Определение № 2004 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3637/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Р. Г. Т. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд решение № 2095/26.04.2023 г. по гр.д. № 7203/2021 г., с което е обезсилено решение № 20077994 от 25.03.2021 г. по гр.д. № 70039/2019 г. на Софийски районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от Р. Т. срещу Министерството на отбраната иск с правно основание чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ и производството по делото е прекратено по отношение на Министерството на отбраната като недопустимо, и е потвърдено в частта, с която предявеният от Р. Т. срещу Служба „Военна полиция“ е отхвърлен. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал1, т.1 ГПК по въпросите: 1/. „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства за релевантните обстоятелства – съвкупно и в тяхната взаимна връзка? Следва ли съдебното решение да съдържа мотиви по всички повдигнати в производството въпроси?; 2/. „Кой е надлежният ответник при искове, предявени от военнослужещ за дължими обезщетения, свързани с изпълнение на военната служба, когато договорът за кадрова военна служба е сключен с Министерство на отбраната и когато от обезщетенията са направени удръжки на разходите, направени от няколко разпоредителя с бюджет от втора и по- ниска степен, а именно за издръжка и обучение, направени от Военна академия “Г.С.Раковски“ във връзка с обучението на ищеца? и 3/. „Неподаването на рапорт по чл. 66, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗОВСРБ от страна на военнослужещ може ли да се третира като “виновно поведение“, имащо за последица възникване на задължението по чл. 145 ЗОВСРБ за възстановяване на разходите за издръжка и обучение? Приложима ли е Наредба № Н-1/2013 г. при определяне на разходите за издръжка и обучение в случаите на прекратяване на договора за кадрова служба поради изтичане на срока му? ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският градски съд е приел, че р ешението е недопустимо спрямо главния ответник Министерство на отбраната поради липса на пасивна процесуална легитимация по предявените искове, като е изложил следните съображения: Ищецът е заемал офицерска длъжност по договор за кадрова военна служба в Служба „Военна полиция“, в който случай съгласно трайната практика на ВКС- решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., ГК; решение № 416 от 26.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 271/2012 г., IV г. о.; решение № 11 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3330/2015 г., IV г. о., ГК; решение № 470 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2013 г., IV г. о., ГК, надлежен ответник по искове за обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба е поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от министъра на отбраната, а именно евентуалният ответник по делото, който е структура от състава на въоръжените сили на пряко подчинение на министъра на отбраната, но е самостоятелно юридическо лице - разпоредител с бюджетни кредити /чл.20 ЗВП/. Ето защо е счел, че решението, с което искът е отхвърлен по същество срещу МО следва да бъде обезсилено и производството- прекратено по отношение на МО. В допустимата му част – по отношение на евентуалния ответник, решаващият съд е счел, че решението е правилно и следва да се потвърди. Позовал се е на чл.145, ал.1 ЗОВСРБ, съгласно който, ако в хода на изпълнение на договор за кадрова военна служба военнослужещият започне обучение във Военната академия за придобиване на образователна степен „магистър“ за нуждите на МО, той се задължава да завърши обучението успешно, а след това и да работи в структура на МО в продължение на 5 г. след завършване на обучението, като сключи допълнително споразумение към договора за военна служба, каквото е било сключено през 2017г. От договор за военна служба № СВ- 350 от 18.05.2010 г.; допълнително споразумение № ЗСВ- 3418/23.04.201З г., допълнително споразумение № ЗСВ- 6685 от 17.08.2017 г., заповед № ВП- 6105/14.10.2019г. на директора на Служба „Военна полиция“, заповед № СФ- 6334/18.10.2019 г. на директора на РС „Военна полиция, кадрова справка, се установявало, че ищецът, в качеството си на военнослужещ към МО е служил последователно в поделение 36620- София, във военно формирование 28610- София, а към датата на прекратяване на договора за военна служба- в териториалното поделение в [населено място] на Служба „ВП“, както и че първоначално договорът бил сключен за 7 г. и 5 м., впоследствие удължен с две години до 18.10.2019 г.; че договорът е прекратен на 18.10.2019 г. със заповед на директора на Служба „ВП“, с посочено основание за прекратяването- изтичане на уговорения срок. Не било спорно и постъпването на ищеца през 2017 г. във Военната академия „Г. С. Раковски" за задочно обучение по специалност „Организация и управление на военни формирования на оперативно ниво", както и че към датата на преустановяване на договорната обвързаност по договора за военна служба обучението не е било приключено или преустановено на друго основание. Посочил е и че не се спори и относно съдържанието на правоотношението, вкл. относно основанията за възстановяване от обучаемия на разходите за обучението му, уговорени с допълнителното споразумение от 17.08.2017 г., че с освобождаването му от военна служба в патримониума на ищеца е възникнало вземане за обезщетение по чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ, равняващо се на 11 месечни брутни възнаграждения и възлизащо на сумата от 24 888.16 лв., от която му е преведена сумата от 9050,24 лв., като останалите 15 358.50 лв. са удържани като разход, свързан с обучението му във Военната академия, в т. ч. сумата от 9111,92 лв.- разноски за обучение в задочна форма, както и 6246,58 лв.- възнаграждение за ползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 197, ал. 3 ЗОВСРБ (за обучение) за периода 2017 г.- 2019 г. Преди сключването на договора за военна служба ищецът е имал висше образование с бакалавърска степен, поради което с оглед а разпоредбите на чл. 4, т. 1 от действащият правилник за устройство и дейността на ВА „Г.С. Раковски“ (действащ и към прекратяване на договора за военна служба и отстраняване от обучение) и на чл. 80, ал. 1 от отменения Правилник на академията (действал при приемането на ищеца за обучение) е имал статут на „слушател“. Ето защо и при съобразяване на чл. 95, ал. 1 от Правилника за устройството и дейността на Военна академия "Георги Стойков Раковски" /Обн., ДВ, бр. 44 от 4.06.2019 г., в редакцията до изменение ДВ, бр. 35/2021г., действала към прекратяване на договора за кадрова служба/ следвало да се приеме, че задължителна последица от прекратяване на договора за кадрова военна служба (при това независимо от основанието за прекратяване на договора за военна служба) е отстраняването на слушателя от обучение в академията, каквото отстраняване е извършено, поради което и на основание чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ при виновно неизпълнение на задължението за успешно завършване на обучението военнослужещият възстановява разходите за обучение. Чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ тълкуван във връзка с чл. 95 от Правилника на академията и с чл. 65 от Правилника за прилагане на ЗОВСРБ налагал извода, че военнослужещият има задължението не само да завърши обучението, но и във връзка с това да направи всичко необходимо за продължаване на договора му за кадрова военна служба, доколкото неговото прекратяване би довело до отстраняване от академията, включително, като подава рапорт по чл. 66 от Правилника за прилагане на закона., като в противен случай не би могъл да изпълни задължението си за завършване на академията. В случая не се твърдяло ищецът да е подавал рапорт/ искане за продължаване на срока на договора за военна служба, в което му бездействие се състои и вината му. Приел е, че възстановяването на разходи за обучение по чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ не е обвързано с основанието на което е прекратен договора за военна служба, а с неуспешно завършване на обучението, в която категория попада и отстраняването от обучение, а то от своя страна също не било обвързано (видно от чл. 95, ал. 1 от Правилника на академията) с конкретно основание за прекратяване на договора за кадрова военна служба и се прилагало винаги при прекратен договор за военна служба. Посочил е че разпоредби, уреждащи задължение за възстановяване на средства са установени в обществен интерес, доколкото военнослужещите не заплащат такси и разходи за обучението си във военната академия, а то се осъществява за сметка на бюджета на МО и БА, който е обществен ресурс. Ето защо е счел за правилни изводите на първоинстанционният съд, че е налице основание за възстановяване на разходите за обучение. За неоснователни е намерил оплакванията за неприложимост на Наредба № Н-1/14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от МО, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, тъй като нейната отмяна е с решение на ВАС влязло в сила на 17.07.2020 г., т.е. далеч след прекратяване на договора за военна служба и на обучението на ищеца. За неоснователно е прието и оплакването във връзка с прихващането на сумите, като е посочено, че действително изявление за съдебно прихващане не е направено от страна на надлежния ответник Служба „ВП“, но такова е твърдяно извънсъдебно преди процеса, като съгласно дадените в т. 1 от ТР 1/2020г. на ОСГТК на ВКС разяснения, когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Решаващият съд е споделил изводите на СРС за приложимост по аналогия на чл. 260 ЗОВСРБ и за хипотезите по чл. 145 от ЗОВС, тъй като се касае за вземания еднакви по своя характер (разходи за издръжка и обучение), приложима е и ал. 5 на чл. 260, която е и законовото основание за удържане /прихващане на сумите. По основанията за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане до касационно обжалване по поставения от касатора втори въпрос. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика, ответник по искове за възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба е поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от министъра на отбраната. Определящи критерии при преценката кой е легитимиран да отговоря по претенциите на военнослужещ за изплащане на дължимите му възнаграждения и обезщетения, са обстоятелствата в което звено на МО е назначен военнослужещият и дали това звено е разпоредител с бюджетни кредити. Правилото по чл. 61 ал. 2 КТ, съгласно което, когато трудовият договор се сключва от по- горестоящия на работодателя орган, трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, е приложимо по аналогия и при действието на другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго учреждение. В тези случаи учреждението, в което се изпълнява службата дължи определената заплата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения /вкл. и това по чл.227, ал.1 ЗОВСР/, свързани с изпълнението и. Орган по назначението на кадрови офицер е министърът на отбраната, но заплатата и допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължат от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което той е назначен. В случая, отговорността за изплащане на обезщетението по чл.227, ал.1 ЗОВСРБ принадлежи на Служба „Военна полиция“, в качеството й на структура, в чиято полза ищецът е полагал труд и която по изрична законова разпоредба - чл.20, ал.1 от ЗВП, е юридическо лице на бюджетна издръжка. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като след като е приел, че МО не е надлежен ответник по предявения на осн. чл.227 ЗОВСРБ иск е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният срещу МО иск е отхвърлен и е прекратил производството в тази част като недопустимо. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира обаче, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в останалата част по обобщения правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно направеното от Служба „Военна полиция“ възражение за прихващане. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса е налице и въведената допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, чието приложно поле е обосновано от касатора с ТР № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/ 20220 г. на ОСГТК на ВКС и на каузалната практика на ВКС. Ето защо по така поставения в изложението правен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения в изложението трети въпрос, съдът ще даде отговор с окончателния си акт. На осн. чл.83, ал.1, т.1 ГПК касаторът не дължи внасяне на държавна такса. Воден от изложеното, съдът