Определение № 320 от 28.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 2532/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. ОБЩИНА БРЕГОВО обжалва решение № 482 от 01.03.2017 г., постановено по в.т.д. № 3664/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, ІІІ състав, допълнено с решение № 1946/11.08.2017 г., в частта, с която, след съответна отмяна на решение № 24 от 22.05.2015 г. по гр.д.№ 523/2013 г. на Видинския окръжен съд, е осъдена да заплати на РАЙКОМЕРС КОНСТРУКШЪН ЕАД гр. София сумата от 515 816.72 лв., представляваща дължимо възнаграждение за приети СМР по сключен между страните договор от 31.07.2007 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Реконструкция на водоснабдителната система на община Брегово”, на основание чл.266 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 15.11.2013 г., както и сумата от 74 789.56 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 16.06.2012 г. до датата на завеждане на иска – 15.11.2013 г., на основание чл.86 ЗЗД. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени доводи моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски за всички инстанции. Оплакванията, развити в жалбата, са за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД, чл.266 и чл.265 ал.1 ЗЗД, чл.236 ал.2 вр. чл.235 ал.2 ГПК, чл.269 ГПК, чл.197 ал.1 ГПК, посочени са и основанията за необоснованост. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че погасителната давност тече от поканата за плащане, вместо от датата, на която вземането е станало изискуемо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, като разрешени от съда в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл.235 ал.2 ГПК вр. чл.236 ал.2 ГПК да обсъди всички доводи на доверителя ми и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност при формиране на изводите си по предмета на спора? “. Твърди се, че поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г., II т.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г., ІI т.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/1994 г. ІІ т.о. и решение № 119 от 04.06.2015 г. по гр.д. № 1269/2015 г. на I г.о. 2/ „Допустимо ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, след като не е въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или че тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК – т.3, решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр.д. № 4726/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 263 от 30.09.2014 г. по гр.д. № 649/2014 г. на ВКС, IV г.о. 3/ „Обвързан ли е съдът от заключението на вещото лице и следва ли да го обсъди и прецени заедно с останалите доказателства по делото“. По този въпрос се сочи противоречие с трайна практика на ВКС – решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1371/2009 г., І г.о., решение № 393 от 01.10.2010 г. по гр.д.№ 4703/2008 г., ІІ г.о., решение № 60 от 225.03.2013 г. по гр.д.№ 475/2012 г., ІІ г.о. 4/ „При спор между страните относно точния смисъл на отделни клаузи от договора следва ли съдът да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като не подменя вложената от страните обща воля?“. Твърди се наличие на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 129 от 12.07.2013 г. по т.д.№ 558/20122 г., ІІ т.о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т.д.№ 944/2010 г., ІІ т.о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т.д.№ 523/2008 г., ІІ т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г., І т.о. 5/ „Ако извършената работа има недостатъци и непълноти, възложителят има ли право да намали възнаграждението?”. Въпросът според касатора е разрешен в противоречие с решение № 157 от 08.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 1135/2009 г., ІІ т.о. 6/ „Официалният свидетелстващ документ доказва ли с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверяване от длъжностното лице, издало акта, са се осъществили така, както се твърди в документа, ако не е направено оспорване на този документ и не е доказана неговата невярност?”. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса според касатора противоречи на това в решение 44 от 03.08.2010 г. по т.д.№ 6782/2009 г., І т.о., решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490/2011 г., І т.о., двете на ВКС. 7/ „Частният свидетелстващ документ има ли обвързваща съда материална доказателствена сила относно съдържащите се в него факти, ако тези факти са изгодни за издателя му?”. Сочи се, че по въпроса се установява противоречие с практика на ВКС, както следва – решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр.д.№ 705/2009 г., ІV г.о., решение № 88 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4766/2013 г., ІІІ г.о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354/2012 г., ІV г.о. 8/ „Настъпила ли е изискуемостта на вземането на кредитор по договор, ако изпълнение на задължението за плащане на другата страна е обвързано с отлагателно условие, което не се е осъществило и ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник?”. Въззивният съд е отговорил положително на този въпрос, в противоречие с решение № 15/22.04.2014 г. на ВКС по т.д.№ 46/2013 г., ІІ т.о. 9/ „Издадената от изпълнителя фактура може ли да послужи като доказателство за възникване на отразеното в съдържанието й задължение, ако не е подписана от длъжника, не е отразена в счетоводните му регистри, не е вписана в дневниците за покупко-продажба и в справките-декларации по ЗДДС и не е ползван данъчен кредит?”. В тази част се твърди, че решението противоречи на практика на ВКС - решение № 47 от 08.04.2013 г. по т.д.№ 137/2012 г., ІІ т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д.№ 593/2009 г., ІІ т.о. В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация - РАЙКОМЕРС КОНСТРУКШЪН ЕАД гр. София, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване на въвзивното решение в осъдителната му част, както и основателността на жалбата. Третото лице – помагач на страната на касатора – ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ гр. София не изразява становище във връзка с жалбата. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение приема следното: Жалбата е допустима - изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил следните обстоятелства: С решение № 203/01.10.2012 г. по т. д. № 296/2012 г. на Видинския окръжен съд е уважен предявен между същите страни частичен иск с правно основание чл. 266 ЗЗД за сумата 338 000 лв. - част от сумата 876 826, 29 лв., представляваща възнаграждение за приети СМР по сключен между страните договор от 31.07.2007 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Реконструкция на водоснабдителната система на Община Брегово”; а в настоящото производство съдът е сезиран с иск на същото основание, за разликата над присъдената сума до пълния размер на вземането. Съдът е приел, че на 31.07.2007 г. между страните – общината като възложител и РАЙКОМЕРС КОНСТРУКШЪН ЕАД като изпълнител, е сключен договор за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Реконструкция на водоснабдителна система на Община Брегово” на обща стойност 3 060 810, 93 лв. без ДДС. Обсъдени са клаузи от този договор, касаещи реда за приемането на СМР, тяхното финансиране, последиците при липса на финансиране от страна на ДФЗ. Посочено е, че на 30.05.2008 г. е съставен констативен акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа, подписан от възложителя, според който строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация, изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, а наличната строителна документация в достатъчна степен характеризира изпълнението на строителството. В акта са описани и приложени всички оформени в хода на изпълнението на строителството по отделните части протоколи и актове, както и тези за извършени изпитвания и измервания, вкл. са подписани 7 бр. протоколи акт обр. 19 за установяване извършването на СМР в размер на 2 694 797, 44 лв. без ДДС. Общата стойност на приетата работа е потвърдена с изготвената на същата дата 30.05.2008 г. сметка обр. 22 за заплащане на удостоверените с протоколите акт обр. 19 СМР, като след приспадане на платения аванс от 903 853,80 лв. без ДДС е отразено, че дължимата за плащане сума възлиза на 1 790 943, 63 лв. без ДДС или 2 149 132, 37 лв. с ДДС. Съдът е обсъдил и обстоятелствата, че първоначално на 03.06.2010 г. е била издадена от изпълнителя фактура за пълната дължима стойност от 2 149 132,37 лв. с основание „Извършени СМР по договор № 3378/01.08.2007 г., след приспаднат аванс”. Тя е била сторнирана и вместо нея са били издадени две нови фактури - № [ЕГН] за сумата от 1 743 692, 20 лв. с ДДС и № [ЕГН] за сумата от 405 440, 17 лв. с ДДС, върху която не е положен подпис на получател. Обсъдени са и събраните по делото заключения по назначените СИЕ – че последната фактура не е включена в счетоводните дневници на общината; както и данните за проведеното принудително изпълнение по влязлото в сила решение по т.д.№ 296/2012 г. по частичния иск. Обсъдени са също и заключенията по назначените СТЕ относно установените различия в идейния и работния проект и изпълнените на място СМР, от които се установява, че изградената система е с незначителни отклонения и работи безотказно. Коментирани са и други писмени доказателства във връзка с изпълнението на проекта. От правна страна съставът на въззивния съд е приел, че искът по чл.266 ЗЗД е основателен, доколкото е налице валиден договор за изработка, който е надлежно изпълнен, а ДФ „Земеделие” не е страна по него. Изпълнителят се е задължил за очертания в договора резултат единствено пред възложителя. Без значение е фактът, че средствата за изпълнението на обекта са осигурени от ДФЗ по договор между фонда и общината за изпълнение на публични проекти по програма САПАРД. В процесния договор наличието на финансов ресурс по програмата е релевантно само за началото на изпълнението на СМР по договора /чл. 11/, за спиране строителството на обект /чл. 9/ и за изискуемостта на лихва за забава от възложителя, в случай, че при осигурено финансиране не се разплаща с изпълнителя /чл. 48/. Разпоредбите на раздел II „Цени, условия за плащане и плащане” не съдържат клаузи, които биха могли да бъдат подведени под хипотезите на задължение на ДФЗ за встъпване в дълг, а отчетливо сочат техническите параметри за заплащане на възнаграждението, при които същото се дължи от възложителя. Съдът е приел, че за изпълнението на договора свидетелства въвеждането на обекта в експлоатация и съставените в тази връзка по реда на ЗУТ документи – акт обр. 16 за установяване годността за ползване на строежа и разрешение за ползването му, като при удостоверяването на изложените в тях факти е участвал и ответникът. Той е приел описаните като изпълнени СМР в съставените протоколи обр. 19 за установяване извършването и заплащането на СМР, в т.ч. и сметка обр. 22, а тези документи, съобразно чл. 4 от договора, са основание за заплащане на възнаграждение. Работата е приета без възражения за неправилно в качествено отношение изпълнение, поради което и съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД, възможността за това на по-късен етап е преклудирана. Приетите в хода на съдебното производство СТЕ потвърждават факта на изпълнението. Констатираното несъответствие е незначително и същото не рефлектира върху функционирането на обекта. Преценено е такова в размер на 19 174, 64 лв. без ДДС или 23 009, 57 лв. с ДДС, представляващо неизпълнени СМР, което съдът е приспаднал. По отношение на забавата, съдът е съобразил даденото с решение № 158 от 7.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 1128/2012 г. на I т.о. разрешение, че след като задължението на възложителя за плащане на възнаграждението е станало изискуемо с приемането на извършената работа, издаването на фактурата от изпълнителя, нейното подписване и отразяването й в счетоводните книги на възложителя е ирелевантно за падежа на задължението на поръчващия - той вече е настъпил. В такава хипотеза, издадената и приета фактура има действието на покана за плащане на изискуемото възнаграждение, вследствие на което длъжника изпада в забава. В случая, вземането произтича от две фактури, като не може да се разграничи каква част от задължението е относима към всяка една от тях. Доколкото втората фактура от 06.06.2012 г. не е подписана от ответника и не е включена в счетоводните дневници на общината, не може да се приеме, че възложителят е узнал за нея, респективно, че е в забава след получаването й, като за началото на тази забава следва да се счита отправената и получена от общината покана за плащане. На последно място съдът е посочил, че възражението за погасяване на исковете по давност е неоснователно, тъй като срокът по чл. 110 ЗЗД започва да тече от датата на изискуемостта на вземанията по договора, а не от датата на сключването му. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: Формулираните от касатора правни въпроси, макар в една част да са обусловили решаващата правна воля на съда, се преценяват като такива без значение за изхода по конкретното дело по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Този извод следва от постановеното ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, за съобразяването на което настоящото производство е било спряно, тъй като крайният резултат по делото изцяло съответства на дадените в т.2 от цитираното тълкувателно решение задължителни указания. Според тях, решението по уважен частичен иск за парично вземане, какъвто в случая безспорно е налице, се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Последиците от така даденото тълкуване са, че не могат да се пререшават въпросите, свързани с възникването на спорното право. Видно от изложението по чл.283 ал.3 т.1 ГПК, именно това се цели с формулираните правни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване, доколкото всички те са свързани с т.нар. правопораждащи за исковата претенция факти и тяхното оборване. Недоказването на общия критерий за достъп до касация освобождава съда от задължението да проверява за наличие на поддържаните от касатора допълнителни селективни предпоставки, поради което същите не следва да се обсъждат, в т.см. ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение