Определение № 7 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 230 от 16.12.2020 г. по в. гр. д. № 639/2020 г. на Добричкия окръжен съд е отменено решение № 82/25.06.2020 г. по гр. д. №507/2018 г. на Районен съд- Каварна, допълнено /поправено/ с решения № 7/07.01.2020 г. и № 68/14.07.2020 г. по същото дело, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от Е. Т. Т. срещу С. Х. Т. иск по чл. 23, ал. 1 от СК и този иск е уважен – признато е за установено по отношение на С. Х. Т. на основание чл.23, ал.1 СК, че Е. Т. Т. е собственик на придобит с изцяло лични средства по време на брака им с договор от 05.03.2001 г., сключен с н. а. №

...., том ...., дело № ..../2001 г. на нотариус С. А., недвижим имот, находящ се в [населено място], Ж. „З.“, [улица], вх.Б, ет.3, представляващ апартамент № 7, със застроена площ от 86.62 кв. м., самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ............по КККР на [населено място], с предназначение жилище, заедно с прилежащо избено помещение № 7, със застроена площ от 17.11 кв. м., ведно с 11, 3503 % идеални части от общите части на сградата с площ от 48 кв. м. и от отстъпеното право на строеж от 97. 10 кв. м., като самостоятелният обект се намира на третият етаж в секция 223, в сграда №2, разположена в поземлен имот с идентификатор № ............. Със същото решение въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция в частта, в която е допуснато извършването на съдебна делба на описания имот между Е. Т. Т. и С. Х. Т. при равни квоти – по 1/2 ид. част.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 18.07.1996 г., е прекратен с развод с влязло в сила на 17.04.2018 г. решение № 1/04.01.2018 г. по гр. д. № 200/2017 г. на Районен съд-Каварна. С това решение процесният апартамент № 7 в Ж. „З.“, представляващ семейно жилище на страните, е бил предоставен за ползване на Е. Т. Т..

Прието е, че преди сключване на брака, с нотариален акт № .........от 30.11.1995 г., Е. Т. Т. е закупил апартамент № 13, находящ се в [населено място], [улица], бл.“В.“ № 45, вх.Б, ет.5, със застроена площ от 59.38 кв. м. По време на брака, с нотариален акт № ......../06.04.2001 г., съпрузите продали това жилище за сумата от 9000 лв. Около един месец по-рано, с нотариален акт № ..../ 05.03.2001 г., Е. Т. Т. закупил процесния апартамент № 7 в Ж. „З.“, който е със застроена площ от 86. 62 кв. м. Продавачите по тази сделка са заявили, че продажната цена в размер на сумата от 8 100 лв. са получили напълно и в брой от купувача веднага след сключването на договора.

С нотариален акт № ...../10.07.2018 г., след завеждане на исковата молба по настоящото дело, ответницата С. Х. Т. е дарила на дъщеря си Е. Е. Т. своята 1/2 идеална част от гореописания апартамент № 7. Дарителката С. Х. Т. си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване и обитаване върху имота.

Съдът е приел за установено от приложените спестовни книжки на родителите на ищеца, че неговата майка Е. Т. е разполагала към дата 31.12.1998 г. /преди влезлия на дата 05.07.1999 г. Закон за деноминация на лева / със сумата от 59 867 лв., а Т. Т. е изтеглил на дата 19.02.2001 г. сумата от 1 800 лв.

Съгласно декларация-разписка от 01.02.2001 г. Е. К. Т. дарила на сина си Е. Т. Т. сумата от 10 000 лв. – лични спестявания на родителите му, която да използва за покупка и обзавеждане на нов апартамент. В мотивите на бракоразводното решение на страните са възпроизведени твърденията на ответницата, че тя и дъщеря ѝ са били държани от ищеца в зависимост и подчинение през целия им съвместен живот, който за всяка финансова подкрепа изисквал да му бъдат подписвани разписки за дадените суми. Разписки за предоставени парични средства от ищеца на дъщеря му са били представени по брачното дело.

Разпитана като свидетел в съдебното заседание от 30.05.2019 г. Е. Т. е дала показания, че до пенсионирането си през 1999 г. е работела като животновъд. Със съпруга си отглеждали агнета за разплод, което им позволявало да подпомагат двете си деца с пари и продукти. След като синът ѝ сключил брак с ответницата, живял 7-8 години в жилище на свата ѝ. Много искал да има собствено жилище и затова през 2001 г. закупил за семейството си по-голямо жилище. Със съпруга ѝ го подпомогнали със сумата от 10 000 лв., която му предоставили в началото на месец февруари 2001 г. Като майка настояла, когато ищецът дойде да получи сумата, да вземе със себе си своята сестра, за да няма после сърдене, че са дадени пари зад гърба ѝ. Парите били семейни спестявания, от които в къщи съхранявали сумата от 8 000 лв., а 2 000 лв. били изтеглени от бащата на ищеца. Парите предоставили безвъзмездно на сина си, тъй като били подпомогнали финансово и дъщеря си за строежа на къщата ѝ и искали и той да има собствено жилище. Предоставянето на парите било документирано в разписка по настояване на сина им, тъй като бил началник в полицията и искал да има черно на бяло, че парите били дадени от родителите му. Синът ѝ следвало да декларира доходи и искал да има “нещо насреща”, ако му потърсят отговорност. Разписката била изготвена от него в момента на предаване на парите, а подписът срещу името ѝ за предал сумата бил неин. Тя отговаряла за финансите на семейството ("само в мене беше касата"), за това само тя подписала разписката. Съпругът ѝ знаел за предоставяне на средствата, макар да не се бил подписал - той много искал синът му да живее в собствено жилище, а не при свата. Страните се нанесли в жилището през 2006 г. Наложило се това да стане толкова късно, тъй като не било довършено, вътре не било измазано, не на последно място попречила и липсата на пари. Ищецът теглил и кредит за жилището, защото не му стигали парите. Средства от продажбата на наследствен имот през 2004 г. в размер на 3 300 лв. също предоставила на ищеца. В тази насока са и показанията на свидетелката Т. Т. Д., сестра на ответника. Същата потвърждава, че през 2001 г. е присъствала в дома на родителите си, когато сума в размер на 10 000 лв. е била предоставена на нейния брат, за да бъде закупено жилището, предмет на настоящия спор. Родителите ѝ много държали семейството на сина им да живее в собствено жилище, а не в това на родителите на жена му. Това били спестявания на родителите ѝ от ренти, гледане на животни, работа и икономии. Брат ѝ заемал ръководна позиция и много държал да бъде разписан документ за даването на парите, за да има доказателство за произхода им. П. била единствено от майка ѝ поради ръководната ѝ роля в семейството, но със знанието и съгласието на баща ѝ - все пак и той имал дял в спестяванията. Въпреки дадено обещание от родителите ѝ, че една от къщите им в [населено място] ще остане за нея, тя не възразила, когато била помолена да даде съгласие за продажбата ѝ, тъй като брат ѝ се нуждаел от още средства. След продажбата получената цена от 10 000 лв. била разделена на три между родителите ѝ, нея и брат ѝ – по 3 300 лв., а впоследствие родителите ѝ предоставили своята част на ищеца. Свидетелката счита, че апартаментът е закупен за около 20 000 лв. Не знае каква цена е вписана в нотариалния акт, имало и нотариални такси, счита че именно сумата от 20 000 лв. е била нужна на брат ѝ.

Според свидетеля Х. Д. Х., баща на ответницата, семейството е живяло около 10 години в негово жилище, абсолютно обзаведено, и по това време той всячески ги подпомагал при отглеждане на детето, за храна, предоставяне на парични средства при всякакви поводи – лечение на детето, почивки, екскурзии, погасяване на кредити и пр. Той обзавел кухнята – столове, маси и т. н. в спорния апартамент, както и предоставил 1 800 лв. за закупуване на жилището. Помагал и с труд и майстори. Жилището било оправяно постепенно.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна следното:

Исковете по чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК са установителни искове, чрез които се преодолява презумпцията на чл. 21, ал. 1 СК за имуществена общност по отношение на придобитото по време на брака вещно право и се цели да се признае изключителна или отчасти лична собственост на онзи от съпрузите, който е вложил свои лични средства, по отношение на които другият съпруг няма принос в набирането им. Не попадат в хипотезата на установителния иск по чл. 23, ал. 1 СК обстоятелствата, свързани с приноса на другия съпруг чрез работа в домакинството и грижи за децата, тъй като критерият за преобразуването на лично имущество е изцяло обективен - изследва се единствено характерът на вложените средства. Приносът в придобиване на имуществото чрез участие в домакинството и грижи за децата е от значение за иска по чл. 29, ал. 3 СК при определяне на по-голям дял от общото имущество. Приносът, разглеждан в контекста на чл. 23, ал. 1 от СК, следва да се изразява в участие при набирането на средствата, с които е закупен имотът. С оглед на горното е прието, че не подлежат на обсъждане доводи за полаганите големи грижи за детето на страните, страдащо от тежко заболяване, постоянна трудова заетост, разлика в размерите на получавано трудово възнаграждение, поддържане на домакинството.

Прието е, че спорният недвижим имот е придобит на 05.03.2001 г. по време на брака между страните по силата на двустранен възмезден консенсуален договор с вещноправен ефект. Според вида на сделката придобивната стойност на имота е сумата от 8 100 лв., посочена в нотариалния акт като продажна цена. Ответницата С. Т. поддържа, че това е реално заплатената цена за апартамента. Това тя е заявила в отговора на изрично поставен от съда въпрос в съдебното заседание от 14.10.2020 г. При разрешаване на спор по чл. 23 СК за имот, придобит с възмезден договор по време на брака, е от значение каква е действителната придобивна цена и произходът на средствата, с които е заплатена. Твърдението, че е заплатена цена, различна от посочената в нотариалния акт, не съставлява оспорване на удостоверените от нотариуса обстоятелства. Фактите какъв е размерът на действително заплатената цена и произходът на средствата, с които е заплатена, подлежат на доказване с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания.

Ищецът не е установил по делото твърденията си, че стойността, на която било придобито процесното жилище, възлиза на сумата от 19 000 лв. Единствено свидетелката Т. Д. счита, че жилището е закупено на цена от около 20 000 лв., но не е сигурна, използва изрази “аз не казвам, че е толкова, но явно толкова са трябвали на брат ми, не зная какво пише в нотариалния акт”. Свидетелите Е. Т. и Х. Х. са дали показания, че жилището е било недовършено и неизмазано, страните се нанесли в него през 2006 г., пет години след закупуването му. Съпрузите проточили във времето пренасянето в ново жилище, защото имали къде да живеят, а парите недостигали. Нужни били още средства, част от които предоставяни от Е. Т., а Х. Х. помагал с труд, както и да стои при майстори. С оглед на тези показания, доколкото за жилището са били вложени средства в общ размер от 19 000 лв., то разликата над размера на продажната цена от 8 100 лв. съставлява стойност на довършителни работи и не следва да бъде съобразявана по исковете за пълна или частична трансформация. Прието е, че ищецът неоснователно претендира да е вложил сумата 4000 лв., представляваща лични спестявания от преди брака. Доказателства за горното – банкова сметка със съответната наличност, не са представени, а от факта на получаване на високи трудови доходи не следва извод, че те са били спестени. Неоснователно е и твърдението, че е вложил лични средства от продажбата на собственото му жилище в размер на 5 000 лв. Процесният недвижим имот е придобит с договор от 05.03.2001 г. и нотариалният акт за сключването му документира получаване от продавачите в брой на пълния размер на продажната цена, а договорът за продажба на лично жилище на ищеца е сключен на 06.04.2001г. Прието е за доказано твърдението на ищеца, че продажната цена е била заплатена със сума, дарена му от неговите родители. Ищецът е юрист, заемал в годините отговорна позиция, системно настоявал да се съставят разписки за предоставени суми между най-близките му роднини. Съставянето на приложената по делото декларация-разписка от 01.02.2001г. за дарена му от родителите сума в размер на 10 000 лв., която да използва за закупуване и обзавеждане на нов апартамент, не е изолиран случай, като с оглед отразеното в бракоразводното решение, разписки за предоставяни парични суми са били съставяни по време на брака между съпрузите. Свидетелката Е. Т. е потвърдила в съдебно заседание, че изявлението изхожда от нея, тъй като тя е подписала документа. Тя и свидетелката Т. Д. са потвърдили пред съда обстоятелствата, при които е била съставена декларацията и целите, за които е била съставена - документиране произход на средствата. Съдът е кредитирал показанията им, доколкото съдържат подробни данни за житейската ситуация, посочват начина за набиране и съхраняване на спестените средства, повода за предоставяне на средствата и необходимостта от присъствието и на двете деца на семейството с оглед избягване бъдещи спорове между тях. Прието е, че от тези показания следва безспорен извод, че намерението на родителите на ищеца е било да надарят своя син, за да има той собствено жилище и да не живее при родителите на съпругата си. С оглед използваната в документа формулировка „дарявам лично на сина си“, „да закупи собствено жилище“, волята им да надарят сина си /намерението лично да го облагодетелстват/ е ясно обективирана, т. е. сумата не е предоставена и на двамата съпрузи и за материалното подпомагане на семейството. Предоставена е била сума в брой за точно определена цел, месец преди сключване на договора за продажба, и съответно в брой е била заплатена продажната цена от ищеца, т. е. доказано е влагането ѝ за придобиване на спорното жилище.

Прието е, че ищецът е опровергал презумпцията на чл. 21, ал. 1 СК за имуществена общност по отношение на процесния апартамент. Искът по чл. 23, ал. 1 от СК е основателен и на Е. Т. следва да се признае изключителна лична собственост върху него. Изводи в противната насока не могат да бъдат правени въз основа на представените по делото и неподписани от него предварителни споразумения във връзка с уреждане собствеността на апартамента.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата С. Х. Т..

Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, както и поради необоснованост.

Решението било нищожно, тъй като имало противоречие между мотиви и диспозитив и неразбираемост на изразената в него воля на съда. Недопустимостта на решението жалбоподателката свързва с виждането си, че съдът с процесуалните си действия целял да „поправи“ договора за покупко-продажба на 1/2 ид. част от процесния апартамент, извършен в полза на нейната дъщеря.

Процесуалните нарушения се изразявали в това, че изводите на съда не кореспондирали със събраните доказателства; обсъждането на доказателствата било дискриминационно и тенденциозно. Съдът се доверил на недействителна декларация-разписка, която не притежавала реквизитите на договор за дарение. Освен това съдът се опитал да повлияе на жалбоподателката да се откаже от запазеното от нея вещно право на ползване върху 1/2 ид. част на апартамента. Съдът не съпоставил трудовите възнаграждения на страните и направил произволен извод, че ищецът е имал възможност да прави спестявания от заплатата си. Не било ясно как съдът обосновал приноса на ищеца, не бил обсъден охолният му живот, къде е харчел средствата си; не взел предвид грижите на жалбоподателката за семейството и детето, което от едногодишната си възраст боледува, обитаването на семейството в жилище на родителите ѝ, което също е принос. Дискриминационно съдът приел, че само полицейски служител може да спестява, а един лекар – не. Не се установило какви средства ищецът влагал за семейството, както и какви е спестявал. Твърденията на ищеца за продажна цена, различна от вписаната в нотариалния акт, съдът не обсъдил и не приел като негово недобросъвестно поведение като гражданин на РБ, като страна по договора и като страна в процеса с оглед принципа за установяване на истината по чл.10 ГПК и във връзка със задълженията на страните за упражняване на процесуални права добросъвестно под страх от вреди.

Решението било и необосновано, тъй като не ставало ясно кое дава основание на въззивния съд да уважи иска по чл.23, ал.1 СК само въз основа на недействителен документ /декларация-разписка/, както и на недействителни твърдения и свидетелски показания, че ищецът бил високо платен полицейски служител, а също и на неизяснени по размер негови спестявания.

В изложение към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, обобщени от настоящия състав така:

1. Правилно ли е приел въззивният съд, че „спорни между страните са въпросите по повод фактическите констатации, доказателствените и правни изводи на първоинстанционния съд относно извършено разпореждане с апартамента на ответника С. Х. Т. в полза на третото лице-помагач Е. Е. Т. по приложението на презумпцията по чл.21, ал.3 СК, наличието на обективния критерий за преобразуване на лично имущество в закупен по време на брака апартамент, като предпоставка за уважаване на иска по чл.23, ал.1 СК; дължимо ли е плащане за ползването на делбения имот на съделителката С. Х. Т., която е отчуждила в хода на делото правата си в жилището“, след като С. Т. не е подала въззивна жалба срещу решението на районния съд и се е отказала от обезщетението след извършеното дарение;

Представляват ли обясненията на ищеца в проведеното на 28.03.2019 г. открито съдебно заседание признание от негова страна, че същият не оспорва извършеното дарение от ответницата С. Х. Т. на дъщеря им Е. Е. Т., а оспорва само запазеното право на ползване на ответницата върху собствената ѝ 1/2 идеална част от имота, която е дарила;

Представляват ли тези обяснения признание от ищеца Е. Т. Т., че той е собственик на 1/2 идеална част от процесния имот – апартамент, предмет на делбата, след извършеното дарение от ответницата С. Х. Т. на дъщеря им Е. Т. Т.;

Може ли поставеният от съда въпрос дали е дължимо плащане за ползването на делбения имот на съделителката С. Т., която е отчуждила в хода на делото правата си в жилището, да се възприеме като извод, че ответницата-дарител е собственик на 1/2 ид. част от жилището;

2. Може ли да се направи извод, че действителната цена на имота, за която е закупен, е 19 000 лева, представляващи лични средства на ищеца, която сума е формирана от продажбата на личното жилище на ищеца - 5000 лв., в която като продавач е участвала и ответницата, доколкото се явявало семейно жилище; дарени средства от родителите му в размер на 10 000 лева; лични спестявания отпреди брака в размер на сумата от 4000 лева, само по уточнение в протокола от съдебно заседание на 28.03.2019 г., след като в исковата молба липсва такова уточнение, след като въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на ищеца;

3. Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като е приел, че под съвместен принос съдебната практика приема всички прояви, касаещи общите усилия на двамата съпрузи, без оглед на формата на съдействие, за набавяне на парични средства, полагане на труд за благото на семейството, работа в домакинството или по друг начин;

4. Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като е приел, че не попадат в хипотезата на чл.23, ал.1 СК обстоятелствата, свързани с приноса на другия съпруг чрез работа в домакинството и грижи за децата, тъй като критерият за преобразуването на лично имущество е изцяло обективен – изследва се единствено характерът на вложените средства;

Правилно ли съдът е приложил разпоредбата на чл.23, ал.1 СК вместо чл.21, ал.1 СК /отм./, с оглед действието на СК в момента на придобиването на правото на собственост върху процесния имот и представлява ли това нарушение на приложението на материалния закон;

5. Неразбираема ли е волята на въззивния съд при постигане на крайния си правен извод, определяйки действителната цена на закупения имот и произхода на парите, при игнориране на финансовата помощ на Х. Х. от 1800 лв. за закупуване на апартамент и други финансови средства, като труд, предоставяне на жилище да живеят, натура, помощ за детето и за отглеждане, и за лечение. Това прави ли решението необосновано, нищожно.

Неразбираема ли е волята на съда, като е приел, че доколкото в жилището са влагани средства в общ размер на 19 000 лв., то разликата над 8100 лв., послужила за заплащане на продажната цена, съставлява стойност на довършителните работи и че не следва да бъде съобразявана по исковете за пълна или частична трансформация;

Неразбираема ли е волята на съда как е определил личното участие на ищеца в продажната цена и по какви причини не е включил дадената от свидетеля Х. Х. сума от 1800 лв. за покупка на имота;

Неразбираема ли е волята на съда въз основа на какви доказателства е приел за доказано твърдението на ищеца, че продажната цена била заплатена със сума, дарена от неговите родители, без обаче да конкретизира размер;

Неразбираемо ли е как съдът е приел, че обичайно, докато съпрузите са в брак, не могат да предполагат бъдещ развод, за да подписват обратни писма с оглед разкриване на симулация, нито могат да уговарят квоти на придобиване, защото съпружеската общност е бездялова;

Неясна ли е волята на съда, като кредитира показанията на свидетелките Е. Т. и Т. Д., а другите свидетели въобще не споменава;

6. Може ли да се направи извод, че съдът е разгледал иск по чл.23, ал.1 СК при липса на правен интерес, доколкото самият ищец е заявил, че спорът му е само по отношение на запазеното право на ползване от ответницата и е направил признание, че е собственик на 1/2 ид. част от имота и след дарението е станал съсобственик с дъщеря си;

7. Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е игнорирал даденото от ищеца обяснение, че спорът „се върти“ около запазеното пожизнено право на ползване;

8. Следва ли да бъде ангажирана отговорността на ищеца по чл.3 ГПК за неизпълнение на задължението му за добросъвестност и допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е обсъдил част от показанията на свидетелките Е. Т. и Т. Д. във връзка с останалите доказателства по делото;

9. Като посочил заеманата от ищеца високоплатена полицейска длъжност и не уточнил длъжността на ответницата – лекар, не е ли извършил съдът дискриминация, че само високоплатени полицейски служители могат да извършват спестявания;

10. Може ли да се приеме за правилно приетото от съда, че стойността на имота е 19 000 лв., без установена конкретизация на такава стойност, както и какво следва да се разбира под стойност на придобитото жилище, без изследване как е формирана и с какво е доказана;

11. Изявленията на свидетелката Е. Т. опровергават ли извода на съда, че имотът е закупен от ищеца само с негови лични средства за него, а не за нуждите на семейството;

12. Следваше ли въззивният съд да вземе предвид множеството настоявания и предупреждения от адвоката на ищеца за неотносителност на пълно относими зададени въпроси към водените от ищеца свидетелки и с това той възпрепятства ли отговори на тях;

13. Допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд, след като пред него е депозирана жалба срещу решение по иск по чл.23, ал.1 СК, съдът да извършва процесуално действие чрез така нареченото от него разясняване във връзка с отказване на въззиваемата от запазеното ѝ право на ползване върху процесния имот;

14. Представляват ли процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд:

• липсата на дадена от съда възможност към страните да изразят становище по доклада на съда;

• допустимо ли е в съдебно заседание да се разглежда запазеното право на ползване от ответницата, при липса на такъв иск, както и настоятелното убеждаване от съда тя да се откаже от това си право.

Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа с мотив, че въззивното решение е в противоречие с конституционните права на гражданите, уредени в Конституцията и Х. за правата на човека.

Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, е мотивирано с виждането, че неправилно е проведено въззивното производство, кредитиране на неистински доказателства, представени само от ищеца и пълно игнориране на доказателствата на ответницата, предоставяне от съда на съвети спрямо ответницата, неспазен срок за постановяване на решението, антидатиране на протокол, липса на стремеж да се разкрие истината; разглеждане на непредявен спор.

Ответникът в производството Е. Т. Т. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Излага и доводи за нейната неоснователност.

Третото лице-помагач Е. Е. Т. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно. Съгласно приетото в ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Тези условия в случая не са налице, затова касационното обжалване не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Виждането на жалбоподателката, че решението е неразбираемо, е субективно и е свързано с несъгласие с конкретни фактически и правни изводи на съда. Следва да се има предвид и това, че за да бъде едно решение нищожно, трябва да бъде неразбираем самият диспозитив, а не мотивите му - определение № 553 от 11.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5300/2013 г., I г. о. В настоящия случай диспозитивът на решението е ясен и разбираем и е логично следствие от изложените мотиви. Отделно от това – ако има противоречие между мотиви и диспозитив, това води до очевидна фактическа грешка, а не до нищожност на съдебното решение. По същия начин – несъответствието между установената от съда фактическа обстановка и изведените правни изводи може да се дължи на нарушение на закона или необоснованост, но не води до нищожност на съдебното решение. В настоящия случай не съществува вероятност за наличие на такива пороци на съдебното решение.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, затова касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Недопустимо е това съдебно решение, при което не са налице процесуалните предпоставки за постановяването му. Обстоятелството, че настоящият процес се води поради нежеланието на жалбоподателката да се откаже от запазеното си право на ползване върху прехвърлената от нея 1/2 ид. част от спорния апартамент не лишава предявения иск по чл.23, ал.1 СК от правен интерес. Ищецът има интерес чрез иска по чл.23, ал.1 СК да постигне същия резултат – отричане на запазеното право на ползване на ответницата, който би могъл да се постигне и при един отказ от това право от нейна страна. При запазено право на ползване правният интерес от иска е налице. Ищецът би се съгласил да бъде съсобственик с дъщеря си след прехвърлителната сделка в нейна полза, извършена от ответницата, т.е. би се съгласил с презумпцията на чл.21, ал.3 СК, стига върху идеалната част на дъщеря му да няма запазено вещно право на ползване от ответницата, в противен случай той провежда иска по чл.23, ал.1 СК, за да отрече законовата презумпция и вещните права /правото на ползване/ на бившата си съпруга.

