Определение № 2955 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5391/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ и по насрещна касационна жалба на Т. Ж. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 152 от 08.08.2023 г. по гр.д.№ 98/ 2023 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Плевенски окръжен съд от 01.12.2022 г. по гр.д.№ 551/ 2022 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Т. Ж. С. 6 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно обвинение, по което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 942/ 2020 г. на Плевенски окръжен съд, ведно със законната лихва от 04.05.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 250 000 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото, като ПРБ е осъдена да заплати на оказалия безплатна адвокатска помощ на ищеца адвокат възнаграждение за въззивната инстанция в размер 732 лв. С въззивното решение е отменено определение № 203/ 02.02.2023 г. по гр. д. № 551/ 2022 г. на Плевенски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, и вместо това решение № 519/ 01.12.2022 г. по същото дело е изменено в частта за присъденото на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА, като освен присъденото възнаграждение в размер на 511,50 лв. ПРБ е осъдена да заплати допълнително сумата 90,50 лв. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от страните в частта, с която е уважен иска за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 лв. и същият е отхвърлен за разликата до 2 000 лв. и в която са отхвърлени претенциите на ищеца за законна лихва върху присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди за периода от 20.05.2020 г. до 04.05.2022 г. и е влязло в сила в тези части. ПРБ обжалва решението в осъдителната по отношение на нея част и в частта за разноските, включително за дължимото възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК повдига като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол правните въпроси „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ как се прилага обществения критерий за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“; и „Съществува ли пряка причинно следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Т. Ж. С. от [населено място],обл.Пл. вреди, предмет на делото?“. Касаторът – ответник поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ищецът Т. С. оспорва касационната жалба на ПРБ, без да излага конкретни съображения. Той е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която предявеният иск за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 6 000 лв до пълния предявен размер от 250 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ищецът излага твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Формулиран е и правен въпрос - „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал.1, т.3 ,пр.1 ЗОДОВ, съдът следва ли да приложи критерия за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, като съобрази обективни критерии като “стандарта на живот в страната по време на воденото наказателно производство“ и дължи ли мотивиране на тези свои изводи в решението си?“ – който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. ПРБ не взема становище по жалбата на ищеца. Жалбата на ПРБ е допустима, но искането на ответника за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради което насрещната касационна жалба на ищеца не подлежи на разглеждане. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 6 000 лв, въззивният съд приел за установено, че ищецът бил осъждан 14 пъти за престъпления по чл.195, чл.196 и чл.198 НК, били му налагани наказания „лишаване от свобода“ в различни размери. Наказанието по последната присъда от 2019 г. било изтърпяно на 17.01.2020 г., на която дата той бил освободен от затвора. На 22.01.2020 г. било образувано досъдебно производство /ДП/ за извършено от неизвестен извършител престъпление по чл.170 ал.2 вр. ал.1 НК. На 12.05.2020 г. било образувано ДП № 1211/2020 г. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.198 ал.1 НК – отнемане на парична сума в размер на 90 лв. с намерение да ги присвои, за което била употребена сила. Ищецът бил издирван като свидетел, но не бил открит. На 13.05.2020 г. и 19.05.2020 г. били извършени действия по претърсване на няколко адреса в [населено място]. На 20.05.2020 г. ищецът дал сведения, уличаващи го в извършване на престъплението; на същата дата срещу него било образувано ДП № 94/ 2020 г. по описа на ОП – Пл. и той бил привлечен като обвиняем за това, че: 1/ на 22.01.2020 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив се опитал да отнеме чужди движими вещи от владението на собственика, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като опитът останал недовършен поради независещи от дееца причини – престъпление по чл.196 ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 вр. чл.29 ал.1 б.“а“ и „б“ вр. чл.18 НК; 2/ на 22.01.2020 г. в [населено място] се опитал да принуди пострадалия да пропусне нещо – да сигнализира на органите на МВР чрез тел.112 като употребил за това заплашване, като опитът не бил довършен поради независещи от дееца причини – престъпление по чл.143 ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК; 3/ на 12.05.2020 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи – сумата от 90 лв. с намерението противозаконно да ги присвои като употребил за това сила – престъпление по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.29 ал.1 б.“а“ и „б“ НК. На 21.12.2020 г. бил внесен обвинителен акт в Плевенски окръжен съд, по който било образувано НОХД № 942/ 2020 г. С присъда от 24.06.2021 г. ищецът бил оправдан по първите две обвинения и признат за виновен по третото обвинение и осъден на 12 г. лишаване от свобода. Присъдата била обжалвана от ищеца и протестирана от ПРБ пред Великотърновски апелативен съд, който с решение № 127/ 01.11.2021 г. по НОХД № 264/2021 г. я потвърдил. Това решение на въззивния съд било отменено с решение № 18/ 04.03.2022 г. на ВКС по НД № 1073/ 2021 г. само в частта, с която ищецът бил признат за виновен и делото било върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Било образувано НОХД № 81/ 2022 г., по което с присъда № 6/ 18.04.2022 г. ищецът бил оправдан и по обвинението по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.29 ал. 1 б.“а“ и „б“ НК. След първоначалното задържане на ищеца за 72 ч. на 20.05.2020 г. спрямо него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, като трикратно съдът отхвърлил искания на ищеца за изменение на тази мярка. Той бил освободен едва на 19.04.2022 г. въз основа на последната оправдателна присъда. Съдът приел, че след като с влязла в сила присъда ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения, той има право на обезщетение за претърпените в резултат на незаконното обвинение неимуществени вреди. По делото обаче не били събрани доказателства, които да обосновават присъждане на обезщетение за преживените страдания в претендирания от ищеца размер. Съдът отчел, че срещу него били повдигнати обвинения за тежки престъпления по смисъла на чл.93 т.7 НК, които предизвикали страх от евентуално осъждане и ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Задържането на ищеца под стража като мярка за неотклонение в досъдебната и в съдебната фаза на наказателното производство продължило 1 година и 11 месеца, което било съществено обстоятелство при определяне интензитета на търпените неимуществени вреди вследствие незаконното обвинение. Но за ищеца това не било първото пребиваване в следствения арест и в местата за лишаване от свобода. Заради предишните му осъждания той е търпял ефективно наказание лишаване от свобода повече от 10 г., съответно – ограниченията и неудобствата на изолацията за него не били необичайни. Не можело да се счете, че задържането е променило коренно семейния живот на ищеца или е препятствало изпълнението на задълженията му като родител, тъй като детето му било на възраст, съответна на търпените от него наказания лишаване от свобода – на практика ищецът не бил живял с детето си преди повдигане на обвиненията, по които е оправдан. За периода на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ ищецът търпял присъщите за този вид ограничение на свободата страдания и неудобства. Наказателното производство срещу него продължило от 21.12.2020 г. до 04.02.2022 г. по първите две обвинения и до 04.05.2022 г. по третото – т.е. то протекло в разумен срок, без необосновано отлагане на съдебните заседания. Недоказани останали твърдените от ищеца вреди, изразяващи се в дискредитиране в обществото и социална изолация. Той бил многократно осъждан, включително и за престъпления, извършени в населеното място, където живее. В това място била формирана негативната обществена оценка за цялостното поведение и начин на живот на ищеца, кореспондираща с данните за множеството му предишни осъждания за еднотипни престъпления против собствеността. Негативното отношение на жителите на селото спрямо ищеца не било създадено само по повод на конкретните обвинения, нито било провокирано от публичните изяви на Главния прокурор по повод третото от повдигнатите обвинения. Нямало и доказателства ищецът да е бил лишен от възможността да работи поради повдигнатите обвинения – той не е работил и преди това. Претърпените от него притеснения, тревоги и страх от евентуална осъдителна присъда, неудобства и лишения в резултат от задържането му под стража, изолацията от обществото и близките му следвало да бъдат отнесени и обсъдени заедно с данните за личността и начина му на живот. По делото не било установено съществено отражение на образуваното наказателно производство върху социалния живот, трудовата дейност и семейството на ищеца, по начин, който коренно или значително да е променил живота му. Затова въззивният съд приел, че обезщетение в размер на 6 000 лв. съответства на доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на воденото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Посочил, че обезщетение в по-висок размер би бил в отклонение от принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият формулиран в изложението към касационната жалба на ПРБ правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът е съобразил обобщената в решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о., ВКС, съдебна практика, според която справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото чл.4 ЗОДОВ препраща към чл.52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по първият поставен от касатора – ответник въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос, формулиран в изложението на този касатор, е необуславящ. Въззивният съд не е приел в решението си, че предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи. Той е обсъждал уврежданията, които са били твърдени от ищеца още в исковата молба и някои от тях е счел за доказани, а други – не. Съдът обаче не е приел за установени увреждания, които да не са били твърдени, поради което въпросът „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“ няма отношение към правните му разрешения. Що се касае до третото питане в изложението към касационната жалба на ПРБ, то не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Дали съществува пряка причинно следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Т. Ж. С. от [населено място], обл.Плевен вреди, предмет на делото, е фактически въпрос. Той няма отношение към дадените от въззивния съд правни разрешения в обжалваното решение и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. При положение, че по касационната жалба на ответника не са налице условията за допускане на касационния контрол, насрещната касационна жалба на ищеца не подлежи на разглеждане, съгласно чл.287 ал.4 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд