Определение № 372 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Д. Н. Т.-В. и Г. Г. В. срещу решение № 13/21.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 116/2021 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). Въззивното решение е обжалвано (предвид изричното уточнение в края на касационната жалба) в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 237/01.09.2020 г., поправено с решение № 260030/15.01.2021 г., постановени по гр. дело № 1401/2018 г. на Бургаския окръжен съд (БОС), като краен резултат, касаторите-ответници са осъдени, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, да заплатят на ищцата Р. М. С. следните суми: сумата 46 700 лв., представляваща дължима главница по договор за заем от 22.10.2014 г., ведно със законната лихва върху нея от 11.09.2018 г. до окончателното плащане на главницата; и сумата 3 238.58 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва в размер 8 % върху заемната сума по договора за заем, за периода 22.10.2014 г. – 22.10.2015 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваната част от решението, като постановено по нередовна искова молба, евентуално – за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите В. се навеждат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК. Поддържа се (предвид касационните оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК), че обжалваната част от въззивното решение е вероятно недопусима, като постановена по нередовна искова молба. В тази връзка се излагат подробни съображения, че първоинстанционният съд неправилно освободил по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК ищцата Р. С. от внасяне на държавни такси по делото, а въззивният съд неправилно приел, че няма промяна в обстоятелствата по имущественото ѝ състояние, за да бъде задължена същата да внесе дължимите държавни такси. Също в тази връзка жалбоподателите сочат и очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, като от тяхна страна са формулирани и множество правни въпроси, свързани с института на освобождаването от съда на страна по делото от внасянето на държавни такси, като се поддържа, че въззивният съд ги разрешил в противоречие с практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Жалбоподателите поддържат също, че исковата молба по делото била нередовна, освен поради невнасянето от ищцата на дължимата държавна такса, и поради непосочването на банкова сметка съгласно изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. С., в отговора на жалбата излага доводи и съображения, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Разпоредбата на чл. 127, ал. 4 от ГПК визира като реквизит на исковата молба, с която е предявен осъдителен иск за парично вземане, посочване на банкова сметка, по която да се извърши плащане на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2, изр. 1 от ГПК обаче, исковата молба е нередовна когато не отговаря на изискванията само по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК. Следователно, непосочването на банкова сметка от страна на ищеца не може да обуслови нередовност на исковата молба, респ. – и извод за вероятна недопустимост на съдебното решение, постановено по дело, образувано по такава искова молба. Съгласно разпоредбите на чл. 129, ал. 2, изр. 1, във вр. с чл. 128, т. 2, пр. 1 от ГПК, исковата молба е нередовна когато към нея не е приложен документ, удостоверяващ внасянето по сметка на съда на дължимата държавна такса. Съгласно разпоредбите на чл. 83, ал. 2 от ГПК обаче, държавните такси, дължими за производството, не се внасят от съответната страна по делото (респ. и ищеца) – физическо лице, когато по молба на същата съдът признае за установено, че тя няма достатъчно средства да ги заплати. Следователно, освобождаването по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК на ищеца от внасянето на дължимите държавни такси дерогира изискването на чл. 128, т. 2, пр. 1 от ГПК за представяне заедно с исковата молба на документ, удостоверяващ внасянето на таксата, респ. – и в този случай исковата молба не е и не би могла да е нередовна. Освен това, производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК е едностранно – развива се с участието единствено на страната, която е поискала освобождаването ѝ от заплащането на дължимата такса, поради което насрещната страна по делото (също, освен предвид изложеното по-горе) не може да се позовава на нередовност на исковата молба когато ищецът е освободен от съда от внасянето на таксата. Следователно, и в този случай не може да се обуслови извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, нито за очевидна неправилност на същото, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК. Също по изложените съображения, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, формулираните в случая от касаторите правни въпроси, свързани с института на освобождаването от внасянето на държавни такси по чл. 83, ал. 2 от ГПК, не са включени в предмета на спора по делото и са без никакво значение за изхода на същия, поради което и не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване по делото не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателите, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. Д. А. С., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ в касационното производство, в размер 1 521.12 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение