Определение № 144 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2354/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от страна на пълномощника на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД EИК [ЕИК] срещу определение № 707 от 09.10.2025 г. по в.ч.гр.д. № 818/2025 г. на ОС-Кърджали, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 2465/17.08.2025 г. по гр.д. № 3874/2024 г., по описа на Районен съд – Пазарджик. С което първоинстанционният съд е бил оставил без уважение молбата на същото дружество за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по посоченото дело по описа на РС-Пазарджик решение в частта за разноските като се намали размера на присъденото адв.възнаграждение на ответната страна от 2508 лева -определен минимален размер на по-нисък такъв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи като основание за допускане до касация- чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по ЧКЖ С. Г. Г. -Г. в не е депозирала писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че съдебният акт подлежи на обжалване, съгласно чл.274 ал.4 във връзка с чл.280 ал.3 ГПК намира, че ЧКЖ е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Въззивната инстанция е споделила напълно и съображенията на първоинстанционния съд, с което последният е изложил за да остави без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на решението си в частта за разноските като се редуцира на основание чл. 78 ал.5 ГПК определения размер на адв.възнаграждение по този на определения минимум в МРАВ на ВАдвС, а именно: Адвокатското възнаграждение е определено и заплатено на база приложимата норма на чл.7, ал.2 т.3 от Наредбата съобразно материалния интерес и възлиза на 2203 лв. Съдът е счел ,че е налице завишена фактическа и правна сложност на делото, предвид направените от ответната страна оспорвания, изискващи високо квалифицирана професионална подготовка на упълномощения адвокат. Съобразил е обема на извършената от адвоката процесуална дейност – изготвяне на писмен отговор, участие в две открити съдебни заседания, направени доказателствени искания от страната във връзка със защитната и позиция твърде високия материален интерес, възлизащ на сумата от 20 040 лв. Счел е ,че възнаграждението, заплатено на адвоката не е прекомерно, а напълно съответно на вложения адвокатски труд и отговоря на заложените критерии за адекватното му и справедливо възмездяване Същественото в конкретния случай е ,че именно съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на делото, на извършената работа от адвоката ,като съобрази пазара и качеството на адвокатския труд. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно с действителната правна и фактическа сложност на делото", преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е "прекомерно", законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Проведени са две съдебни заседания ,в които са направени оспорвания, приети са доказателства, включително и две експертизи. За разлика от представителя на частния жалбоподател, процесуалния представител на ответницата е участвал в цялото производство – подал е писмен отговор, направил е оспорване на представени доказателства, представлявал е страната и в двете проведени съдебни заседания. Оспорването ,направено от ответницата не е типичното оспорване на длъжник по кредитен договор, касаещо неравноправни клаузи или недействителност на договора.Ответникът е бил оспорил изобщо съществуването на облигационното отношение и е доказал оспорването си. От адвоката са предприети навременни и адекватни действия .Делото има и фактическа и правна сложност, а допълнителен критерии е цената на исковете, по отношение на които се провежда защитата. С оглед всичко гореизложено съставът на въззивния съд е приел,че липсва каквото и да е основание за определяне на основание чл.78 ал.5 ГПК на размера на възнаграждението на процесуалния представител, присъден с първоинстанционното решение. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя не се формулират каквито и да е правни въпроси, чиито отговори, да са решаващи за формиране на изхода по спора, като вместо това се цитират извлечения от множество решения на СЕС. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. От гореизложеното следва,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, нито съгласно чл.280 ал.2 ГПК, нито по чл.280 ал.1 ГПК. В КЖ от страна на пълномощника на „БУРГАС 2010“ АД се навеждат и оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение в частта за разноските. Следва да се има в предвид, че същите са били предмет на сезиране на съда с молба от 29.09.2021 г. по реда на чл.248 ГПК и по тях има произнасяне от ОС-Бургас с постановеното по този ред Определение №218/18.11.2021 г. по т.д. №94/21, като последното не е обжалвано и е влязло в сила. В полза на ответника по касация не се дължи присъждане на разноски, доколкото не се установява направата на такива. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.