Определение № 633 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 270/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуалния си представител Т. К. – гл.юрисконсулт в Столична здравноосигурителна каса, срещу решение № 2315 от 22.10.2019 г. по т.д. № 1867/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав, в частта, с която е потвърдено решение № 154 от 24.01.2019 г. по т.д. № 909/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав в обжалваните осъдителни части по предявенитe от Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Свети Иван Рилски” ЕАД искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.59 ЗЗО – за обща сума в размер на 213 577 лева и обезщетение за забава в общ размер на 26 384.85 лева. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът оспорва извода на Апелативен съд – София, че договорните клаузи за заплащане на осъществените медицински дейности в рамките на утвърдените месечни стойности, не могат да ограничат безусловно признатото от закона право на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, както и гарантирания им свободен избор на изпълнител, сключил договор с НЗОК в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Твърди необоснованост на изводите на съда, че определените стойности на изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни и е възможно те да бъдат надхвърляни, без изпълнителите да могат да влияят върху това, както и, че извършените от изпълнителя медицински дейности попадат сред случаите на непредвидени и неотложни разходи, в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетни средства, за заплащането на които следва да се използват средствата от резерва на НЗОК. Касаторът счита, че при постановяване на решението не са обсъдени съдържащите се във въззивната жалба доводи и оплаквания относно: правната същност на процесните договори, неизпълнението, от страна на ищеца, на договорни клаузи и противоречието на първоинстанционното решение на Решение на КС по конст.дело № 12/2006 г. Не са преценени и събраните доказателства, а фактическите изводи са необосновани. По съображения в жалбата, се иска касиране на атакувания съдебен акт. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал.1, т.1, т.2, предл.първо и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Какъв е характерът на процесните договори за осъществяване и заплащане на медицинска дейност, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК; 2. Дължи ли заплащане НЗОК за действително извършени и отчетени медицински дейности за процесния период, които надхвърлят договорените, определени стойности в Приложение № 2 към договорите, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК; 3. Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл.52 от КРБ не са неограничени и 4. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да съобрази всички представени по делото доказателства. По първите два въпроса се поддържа допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по въпрос № 2 – чл.280, ал.1, т.2, предл.първо ГПК, а по последния въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и на решение по гр.д. № 1694/2018 г. Ответникът по касационната жалба – Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Свети Иван Рилски” ЕАД /УМБАЛ „Св.Иван Рилски”/, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение решаващият състав на Апелативен съд – София е приел за безспорно, че на 23.02.2015 г. между страните е сключен договор № 22-2451 за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, изменен с допълнителни споразумения от 14.12.2015 г. и от 25.05.2016 г., и с последващи споразумения - за промени в Приложение № 2 „Стойности и обеми на дейностите в болничната медицинска помощ и стойности на медицинските изделия, с отразени дейности за съответното тримесечие на 2016 г. и съответните месеци. По силата на договора, болницата, като изпълнител, се е задължила да оказва на здравноосигурени лица и на лица по §2 и § 8 от ЗБНЗОК за 2016 г. медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 9 към чл.1 от Наредба № 2/2016 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, а НЗОК, като възложител, е поела задължение да заплаща дейностите съгласно посочените раздели от Решение на Надзорния съвет на НЗОК от 29.03.2016 г. Въззивният съд е преценил съответни договорни клаузи относно начина за определяне на общи месечни стойности на възложени на изпълнителя медицински дейности, начинът за тяхното отчитане, както и процедурата за извършване на корекции на стойностите на разходи за болнична медицинска помощ. Във връзка с искане за заплащане на извършени от болницата медицински дейности, надхвърлящи определените лимити за м.юни и м. октомври – декември 2016 г., е извършена проверка, като проверяващият екип не е констатирал нарушения при реализираните от болницата лечебни дейности по клинични пътеки. С оглед действието на материалноправните норми по време, въззивният съдебен състав е счел първоинстанционното решение за допустимо, т.к. разпоредбата на чл.45а, ал.4 ЗЗО, според която, договорите, сключени между НЗОК по чл.45 ЗЗО с физически и юридически лица, са административни договори, е приета с изменението на ЗЗО – ДВ бр.77/2018 г., в сила от 01.01.2019 г. и е неприложима към сключени преди тази дата договори. Поради това, се касае за гражданскоправен спор, от компетентност на гражданските съдилища. За да приеме дължимост на стойността на реално извършените и отчетени от болницата дейности, попадащи в обхвата на договорената болнична помощ, но надхвърлящи определената за болничното заведение бюджетна рамка, решаващият състав на Апелативен съд – София се е позовал на конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, както и на конкретни разпоредби от ЗЗО и от Закона за бюджета на НЗОК, включително и предвидената в последния възможност за корекции на разходите за здравноосигурителни плащания за болнична медицинска помощ, и процедурата за такива корекции, съгласно цитираните в мотивите решения на НС на НЗОК. Въззивният съд, позовавайки се на чл.4 ЗЗО, чл.35, чл.45, ал.1 и чл.46 ЗЗО и преценявайки конкретни договорни клаузи, е извел следните изводи: За болницата – ищец, като изпълнител на болнична медицинска помощ, не съществува правна възможност, в рамките на гарантирания здравен пакет, да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурени лица, вкл. и на основание изчерпване на лимитирания бюджет; Превишавайки установените лимити, болницата не е допуснала неизпълнение на договора и не е надхвърлила обема на възложената работа, т.к. на здравноосигуреното лице ебезусловно признато от закона правото на свободен избор на изпълнител на болнична помощ; В индивидуалния договор не е предвидена възможност - при изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да преустанови извършването на съответни дейности, а по силата на чл.5 болницата се е задължила да осигурява непрекъснато договорената медицинска помощ, без да е поставено изискване за ограничаване на приема на здравноосигурени лица, съобразно лимитите. Прието е, че обемите и стойността на болничната медицинска помощ са прогнозни и е възможно тяхното надхвърляне, като по силата на чл.25 и чл.26, ал.2 ЗЗО в бюджета на НЗОК се предвижда резерв за заплащане на непредвидени и неотложни разходи, в каквато насока е и чл.4 ЗБНЗОК за 2016 г., като решенията за корегиране на стойностите и използване на средствата от резерва, следва да се вземат от Надзорния съвет на НЗОК. С оглед така формираните изводи, исковата претенция по чл.79, ал.1 ЗЗД е уважена изцяло, като е потвърдено първоинстанционното решение. Потвърдено е и осъдителното решение на СГС за частично уважаване на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице кумулативно някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. При тълкуването на чл.280, ал.1 ГПК е направено и ясно разграничаване между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, поради което, искането за допускане на касационно разглеждане на делото не би могло да се основава на доводи за неправилност на решението. По първия формулиран от касатора въпрос не са формирани решаващи правни изводи във въззивното решение, поради което той не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на материалноправния спор. Самият касатор, при обосновката на този въпрос, сочи, че съдът е постановил решението си, без да съобрази особеностите на процесния договор, вкл. неговите специфични особености. Що се отнася до твърденията, че изложените във въззивната жалба доводи в тази насока не са преценени, то те биха били и необосновани, предвид съдържанието на самата жалба. Вторият въпрос е пряко съотносим към оспорената от касатора дължимост на плащания за надлимитни медицински дейности, поради което е релевантен към правилността на обжалваното решение. Преценка за материалната законосъобразност на въззивния съдебен акт може да се реализира едва в производството по чл.290 ГПК, но не и в селективната фаза на касационното производство. Поради това въпросът не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация. Поставеният трети въпрос, макар и нуждаещ се от конкретизиране /според указанията в т.1 от ТР №1/2009 г./, е свързан с правата на гражданите по чл.52 от Конституцията на Република България. В случая, решаващият съд не е формирал извод, че правото на задължително здравно осигуряване гарантира неограничен достъп на гражданите до медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване. Поради това, въпросът следва да се прецени и като хипотетичен. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе собствени изводи по спорното материално право, е важен, но в случая липсват каквито и да било данни за отклонение от посочената от касатора тълкувателна практика, вкл. и от постановено по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС. Формулираното в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване искане по чл.292 ГПК е неоснователно, доколкото то е приложимо само при противоречиво разрешавани въпроси от ВКС, каквато хипотеза в случая не е налице. При този изход на делото, на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение