Определение № 2330 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4925/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фероком“ АД, представлявано от адв. К. Б., срещу Решение № 864 от 22.07.2024 г. по в. гр. д. № 2954/2023 г. на Апелативен съд – София, с което след потвърждаване на Решение № 260643 от 24.04.2023 г., постановено по гр. д. № 16756/2014 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от касатора ищец против Върховен административен съд и Национална агенция по приходите иск с правно основание чл. 2в. ЗОДОВ, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 138 от ДИРЕКТИВА 2006/112/ЕО НА СЪВЕТА от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност и на установената практика на СЕС, имащ за предмет солидарното осъждане на ответниците да заплатят на дружеството обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на 883 168, 49 лева, представляващи начислен ДДС и лихви върху данъка с Ревизионен акт №[ЕИК] от 08.06.2010 г., потвърден с Решение № 809 от 05.11.2010 г. на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнение“ при Централното управление на НАП, потвърдено с решение, постановено по адм. д. № 2569/2020 г. от Административен съд – Пловдив, и Решение № 4791 от 05.04.2013 г., постановено по адм. д. № 4204/2012 г. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.01.2012 г., като начисляването на ДДС с ревизионния акт и последващото му потвърждаване от ВАС представляват действия, с които достатъчно съществено е нарушено правото на Европейския съюз относно освобождаването от данък върху оборота на вътреобщностни доставки. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Според касатора въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на мотиви и неразглеждане на всички доводи и възражения на въззивника, довело до необоснованост на обжалваното решение. Оспорва се решаващия извод на съда, че ответниците по иска не са допуснали нарушение на норма или принцип от от правото на ЕС. Навеждат се доводи за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 138 от Директива 2006/112/ЕО и разрешенията, дадени по сходни казуси в решенията на СЕС по дела С-146/05, С-409/04, С-273/11, С-408/04, С-492/13. Касационната жалба съдържа искане на основание чл. 267 ДФЕС да бъде отправено преюдициално запитване по конкретно формулирани въпроси, ако ВКС прецени, че по тези въпроси все още няма изричен отговор в практиката на СЕС, или че отговорите им не произтичат ясно и недвусмислено от правото на ЕС или от практиката на СЕС. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя процесуалноправният въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и преценка на всички, събрани по делото, доказателства, поотделно и в съвкупност, и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото, и длъжен ли е той да изложи мотиви, в които да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, като обясни защо намира заявените в жалбата оплаквания за неоснователни?“. По този въпрос се твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Повдигнати са и следните материалноправни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: 1/. „Трябва ли член 28в, А, буква а), първа алинея, от Шеста директива 77/388, изменена с Директива 2000/65, да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентните органи на държавата-членка на доставката да задължават даден доставчик, който е действал добросъвестно, и е представил доказателства, установяващи на пръв поглед правото му на освобождаване на дадена вътреобщностна доставка на стоки, да заплати впоследствие ДДС за тези стоки, когато тези доказателства се окажат с невярно съдържание, без обаче да бъде установено участието на споменатия доставчик в данъчната измама, доколкото той е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности, за да се увери, че осъществената от него вътреобщностна доставка не го довежда до участие в такава измама?“; 2/. „Задължаването на данъчнозадължено лице да представи убедително доказателство, че стоките физически са напуснали държавата- членка на доставка гарантира ли правилно и ясно прилагане на режима на освобождаванията по смисъла на чл. 138 от Директива 2006/112/ЕО?“; 3/. „Надхвърля ли необходимото за осигуряване на правилното събиране на данъка национална мярка, която основно подчинява правото на освобождаване от данък на вътреобщностната доставка на спазването на формални задължения, без да вземе предвид материалните изисквания, освен ако нарушаването на формалните изисквания е възпрепятствало предоставянето на сигурно доказателство, че са изпълнени материалноправните изисквания?“; 4/. „Принципите на правната сигурност и на пропорционалност допускат ли ситуация, при която след проверка данъчната администрация вече е издала актове за прихващане и възстановяване, в които вече е изразила съгласие и е приела, че всички условия по ВОД са били изпълнени, но впоследствие същата администрация отказва да предостави освобождаване от ДДС във връзка със същата ВОД ?“. Според касатора даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на актовете на СЕС по дела С-409/04, С-492/13, С-146/05, С-273/11. При условие, че съставът на ВКС приеме, че формулираните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не обосновават допускане на касационно обжалване, касаторът моли то да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите въпроси, както и по въпроса „Нарушението на общностното право ще бъде ли достатъчно съществено, когато решението на националния съд е взето в явно нарушение на съдебната практика на СЕС по този въпрос?“. Според касатора е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. По въпросите, формулирани на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът иска отправяне на преюдициално запитване до СЕС на основание чл. 267, §3 ДФЕС. Ответникът по касация НАП не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Ответната по касационната жалба страна Върховен административен съд, чрез юрисконсулт В. Х., заявява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – за неоснователност на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от писмените доказателства, че „Фероком“ АД е търговско дружество, регистрирано по ЗДДС. По повод извършени през 2007 г. множество доставки, за които били издадени 129 броя фактури, на три търговски дружества с регистрация и седалища в Р Румъния („HERMES IMPEX” S.R.L; „METAL CENTER” S.R.L. и „ROMBUL TRADE INTERNATIONAL” S.R.L.) била извършена данъчна ревизия. Въз основа на ревизионния доклад от нея бил издаден ревизионен акт, с който в тежест на касатора било възложено на основание чл. 86, ал. 1, вр. чл. 66, ал. 1, т. 1 и чл. 67, ал. 1 от ЗДДС задължение за заплащане на ДДС в размер на 686 501, 63 лева, както и лихви в размер на 151 707, 47 лева. Ревизионният акт бил обжалван пред Дирекция „Обжалване и управление на изпълнение“ при Централното управление на НАП, която с решение № 809 от 05.11.2010 г. потвърдила ревизионния акт. Решението на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнение“ при Централното управление на НАП било обжалвано от касатора и потвърдено с решение, постановено по адм. д. № 2569/2020 г. от Административен съд – Пловдив, потвърдено с Решение № 4791 от 05.04.2013 г., постановено по адм. д. № 4204/2012 г. по описа на Върховния административен съд. Доказано било, че трите румънски дружества били представлявани от български граждани, а в процедурата по обмен на информация с румънската данъчна администрация за трите търговски дружества, проведена в съответствие с чл. 5 от Регламент (ЕО) 1798/2003, било констатирано, че: „METAL CENTER” S.R.L. е „липсващ търговец“, тъй като офисът на дружеството не съществувал, то не извършвало стопанска дейност и била открита процедура по дерегистрация на това дружество; „HERMES IMPEX” S.R.L. не извършвало дейност на декларирания адрес, управителят на фирмата бил българин, който не бил открит и не били получени изисканите счетоводни документи на дружеството, необходими да се извърши проверка на финансовите операции, а управителят на фирмата имал висящо наказателно дело; „ROMBUL TRADE INTERNATIONAL” S.R.L. не било намерено на декларирания адрес и дружеството било „липсващ търговец“. При насрещните проверки на превозвачите на стоката не било установено реалното транспортиране на стоките до получателите в Р. Румъния. В протоколите и ЧМР не били посочени имената и качеството на лицата, получили стоката от страна на румънските дружества. Констатирано било, че паричните преводи били наредени от български банки (“ЦКБ“ АД и „Инвестбанк” АД), а захранването на банковите сметки на румънските дружества било извършвано от български дружества. От приетото в първата инстанция заключение на вещото лице, изготвило счетоводна експертиза, било установено, че въз основа на ревизионния акт ищецът заплатил главница в размер на 686 168, 49 лева и 221 666, 86 лева лихви, в това число и доначислена лихва, или общо платени и прихванати 908 168, 49 лева. При тези факти въззивният съд, посочвайки, че предметът на въззивното производство е очертан с подадената от ищеца въззивна жалба, е приел, че спорът между страните е концентриран върху това осъществени ли са юридическите факти, предвидени в чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Позовал се е на твърденията на ищеца, че вследствие на достатъчно съществено нарушение на чл. 4 пар. 3 ДЕС, на чл. 138 от ДИРЕКТИВА 2006/112/ЕО НА СЪВЕТА и на практиката на СЕС претърпял имуществени вреди в размер на 883 168, 49 лева (начислен ДДС и лихви), тъй като ДДС в случая не следвало да се начислява, а при установените факти ответникът ВАС трябвало да отмени решенията на НАП и на Административен съд - Пловдив. Уточнил е, че съгласно чл. 4, параграф 3 от консолидирания текст на Договора за европейския съюз „По силата на принципа на лоялното сътрудничество Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите“. Конкретизирал е, че съгласно чл. 138 от ДИРЕКТИВА 2006/112/ЕО НА СЪВЕТА от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност: „1. Държавите-членки освобождават доставката на стоки, изпратени или превозени до местоназначение, извън съответната им територия, но на територията на Общността, от или за сметка на продавача или клиента, придобиващ стоките за друго данъчно задължено лице или за данъчно незадължено юридическо лице, действащо в това си качество в държава-членка, различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката. 2. Освен доставката на стоки, посочени в параграф 1, държавите- членки освобождават следните сделки: а) доставката на нови транспортни средства, изпратени или превозени до клиента на местоназначение, извън съответната им територия, но на територията на Общността, от или за сметка на продавача или клиента, за данъчнозадължени лица или за данъчно незадължени юридически лица, чиито вътреобщностни придобивания на стоки не подлежат на облагане с ДДС в съответствие с член 3, параграф 1, или за всяко друго данъчно незадължено лице; б) доставката на продукти, подлежащи на облагане с акцизи, изпратени или превозени до местоназначение, извън съответната им територия, но на територията на Общността, за клиента от или за сметка на продавача или клиента, за данъчнозадължени лица или за данъчно незадължени юридически лица, чиито вътреобщностни придобивания на стоки, различни от продукти подлежащи на облагане с акцизи, не подлежат на облагане с ДДС в съответствие с член 3, параграф 1, когато тези продукти са изпратени или превозени в съответствие с член 7, параграфи 4 и 5, или член 16 от Директива 92/12/ЕИО; в) доставката на стоки, състояща се от прехвърляне на друга държава членка, която би имала право на освобождаванията съгласно параграф 1 и букви а) и б), ако е била извършена от името на друго данъчнозадължено лице“. Апелативният съд приел, че начисляването на ДДС и на лихвите било извършено след проведени процедури, разписани в ЗДДС, обнародван в ДВ, бр. 63 от 4 август 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., откогато Република България била пълноправен член на Европейския съюз. Счел е, че ЗДДС и ППЗДДС били хармонизирани с европейското законодателство и практиката на СЕС, а доказателствата по делото сочели, че действията на служителите на НАП били извършени, съобразно новите правила, разписани в ЗДДС и ППЗДС. Констатирано било в административното производство, че не били извършени реални вътреобщностни доставки, а били издадени счетоводни документи, за да прикрият отсъствието на реални доставки към посочените получатели на стоките; в повечето случаи документите нямали всички задължителни реквизити като посочване на физическите лица, които са представлявали получателя на стоката - румънски търговски дружества; дружествата, получатели на стоката не били установени на посочените от тях адреси в търговския регистър, а освен това били в производство по дерегистрация по ЗДДС в Р. Румъния; паричните преводи били извършени по сметки в български търговски банки и банковите сметки били захранени не от румънските дружества, а от български дружества, различни от ищеца. При тези факти решаващият съд приел, че ответниците не са допуснали нарушение нито на норма от правото на ЕС, нито на правен принцип от правото на Съюза, а вмененото на ищеца задължение да заплати дължимия ДДС и лихви не представлява вреда, щом невнасянето на този данък било нарушение не само на българското данъчно законодателство, но и на посочените от ищеца чл. 4, параграф 3 от Договора за европейския съюз и на чл. 138 от ДИРЕКТИВА 2006/112/ЕО НА СЪВЕТА от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Добавил е, че решенията на СЕС, на които ищецът се позовава, били постановени при обстоятелства, различни от установените по настоящото дело неправомерни действия на ищеца. Процесуалният въпрос относно задължението на въззивния съд да постанови решението си след анализ на относимите към спора доказателства и излагане на правни изводи по възраженията и доводите на страните е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на доказаните факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, по които спор между страните не е бил налице, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод за неоснователност на исковете, апелативният съд е преценил наличието на материалните предпоставки, при които може да ангажира отговорността на държавата за вреди, претърпени вследствие неправилното прилагане и очевидно нарушаване на общностното право така, както те са очертани с въззивната жалба на ищеца и отговорите на ответниците. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнителне основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите въпроси, формулирани в изложението, не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Правен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който, включен в предмета на спора, е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Нито един от посочените въпроси не е свързан с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалнправна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал решението за неоснователност на исковата претенция. Тези въпроси са насочени към опровергаване на констатациите на органа по приходите и на решаващите изводи на съда по административния спор по жалбата срещу издадения ревизионен акт относно дължимостта на ДДС поради недоказаност на доставките. Чрез тези въпроси касаторът цели да докаже реалността на доставките по процесните 129 бр. фактури и чрез ревизиране на резултата от спора дължим ли е бил в случая ДДС да обоснове нарушение на съюзното право като предпоставка за възникване на отговорността на държавата за обезщетение за вреди. Доказването на фактите, относими към преценката извършени ли са били доставки на фактурираните количества арматура, е било част от предмета приключило с окончателен съдебен акт производство, в което ответниците по касация са изследвали спорния факт извършени ли са били от ищеца касатор освободени (от ДДС) вътреобщностни сделки. При спор реални ли са били доставките на стоки, какъвто е случаят в ревизионното производство, ревизираният данъчен субект е този, чиято е докадателствената тежест да установи, че доставките по фактурите са фактически извършени. Необходимостта от установяване на доставките се признава и в решенията на СЕС, на които касаторът се позовава. Решаващият извод на въззивния съд, за да отрече наличието на основание за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на вреди от нарушение на правото на ЕС, е, че както НАП, така и ВАС, в съответствие с практиката на СЕС по Директива 2006/112/ЕО, са приели, че не е доказана материалноправната предпоставка за освобождаване сделките от ДДС, тъй като не е доказано действителното извършване на разглежданите доставки. В обжалваното решение е прието, че е създаден единен режим относно изискванията за законосъобразно упражняване на правото на признаване на вътреобщностна доставка за освободена от ДДС, основното от които е реалност на доставката. В тази връзка нито Директивата, нито практиката на СЕС, ограничават по някакъв начин възможностите на националния съд да изследва въпроса дали доставката е осъществена реално и дали, ако е осъществена, не се разминава с отразеното във фактурата. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения от въззивния съд анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Не са налице и предпоставките на чл. 267, § 3 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по повдигнатите в хипотезата на 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси, свързани с посочените в тях разпоредби от Директива 2006/112/ЕО, тъй като последните многократно са тълкувани от СЕС и е безпредметно да се иска ново тълкуване по същите въпроси. Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора та насрещната по касационната жалба страна - Върховен административен съд - следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,