Определение № 2397 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 970/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ, чрез главен инспектор И. С. против определение № 118/08.02.2024 г. на Варненски апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 49/2024 г., с което е потвърдено определение № 260027 от 17.11.2023 г. по гр. д. № 488/2020 г. на Окръжен съд Шумен, с което е допълнено определение от 10.10.2023 г. по същото дело в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като се иска отмяната му и постановяване на друго, с което да се намали размера на присъдения адвокатския хонорар до размера по чл.9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според касатора, въззивният съд не е съобразил, че молбата на КОНПИ с правно основание чл.233 ГПК за частичен отказ от исковете, е депозирана преди първото по делото заседание и към този момент, освен депозиране на отговори на исковата молба, други процесуални действия не са предприемани от процесуалните представители на ответниците. Изложено е, че макар и на ответниците да се дължат разноски при прекратяването на делото на основание чл.78, ал.4 ГПК, то предпоставка за присъждането им е те да са за оказаната адвокатска помощ и съобразно нейния обем. Позовава се и на практика на СЕС, в която е изведено задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която им противоречи. Изложеното дава право на съдебния състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждение, предвиден в Наредбата. В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК: 1/ Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА, в пълен размер определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. в случаите, когато по делото безспорно е установено, че предприетите процесуални действия от страна на процесуалния представител се изразяват само и единствено в изготвяне на общ за двамата ответници писмен отговор на искова молба; 2/ При направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК следва ли съдът да извърши преценка за фактическа и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение; 3/ Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА, в пълен размер определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапа, на който делото е прекратено поради отказ от иска и 4/ Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическата сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/2004 г. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на задължителната практиката на ВКС – ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, на съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 460 от 28.07.2014 г. по ч.гр.д. № 3559/2014 г. на І г.о., определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. на І т.о., както и в противоречие с актове на Съда на европейския съюз – решение по дело 106/1977, решение по дело С-57/2015, решение по дела С-94/2004 и С-202/2004, решение по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016. Третият допълнителен критерий е заявен без надлежна обосновка. Насрещната страна по жалбата М. Й. П., чрез адв. С.-А. е депозирала отговор, в който поддържа, че частната жалба е недопустима поради липса на правен интерес от търсената защита, евентуално-неоснователна и моли същата да бъде оставена без разглеждане, съответно - оставена без уважение, като не се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Насрещната страна по жалбата Й. М. П., чрез адв. С. е депозирала отговор, в който поддържа, че частната жалба е недопустима поради липса на правен интерес от търсената защита с оглед пасивното поведение при депозиране на списъка по чл.80 ГПК в проведеното на 10.10.2023 г. открито съдебно заседание. Изложени са и съображения за неоснователност на частната касационна жалба, както и за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди определението от 17.11.2023 г. по гр. д. № 488/2020 г. на Окръжен съд Шумен, с което е допълнено определение от 10.10.2023 г. по същото дело в частта за разноските, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: Предмет на исковото производство са били искове за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 115 829,16 лв., както следва: 1/ от М. М. П. /трето лице по см. на чл.144 ЗОНПИ на лек автомобил с пазарна стойност към момента на предявяване на иска - 5 500,00 лв., равностойността на придобити дружествени дялове в „Мариосан“ ЕООД – 1000,00 лв., пазарна стойност на отчужден автомобил – 2 000,00 лв.; 2/ от Й. М. П. и М. Й. П. /проверявани лица/ на сумата от 107 329,16 лв., представляваща лични вноски на П. през 2018 г. по банкова сметка с титуляр „Мариосан“ ЕООД. С определение от 10.10.2023 г. по гр.д. № 488/2020 г., в първото открито съдебно заседание по делото, Окръжен съд Шумен е прекратил частично производството по делото поради направен частичен отказ от исковете, като предмет на делото са останали единствено исковете срещу М. М. П. за отнемане на имущество на стойност 7 500,00 лв. Молбата с правно основание чл.233 ГПК е депозирана от Комисията на 6.10.2023 г., т.е. преди първото по делото съдебно заседание и след подаване на отговори на исковата молба от тримата ответници. Видно от представените в първото съдебно заседание списъци по чл.80 ГПК и доказателства за сторени от ответниците разноски, ответниците М. М. П. и Й. М. П. са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на по 3 100 лв. на своите процесуални представители, а по отношение на ответника М. Й. П. е оказана безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 ЗА от адв. С.. По размерът на уговорените в представените договори за правна защита и съдействие, сключени между М. М. П. и Й. М. П. и техните процесуални представители, насрещната страна е заявила възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК в отговора на молбата по чл.248 ГПК, подадена от ответниците. Първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК, като е допълнил определението си от 10.10.2023 г., с което производството по делото е било частично прекратено, като на основание чл.78, ал.4 ГПК е присъдил на ответниците направените по делото разноски, съразмерно с прекратената част от производството, както следва: на М. П. – 270,53 лв., на Й. П. – 3 100 лв., а на адв. Десислава С.-А. адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ на ответника М. П. в размер на 3 631,73 лв. При произнасянето си по направеното от ответниците искане за присъждане на разноски, съразмерно на прекратената част от производството, първоинстанционният съд е съобразил нормите на чл.78, ал.3 ГПК и чл.78, ал.4 ГПК и е приел, че такива се дължат от ищеца, доколкото искането е своевременно заявено и по делото са ангажирани доказателства, че такива действително са сторени. С оглед заявеното от ищеца възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът, при съобразяване на материалния интерес и с оглед фактическата и правна сложност на делото, е приел, че размерът на уговореното и заплатено от ответницата Й. П. адвокатско възнаграждение от 3 100 лв., не е прекомерен и не превишава минимално определения в Наредба № 1/2004 г. размер по чл.7, ал.2, т.5. По отношение на размера на уговореното и заплатено от ответницата М. П. адвокатско възнаграждение е приел, че същото е прекомерно и го е намалил до двукратния размер на минималното такова по чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата, а именно до размера от 2 300 лв. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника М. П. по реда на чл.38, ал.2 ЗА /на 3 631,73 лв./, съдът отново е съобразил материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и минималния размер по Наредба № 1/2004 г. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че така определените размери на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от първата инстанция не са прекомерни, доколкото същите са в размери под минималните такива, предвидени с Наредба № 1/2004 г., поради което частната жалба на ищеца се явява неоснователна и е потвърдил обжалваното определение. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първи и трети въпроси, обобщени и преформулирани от настоящия състав на ВКС съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса как се определя възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА и следва ли съдът да вземе предвид обема на извършената работа, действителната фактическа и правна сложност на делото, както и етапа, на който делото е прекратено поради отказ от иска. С втория въпрос се пита в случаите когато отговорността на ищеца е за разноски по реда на чл.78, ал.4 ГПК /прекратяване на делото поради отказ от иска/, за основателността на възражението по чл.78, ал.5 ГПК има ли значение действителната фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че към момента на десезиране на съда, възложената от ответника адвокатска защита не е осъществена в пълен обем. С последния въпрос, обобщен от състава на ВКС, се пита дали е допустимо Наредба № 1/2004 г., към която чл.78, ал.5 ГПК препраща, да ограничи съда при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото/със защитимия интерес. Първият, обобщен от състава на ВКС въпрос, има обуславящо значение за изхода на правния спор, но по отношение на него не е налице сочения допълнителен критерий. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената работа, като именно тези критерии са били съобразени от съда при определяне размера на адвокатското възнаграждение за оказаната на ответника М. П. от адв. С. безплатна правна помощ. Отчетено е, че производството по ЗОНПИ се характеризира с висока фактическа и правна сложност, като изготвянето на отговор на исковата молба представлява съществено процесуално действие, доколкото то е определящо за организирането на защита на ответника, поради което определения размер на възнаграждението от 3 631,73 лв., при защитим за ответника материален интерес от 107 329,16 лв., се явява съответен. Вторият въпрос също отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е съобразил момента на десезиране на съда по чл.233 ГПК, но го е намерил за ирелевантен за възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на подлежащото на възмездяване, при условията на 78, ал.3 ГПК, адвокатско възнаграждение. По въпроса обаче не са налице сочените допълнителни селективни критерии. В своята практика Върховният касационен съд приема, че с възражението по чл.78, ал.5 ГПК страната, която носи отговорност да репарира направените по делото разноски, поставя въпрос дали насрещната страна е надценила труда на своя адвокат, уговаряйки възнаграждението в размер, съществено надвишаващ обичайния и разумния за защитата по конкретното дело. Възражението се базира на твърдения за липса на причинна връзка между сторения разход с действителната фактическа и правна сложност на делото, т.е. за неположена от насрещната страна дължима грижа, когато уговаря прекомерно високо възнаграждение. Приема се също така, че от страната не може да се изисква да уговаря адвокатско възнаграждение, което да е точно съразмерно на фактическата и правна сложност на делото. В началото на производството тя знае какъв е защитимият неин интерес по поставения за решаване пред съда спор, но от нея не следва да се изисква да прецени точно фактическата и правна сложност, нито какви точно съдопроизводствени действия ще се наложи да извърши адвокатът, като към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие е нормално да се очаква, че делото ще се развие и приключи пред съответната инстанция с решение по същество, а не с определение за прекратяване по чл.232 или чл.233 ГПК. Съгласно утвърдената съдебната практика на ВКС /определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. и цитираните в него определения, определение № 929/29.02.2024 г. по ч.гр.д. № 48/2024 г. на IV г.о. и др./ подлежащото на възмездяване, при условията на 78, ал.3 ГПК, адвокатско възнаграждение не може да бъде намалявано поради прекомерност, на основание чл.78, ал.5 ГПК, само поради факта, че производството не се е развило напълно, т.е. не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство. В случаите на прекратяване на производството по делото, преценката по чл.78, ал.5 ГПК не може да се основава на факта, че пълномощникът на ответника не може да извърши други действия по делото, доколкото тази невъзможност е вследствие на поведението на ищцовата страна, като противното би означавало да се приеме, че въз основа на собствените си действия, страната може да ограничи обема на отговорността си за вече направени от насрещната страна разноски, което е недопустимо. Третият въпрос обуславя въззивното определение в смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като по него е налице и сочения допълнителен селективен критерий, доколкото даденото от въззивния съд разрешение не е съобразено с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, с което се прие, че произтичащото от националния закон ограничение - чл.78, ал.5 ГПК не се прилага като противоречащо на чл.101, § 1 ДФЕС. Решенията на СЕС са задължителни за националните съдилище и действието им е ретроактивно, т.е те се прилагат и за заварени договори. Ето защо, въззивният съд не е бил обвързан при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК от определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Горното налага допускане на касационно обжалване на обжалваното определение и произнасяне по неговата законосъобразност. С оглед направеното възражение за прекомерност, при преценка на неговата основателност следва да се съобрази задължението на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г., поради противоречието й с чл.101, §1 ДФЕС, вр. чл.4, § 3 ДЕС, както и на установените в чл.78, ал. 5 ГПК критерии. Фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета на делото – искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 115 829,16 лв. Противно на доводите на жалбоподателя, производството по ЗОНПИ се характеризира с висока фактическа и правна сложност, като върху ответниците в него е поставена значителна тежест с оглед обхвата на закона и затрудненото доказване на законния произход на имуществото с оглед дългия период назад във времето. Изготвянето на отговор от страна на процесуалните представители на ответниците, в които са заявени конкретни възражения и са направени доказателствени искания, представлява съществено процесуално действие, доколкото то е определящо за организирането на тяхната защита – отговорът преклудира възможността за възражения срещу въведени с исковата молба факти и изгражда структурата на предстоящия процес въз основа на направените с него искания по доказателствата. Ето защо, настоящият състав на ВКС приема, че размерите на присъдените в конкретния случай адвокатски възнаграждения при частичното прекратяване на производството на делото пред първата инстанция, не се явяват прекомерни, поради което обжалваното въззивно определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,