържаната от касатора теза е, че решението по чл.29, ал.3 СК има действие само спрямо наличното имуществото, което е съсобствено между съпрузите при прекратяване на брака. Доводите за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопрозводствените правила са свързани приложението на чл.183 ГПК и по-конкретно с отказа на въззивния съд да задължи насрещната страна-ищца да представи оригинала на писмен документ, заверен от пълномощника й и представен от нея с исковата молба, както и с несъобразяване на мотивите на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.29, ал.3 СК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ Въпрос на личен избор ли е търсенето на правна защита на единия бивш съпруг срещу другия, чрез предявяването на иск по чл.30 СК – за присъждане на част от стойността на лично имущество, за придобиването на което той има принос или алтернативно има право да търси връщане на предоставени на бившия съпруг средства, използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди по реда на чл.59 ЗЗД; 2/ Правото на страната да поиска представянето на „оригинал или официално заверен препис“ на документ, представен със заверка на другата страна, задължително ли предполага „оспорване на истинността на този документ при хипотезата на чл.193 ГПК“; 3/ Допустимо ли е предявяването на иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД след прекратяване на брака между бивши съпрузи и какъв е срока за това или процесуално допустим е само иск с правно основание чл.59 ЗЗД и то с цел изравняване на икономически създадено по време на брака неравенство и 4/ Доколко съдебно решение за уважаване на иск по чл.29, ал.3 СК между бивши съпрузи може и следва да бъде приложено и спрямо недвижимите имоти, придобити по време на брака, но които са прехвърлени възмездно на трети лица преди прекратяването му и като такива не са били част от предмета на съдебното решение. На последно място се поддържа, че решението е очевидно неправилно, както се излагат като обосновка част от доводите на касатора за недопустимост и неправилност на решението. По първия въпрос се поддържа наличието на допълнителния критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС: ТР № 2/27.12.2001 г. по т.д. № 2/2001 г. на ОСГТК, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 59 от 22.04.2010 г., по гр.д. № 387/2009 г. на IV г.о., решение № 125 от 13.06.2016 г. по гр.д. № 6310/2015 г. на I г.о. и определение № 35 от 03.02.2016 г. по ч.гр.д. № 243/2016 г. на I г.о.. По отношение на останалите въпроси се поддържа наличието на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по тях и по – конкретно по приложението на чл.183 ГПК, по приложението на чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД между бивши съпрузи във връзка с принципа, заложен в чл.14 СК и относно обективните предели на СПН на влязлото в сила решение по уважен конститутивен иск с правно основание чл.29, ал.3 СК, не е налице съдебна практика на ВКС. Насрещната страна – Ц. И. С., чрез пълномощника си адв. М. З. е заявила становище, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. За да уважи иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 100 000 лв., въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено разместването на имуществени блага от патримониума на ищцата в патримониума на ответника, което е лишено от основание, т.е. не е налице годен юридически факт или валидно облигационно правоотношение, което да оправдае разместването на благата. Прието е, че в хода на производството ответникът не е доказал наличието на основание за получаване на сумите по процесните 5 броя банкови преводи по банковата му сметка в периода 08.12.2010 г. – 14.07.2014 г. в общ размер на 100 000 лв., доколкото твърденията му, че сумата е вложена за придобиване на имущество в режим на съпружеска имуществена общност са изцяло опровергани от събраните по делото доказателства. След като сумата е получена без основание, липсва и такова за задържането й, поради което искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, се явява основателен. По отношение на иска с правно основание чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че искът по чл.59 ЗЗД е допустим, като е намерил за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска, поради обстоятелството, че ищцата е разполагала с иск по чл.30 СК за част от стойността на личното имущество на другия съпруг. Съдът е изложил съображения, че законът не отрича правото на единия съпруг да търси връщане на предоставените на другия съпруг средства, използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди, ограничавайки го да претендира единствено част от стойността на личното имуществото, за придобиването на което има принос, както и че с иска по чл.30 СК се претендира стойностния еквивалент на приноса на претендиращия съпруг-несобственик от личното имущество на другия съпруг, служещо за упражняване на професията му, докато с иска по чл.59 ЗЗД се търси връщане на това, с което единият съпруг се е обогатил за сметка на другия до размера на обедняването на последния. За безспорни между страните, въззивният съд е приел следните факти: страните са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с развод с влязло в сила съдебно решение на 22.03.2018 г.; с влязло в сила решение по иска с правно основание чл.29, ал.3 СК, на съпругата е определен по-голям дял от придобитото общото имущество, а именно 72 %; по време на брака – на 03.12.2009 г. страните са сключили договор за ипотечен кредит за сумата от 195 000 лв. с „Уникредит Булбанк“ АД, по който ищцата е кредитополучател, а ответникът-съдлъжник, като сумата е преведена по банковата сметка на ищцата; извършен на 17.12.2009 г. от банкова сметка на ищцата по банковата сметка на ответника превод на сумата от 193 000 лв. с основание „захранване на сметка“. Кредитирайки заключението на ССЕ, съдът е приел, че всички погашения по кредита за периода от усвояването му до 28.09.2014 г. в размер на 96 665,66 лв. за главница и лихви са извършени от разплащателната сметка на ищцата, а на 29.08.2014 г. е извършен превод на сумата от 106 938,84 лв., с който кредитът е окончателно погасен, както и че общо погасената по договора за кредит сума възлиза на 203 604,50 лв. /вкл. и заплатената договорна лихва в размер на 8 104,50 лв. Приел е, че между страните не е спорно, че сумата от 106 938,84 лв., с която е погасен остатъка от кредита е получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката апартамент за сумата от 70 000 евро, който е придобит от страните по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност. При така установените факти въззивният съд е приел, че ответникът, който е получил почти цялата сума по кредита, не е доказал, че тя е разходвана за задоволяване нуждите на семейството, поради което следва извод, че тя е използвана за негови лични нужди и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Видно от исковата молба, твърдението, че основната част от кредита /в размер на 70 000 евро/ е предоставена от ответника на „Вурман София“ ООД по договор за заем от 12.01.2010 г., със срок 15 год., т.е. с падеж 2025 г., е направено именно от ищцата, която е представила и договора за заем, който не е оспорен от ответника в отговора на исковата молба. Въпреки това, въззивният съд е посочил в мотивите си, че това твърдение е заявено от ответника и то едва в писмената му защита. Приел е, че доколкото вземането по договора съществува и към настоящия момент и ищцата не е страна, последната не е материалноправно легитимирана да упражнява права по него, в т.ч. да претендира връщането на заетата сума от дружеството. Приел е за установено, че сумата не е изразходвана за семейни нужди, а за лични нужди на ответника – като форма на инвестиция в дружество, в което към момента на сключване на договора, е бил съдружник, а понастоящем е едноличен собственик на капитала. Въпреки, че ищцата не се е облагодетелствала от кредита, тя е погасила вземането на банката-кредитор по отпуснатия кредит основно с нейни лични средства – трудови възнаграждения и спестявания по личния й влог. С платената от нея сума 163 270,23 лв. ищцата е обедняла, а бившият й съпруг се е обогатил, спестявайки си дължимите разходи по погасяването на кредита. Съдът е посочил, че от общо погасената сума по кредита е приспадната сумата, припадаща се на ответника от продажбата на имот в режим на съпружеска имуществена общност, използвана за погасяване на част от кредита, която припадаща се част е изчислена при съобразяване на влязлото в сила решение на ВКС по иска по чл.29, ал.3 СК- 72 % за ищцата и 28 % за ответника. При така изложените от въззивния съд мотиви по иска с правно основание чл.59 ЗЗД и при съобразяване на разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че постановеното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК в частта, с която като е потвърдено решението на първата инстанция, е уважен предявения от ищцата иск с правно основание чл.59 ЗЗД с оглед вероятността решението да е частично недопустимо. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.59 ЗЗД и по четвъртия въпрос, който преформулиран от настоящия състав на ВКС се свежда до въпроса за конститутивното действие на влязлото в сила решение по уважен иск с правно основание чл.29, ал.3 СК и за обективните предели на СПН на решението – дали същото има действие само по отношение на наличните към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност имущества, придобити от съпрузите или има действие и по отношение на имущества, придобити в режим на СИО, с които съпрузите са се разпоредили по време на брака и същите не са налични към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност. Допускането на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК се налага поради липсата на съдебна практика на ВКС по този въпрос. Останалите въпроси макар да имат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като нямат претендираното от касатора значение. Първият въпрос е обусловен от доводите на касатора, че решението на въззивния съд е недопустимо, като този въпрос ще бъде разгледан при служебната проверка на ВКС за допустимостта на решението на въззивния съд. По другите два въпроса не е налице сочения от касатора допълнителен критерий. По приложението на чл.183 ГПК е налице трайна съдебна практика на ВКС, според която целта на уредената в тази норма процедура е да установи съществуването на оригинала на документа, а прилагането на последиците на чл.161 вр. чл.190, ал.2 и чл.192, ал.3 ГПК е възможно, когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят; когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, страната, която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина, което става по реда на чл.165, ал.1 ГПК, който намира приложение и в случаите, когато страната не може да представи документа по реда на чл.183 ГПК, поради това че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен. По въпроса допустими ли са искове с правно основание чл.55 и чл.59 ЗЗД между бивши съпрузи с цел изравняване на икономически създадено по време на брака неравенство, е налице трайна съдебна практика на ВКС, според която тези искове са допустими, стига твърденията за неоснователно обогатяване по исковата молба да не са свързани с исковете по чл.29, ал.3 СК или чл.30 СК. Ако предявеният иск покрива някоя от хипотезите на чл.29 и чл.30 СК, неговата допустимост се обуславя от спазването на едногодишния срок по чл.31 СК, като пропускането на срока преклудира всяка възможност за защита на правата на бившия съпруг от неоснователно обогатяване включително и чрез иска по чл.59 ЗЗД. Приема се, че брачното правоотношение не би могло да бъде основание за разместване на блага между съпрузите, когато единият е допринесъл за увеличаването на имуществото на другия, по начин, който надхвърля пределите на дължимата съпружеска взаимопомощ по смисъла на чл.17 СК. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК в частта, с която като е потвърдено решението на първата инстанция, е уважен предявения от ищцата иск с правно основание чл.59 ЗЗД с оглед вероятността решението да е частично недопустимо, както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за конститутивното действие на влязлото в сила решение по уважен иск с правно основание чл.29, ал.3 СК и за обективните предели на СПН на решението – дали същото има действие само по отношение на наличните към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност имущества, придобити от съпрузите или има действие и по отношение на имущества, придобити в режим на СИО, с които съпрузите са се разпоредили по време на брака и същите не са налични към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност. Касаторът дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба на основание чл.18, ал.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 3 265,40 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.