Не съществува вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидно неправилно е това съдебно решение, от което при пръв прочит, без предварително запознаване и обсъждане на доказателствата по делото, може да се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Тези условия в случая не са налице. Изброените от жалбоподателката пороци или не могат да се свържат с основанието очевидна неправилност, или въобще не водят до неправилност на решението.

Касационното обжалване не може да се допусне и на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставените въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Те не представляват абстрактно формулирани правни въпроси, които могат да се поставят по множество сходни дела, а по същество са фактически въпроси, свързани с правилността на конкретното решение. Тези въпроси не са съобразени с разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а освен това в част от тях прозира смесване на правни институти на семейното право – чл.23 СК – разкриване на трансформация на лични средства в придобиване на конкретен имот по време на брака, при който законът се интересува единствено от произхода на вложените средства за закупуване на този имот, и чл.29, ал.3 СК за определяне на по-голям дял от общото имущество, когато приносът на съответния съпруг значително надхвърля приноса на другия съпруг.

Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290, ал. 1 ГПК /. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.

В настоящия случай съдът се е съобразил с практиката на ВКС по прилагането на чл.23 СК, като е разграничил исковете по чл.23 и чл.29, ал.3 СК и е преценявал само фактите, които са от значение за предявения иск по чл.23 СК. Изразил е становище по въпроса каква е действителната цена, на която е придобит спорният апартамент /решение № 8 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2018 г., II г. о., решение № 150 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4125/2013 г., IV г. о.,/, какъв е произходът на средствата, вложени за закупуването му, при което са допустими всякакви доказателствени средства - решение № 218 от 1.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1872/2016 г., I г. о., решение № 8 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2018 г., II г. о., решение № 90 от 6.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3066/2017 г., II г. о. и др. Съдът не е отчел сумата от 1800 лв., която според свидетеля Х. е дадена от него за закупуване на спорното жилище. След като ответницата не е въвела своевременно насрещно възражение за частична трансформация на нейни лични средства за придобиване на жилището, съдът не би могъл да се произнася по този въпрос и да обсъжда доказателства по такова липсващо възражение. Въззивният съд е процедирал в съответствие с утвърдената практика на ВКС, че произнасяне се дължи само по заявените в срок възражения на ответника.

И на последно място – въпреки че се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, жалбоподателката не сочи на кои актове на Конституционния съд или на С. противоречи въззивното решение.

В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна сторените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 26.02.2021 г. /лист 128 по настоящото дело/.

В представения по настоящото дело списък по чл.80 ГПК на разноските, направени от Е. Т., се претендират следните суми: 50 лв. първоначална държавна такса за завеждане на делото, 10 лв. такса за вписване на исковата молба, 111,43 лв. допълнителна държавна такса по предявения установителен иск, 1000 лв. първоначален адвокатски хонорар, съгласно договор за поръчка и разписка от 27.06.2018 г. /листи 124 и 125 от първоинстанционното производство/, както и сумата от 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.01.2019 г. /сумата е присъдена от въззивния съд/. Настоящият състав приема, че за първите 4 суми от списъка молбата е по чл.248 ГПК и по нея следва да се произнесе въззивният съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,