Определение № 4578 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 545/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 147 527/05.12.2025 година, подадена П. П. П.–И., срещу решение № 6363/24.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 4650/2025 година.

С въззивното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 3174/25.02.2025 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 141 състав, постановено по гр. д. № 55 036/2024 година с което са отхвърлени предявените от П. П. П.–И. срещу Столична община, район „Връбница“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението на П.–И. от длъжността „заместник-кмет“ на Столична община, район „Връбница“, извършена със заповед № РВР24-РД15-5008/10.06.2024 година на Кмета на Столична община, район „Връбница“, на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5, чл. 46, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА, като П.–И. бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а Столична община, район „Връбница“ бъде осъдена да й заплати сумата от 31 988.28 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.08.2024 година до 05.02.2025 година като неоснователни.

В подадената от П. П. П.–И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от П.–И. срещу Столична община, район „Връбница“ искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Столична община, район „Връбница“ е подал отговор с вх. № 16 426/06.02.2026 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 6363/24.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 4650/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено.

П. П. П.–И. е била уведомена за обжалваното решение на 07.11.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 147 527/05.12.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че по делото не било спорно, а и се установявало от представения трудов договор № РВР23РД15-469/20.11.2023 г., че между П. П. П.–И. и Столична община, район „Връбница“ било съществувало трудово правоотношение, по силата на което първата била заемала длъжността „заместник-кмет“ на район „Връбница“ на Столична община. Това правоотношение било прекратено със заповед № РВР24-РД15-5008/10.06.2024 година на кмета на район “Връбница” на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА. Посочено било, че прекратяването било считано от датата на връчване на заповедта, без да се дължало предизвестие. В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ–трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на същия било да установи, че бил упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на работодателя било да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца, били неоснователни. Съгласно чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА заместник-кмет можел да бъде освободен без предизвестие със заповед на кмета на общината, съответно на кмета на района. Съдебният контрол за законност на уволнението на заместник-кмета се разпростирал само в две насоки-компетентността на издателя на акта (дали заповедта е издадена от оправомощения орган-кмета на общината); както и дали освободеното лице заемало длъжността „заместник кмет“, като самата преценка на работодателя за освобождаване на заместник-кмета от работа била такава по целесъобразност и не подлежала на съдебен контрол. В практиката на ВКС непротиворечиво се приемало, че правоотношението между заместник-кмета и общината възниквало на основание чл. 39, ал. 1 от ЗМСМА с едностранен акт на кмета, но то не било служебно, а трудово правоотношение. Разпоредбата на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА, сдържала специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета на община (или район) заместник-кмет. Поради наличието на специална уредба на прекратяване на трудовото правоотношение на заместник-кмета, приложима била тя, а не основанията по КТ. Прието било още, че законът не въвеждал допълнителни изисквания за съдържанието на заповедта по чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА и преценката на кмета за освобождаване на заместник-кмет била по целесъобразност и не подлежала на съдебен контрол, като освободеният заместник-кмет не можел да основе защитата си срещу мотивите за освобождаването по целесъобразност, поради което и въвеждането на мотиви в заповедта не било необходимо.. Доколкото по делото било установено, че към момента на издаване на заповед № РВР24-РД15-5008/10.06.2024 година на кмета на Столична община, район „Връбница“ П.–И. била заемала длъжността „заместник-кмет“ при СО - район „Връбница“, както и че процесната заповед била издадена от лицето, заемащо длъжността кмет на район „Връбница“, то били налице предпоставките визирани в нормата на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА. Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки била ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай били свързани с оспорване на процедурата по издаване на заповедта и по връчването й на служителя. Конкретно твърдяло се, че на 10.06.2024 година П.–И. е била на работното си място и била изпълнявала служебните си задължения, което според нея опорочавало издадената на същата дата заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение. Въззивният съдебен състав считал, че повдигнатите въпроси относно датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение били неотносими към предмета на спора. По принцип писмените граждански волеизявления, каквото било и едностранното волеизявление на работодателя до работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение, пораждали действие с достигането им до адресата-чл. 335, ал. 2 от КТ и по аргумент на чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 от ЗЗД, а нито КТ, нито ЗЗД съдържали правила за определяне времето на изпращането, съответно датата на издаване на заповедта за уволнение. Правната норма на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ императивно регламентирала, че моментът на прекратяване на договора бил получаване на писменото изявление, от който момент упражненото от работодателя субективно право пораждало действие. Действително, в заповедта било посочено, че трудовото правоотношение се прекратявало от датата на издаването й–от 10.06.2024г., което било в пряко противоречие на правилото по чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ. Това обстоятелство, обаче, не опорочавало акта за прекратяване, нито обуславяло извод за незаконосъобразност на уволнителната заповед. Поради това и моментът на издаването на заповедта за уволнението бил без правно значение с оглед конкретното фактическо твърдение за опорочаване на процедурата по издаване на акта и предвид основанието, на което било прекратено процесното трудово правоотношение. Обстоятелството кое лице фактически било изготвило (написало) текста на заповедта също било неотносимо при преценка законосъобразността на уволнението. В случая заповедта била подписана от кмета на общината, разполагащ с правомощието да прекрати трудовото правоотношение с П.–И., и съгласувана с главния юрисконсулт. В документа не било посочено лицето, което фактическо било изготвило същия. В този смисъл било ирелевантно за предмета на спора установеното по делото чрез показанията на свидетелката В., че на същата не било възлагано изготвянето на процесната заповед. В допълнение следвало да се посочи, че във въззивната жалба било направено признание от П.–И., че същата била на работа на 10.06.2024 година от сутринта до 16. 00 часа, т. е. не до края на работния ден, като включително не оспорвала в тази връзка, че не била присъствала на оперативката в общината, проведена с начален час от 16. 00 часа.

По делото били представени доказателства за връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална покана. В случая връчването било извършено по реда и при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК-чрез залепване на уведомление. Връчителят бил удостоверил в съставената разписка, че адресът бил посетен на 21.06.2024 година, на 29.06.2024 година, на 10.07.2024 година, на 13.07.2024 година и на 19.07.2024 година, като адресатът не бил намерен, както и не било намерено лице, което било съгласно да получи поканата, поради което на 19.07.2024 година било залепено уведомление на входната врата. П. П. П.–И. била оспорила верността на удостоверените от връчителя обстоятелства в разписката за връчване и конкретно–че било залепено уведомление на адреса и че длъжностното лице по призоваване било посетило адреса на посочените дати. Заявено било и възражение, че нотариусът не бил съставил констативен протокол във връзка с посещенията на адреса. Връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 от ЗННД съставлявало допустим способ за уведомяване и връчване на книжа, когато били спазени предвидените в чл. 37–чл. 58 от ГПК правила. В конкретния случай въззивният съдебен състав приемал, че връчването на нотариалната покана чрез залепване на уведомление по реда и при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК било надлежно. В разписката за връчване било посочено, че връчителят бил посетил адреса повече от три пъти в продължение на 1 месец и не бил намерил адресата или друго лице, което да получи поканата. Така удостоверените обстоятелства покривали изискванията по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Нотариалното удостоверяване се ползвало с обвързваща съда материална и доказателствена сила на официален свидетелстващ документ за удостоверените в него факти на основание чл. 179 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от ГПК тежестта на доказване неистинността (неавтентичност или неверност) на официален документ падало върху страната, която го оспорвала. Разписката за залепване на уведомлението и обстоятелствата, при които било извършено, подписана от връчителя, също представлявали официален удостоверителен (свидетелстващ) документ по смисъла на чл. 179 от ГПК. В случая въззивният съд приемал, че материалната доказателствена сила на удостоверителното изявление на връчителя не била оборена от оспорващия при условията на пълно и главно доказване. Установявало се от показанията на свидетелката О. Б. (служителят, извършил връчванията), че била посещавала адреса пет пъти, включително на 21.06. и на 19.07.2024 година, като посещенията са били и в почивни дни. Свидетелката описвала подробно цвета на жилищната сграда, че същата била с ограничен достъп за външни лица и че връзката с живущите там се осъществява посредством звънци на домофонна уредба, монтирана отвън (пред входната врата) на блока. Излагала, че била звъняла на домофона за апартамента на П.–И. при всяко от посещенията си, но никой не бил отговорил, респективно никой не бил отворил входната врата. Връчителката била звъняла и на други домофони, но никой съсед не бил отговорил. При последното си посещение отново била позвънила на звънеца на П.–И., но никой не бил отговорил, поради което била залепила уведомление на дървеното табло отвън на входната врата на блока. По делото били събрани гласни доказателствени средства и чрез разпит на свидетеля К. И., който бил съпруг на П.–И. и неговите показания следвало да се преценяват при условията на чл. 172 от ГПК. Той сочел, че работи преимуществено от дома си и в дните, удостоверени като дати на посещения от връчителя на нотариалната покана, бил вкъщи. Освен това твърдял, че не бил виждал залепено на блока уведомление до съпругата му. С оглед обстоятелството, че същият свидетел бил заинтересован по смисъла на чл. 172 от ГПК и предвид факта, че неговите показания не кореспондирали с други доказателства по делото, въззивният съд приема, че същите не следвало да се кредитират. Освен това следвало да се посочи, че твърдението на свидетелят И., че той не бил видял да било залепено уведомление, не било основание да се приеме, че такова не е било залепено. Изискването на закона било уведомлението да бъдело поставено на определените за това места, но нямало въведено задължение за връчителя да проследява дали не било премахнато и да поставя ново. Неоснователно било релевираното от П.–И. възражение за нищожност на нотариалните действия по съображения, че в нотариалното производство по връчване на нотариална покана по чл. 592 от ГПК не намирала приложение разпоредбата на чл. 593 от ГПК относно изготвянето на констативен протокол; производството по връчване на нотариална покана по чл. 592 от ГПК било различно от изготвянето на констативен протокол съгласно чл. 593 от ГПК; разпоредбата на чл. 593 от ГПК касаела удостоверяване на факти-явяване или неявяване на лица пред нотариуса за извършване на действия пред него, като било недопустимо нейното разширително тълкуване. В този смисъл се налагал извод, че не било необходимо изготвянето на констативен протокол в уверение на това, че лицето не се било явило в нотариалната кантора, за да му бъдела връчена нотариалната покана. С оглед изложеното се налагал извод, че връчването на процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална покана било надлежно. С изтичането на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от ГПК, считано от залепване на уведомлението на 19.07.2024 година, процесната заповед се приемала за редовно връчена при условията на фингирано връчване по чл. 47, ал. 5 от ГПК.

В разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ бил определен моментът, в който настъпвали последиците от упражненото от работодателя негово право да прекрати трудовия договор без предизвестие. Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение било потестативно и пораждало действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този бил правнорелевантният момент, към който следвало да се преценява законността на изявлението. Това бил моментът, към който следвало да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е било упражнено същото. В случая по делото било несъмнено установено обстоятелството, че П.–И. била получила лично заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение преди образуване на исковото производство, като била приложила препис от същата към исковата молба. Налице било признание, че тя била узнала за прекратяването на правоотношението на 13.08.2024 година Същевременно, обаче, П.–И. не била релевирала възражения срещу законосъобразността на прекратяването, обосновани с по-късната дата на узнаване-13.08.2024 година Предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА били налице както към 05.08.2024 година, така и към твърдяната от П.–И. по-късна дата на уведомяване.

По тези съображения се налага извод, че работодателят бил упражнил законно правото си на уволнение. Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна бил неоснователен, поради което и предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явявали и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ (за възстановяване на предишната работа) и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ (за обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението).

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. П.–И. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това:

1. длъжен ли е нотариусът ла пази по нотариалната преписка оригинал или копие от уведомлението, от които да е вилно, че адресатът следва ла се яви на указано място в двуседмичен срок ла получи съответни книжа?;

2. длъжен ли е нотариусът да изготви и подпише протокол или документ, за да удостовери връчването на нотариалната покана на адресата?;

3. счита ли се осъществено връчването на нотариалната покана до адресата, ако връчителят не е залепил уведомление на вратата или на пощенската му кутия и ако не е пуснал уведомление в нея? и

4. без да има подпис па нотариуса, представлява ли разписката на връчителя удостоверителен документ, както за връчване на нотариалната покана, така и за извършените от последния посещения до адресата на нотариалната покана?

Твърди се че така формулираните въпроси обосновават допускането на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие между обжалваното решение и решение № 217/12.05.2015 година, постановено по т. д. № 64/2014 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 141/02.02.2010 година, постановено по ч. т. д. № 496/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.. Освен това е посочено, че допускането на касационното обжалване по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Според съставът на ІV г. о. на ГК, на ВКС обаче така поставените въпроси не обосновават допускането на исканото от П. П. П.–И. касационно обжалване. По делото е безспорно, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на П. П. П.–И. е достигнала до нея, поради което трудовото й правоотношение е прекратено именно от този момент, съгласно императивната норма на чл. 333, ал. 2, т. 3 от КТ. Затова в този случай е без значение дали твърдяното от работодателя връчване на заповедта, извършено в един предшестващ момент, на този за който П.–И. твърди, че е узнала за заповедта е било извършено надлежно или не. Дори предшестващото връчване да не е било надлежно, то последващото узнаване на заповедта за уволнението от П. П. П.–И. е довело до пораждане на действието й за прекратяване на трудовото правоотношение. При това е без значение обстоятелството, че в заповедта за уволнението е вписана дата на прекратяване на трудовото правоотношение различна от датата по чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ. Вписването на такава дата не води до незаконосъобразност на изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, а вписаната в заповедта дата се счита за несъществуваща, като моментът на прекратяване на правоотношението се счита този по чл. 335, ал. 1, т. 2 от КТ Въпросът коя е действителната дата на прекратяване на трудовото правоотношение е от значение било при спор относно последиците от уволнението, какъвто не е спора по настоящето производство, било ако се твърди, че към момента на връчването на заповедта вече не са налице предпоставките за уволнението, каквото обстоятелство не е налице в настоящия случай. Затова посочените по-горе въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол както по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. П.–И. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите за това:

1. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по целия предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове? и

2. длъжен ли е въззивният съд при незаконно уволнение, за да се осигури правилно и всестранно решаване на трудовия спор, ла се произнесе по всички релевантни правни норми, включително и тези относно фактите, че трудовите права и задължения следва ла се осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на законите?.

Твърди се че така формулираните въпроси обосновават допускането на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие между обжалваното решение и ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 108/20.02.2024 година, постановено по гр. д. № 363/2023 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 69/10.05.2022 година, постановено по гр. д. № 2530/2021 година, решение № 98/14.07.2022 година, постановено по гр. д. № 2954/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.. Освен това е посочено, че допускането на касационното обжалване по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така поставените въпроси обаче не обосновават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол, както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и по чл. 280, ал. 1 от ГПК. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл по всички наведени от страните твърдения, доводи, възражения и оспорвания, които са били релевантни за спора, обсъждайки всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е посочил и каква е връзката им с фактите по делото и кои от тях са от значение за спора и кои не, след което при това обсъждане е формирал собствени изводи относно предмета на делото, установените в производството факти и приложимите за тях правни норми, като е отразил тези си изводи в мотивите си. Същевременно обстоятелството, че заповедта за уволнението е издадена на 10.06.2024 година и в нея е посочена същата дата на прекратяване на трудовия договор на П. П. П.–И., това че на тази дата същата е била на работа, а впоследствие е ползвала отпуск, като заповедта била връчвана, чрез нотариус, за което връчване се твърди, че е нередовно не обуславят злоупотреба с право от страна на работодателя, доколкото е установено, че той е упражнявал свое право, но съдилищата по същество не са установили обстоятелство, че това право се осъществява единствено с цел да се увреди П. П. П.–И.. Още повече, че в конкретния случай мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение са извън предмета на делото.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. П.–И. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от П. П. П.–И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6363/24.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 4650/2025 година по подадената срещу него П. П. П.–И., касационна жалба с вх. № 147 527/05.12.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото П. П. П.–И. ще трябва да заплати на Столична община, район „Връбница“ сумата от 2691.60 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение