Определение № 2362 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Д., Д. Р. Д., Р. Р. Д. и Б. Р. Д. срещу въззивно решение № 260308 от 16.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5345/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 267912 от 07.11.2019 г., постановено по гр. д. № 53587 /2016 г. на Софийския районен съд, и вместо него е отхвърлил предявения от Р. С. Д. /починал в хода на процеса на 24.12.2019 г. и заместен от касаторите/ срещу С. М. В. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „К. поляна“, м. „Ф.“, ул. „*“ № *, с площ от 345 кв. м, съставляващ част от поземлен имот № * от кв. 378 по плана на [населено място], м. „Ф.“, на основание изтекла придобивна давност и за осъждане на ответницата да предаде владението на реална част от 80 кв. м, оцветена в син цвят в заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза от 04.09.2019 г., както и иска му по чл. 109 ЗС за осъждане ответницата да премахне незаконна сграда с площ от 40 кв. м, построена в имот с идентификатор***. По делото е установено, че нот. акт № 74/05.05.2015 г. ищецът в първоинстанционното производство Р. С. Д. е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място, съставляващо поземлен имот с проектен идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „К. “, м. „Ф.“, ул. „*“ № *, съставляващ част от поземлен имот № * от кв. 378 по плана на [населено място], м.„Ф.“, ведно с построената в дворното място едноетажна жилищна сграда с проектен идентификатор ****. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.07.2015 г. с нотариална зеверка на подписите, сключен между Л. В. М. и ответницата С. М. В., първият се е задължил да прехвърли на втората 50/3468 ид. части от поземлен имот с пл. № *, съставляващ имот с идентификатор ***, ведно с построената в имота къща за сумата 1000 лв., със срок за сключване на окончателен договор до 30.09.2015 г. В чл. 3.3 от договора е посочено, че продавачът се задължава да предаде имота в състояние, годно за ползване, като имотът ще бъде освободен и владението ще се предаде в деня на подписване на договора. Продавачът се е легитимирал като собственик на имота с договор за замяна на недвижим имот срещу движима вещ от 19.12.2011 г., обективиран в нот. акт № 53/2011 г. Със заповед № РА-30007/07.01.2016 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община на ответницата е наредено да премахне незаконен строеж – полумасивна постройка на две нива с външно еднораменно стълбище, с идентификатор ****, находяща се в процесния недвижим имот. Съгласно заключението на допусната по делото съдебно-техническа експертиза в процесния имот, представляващ част от поземлен имот с идентификатор ***, източно от сграда с идентификатор ****, е построена втора сграда, неотразена в кадастралната карта. За територията има влязъл в сила ПУП, съгласно който сградите попадат частично в улица, поради което не е възможно процесната сграда да е изградена със строителни книжа, което е станало преди 29.09.2009 г. Към 05.05.2015 г. имот с идентификатор *** е проектен, но към посочената дата не е било влязло в сила изменението на плана, а това е станало на 25.06.2015 г. В заключението на приетата пред въззивния съд съдебно-техническа експертиза е посочено, че процесният имот представлява част от имот с идентификатор ***. За територията има влязъл в сила ПУП с решение № 25 и протокол № 24/30.03.2001 г., съгласно който имотът не представлява УПИ, като част от него и двете сгради попадат в улица. Останалата част от 174 кв. м не отговаря на изискванията на ЗУТ за обособяване на самостоятелен обект на правото на собственост. При така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че процесният имот е заснет в кадастралната карта с идентификатор ***, като съгласно дадените в т. 4 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС разяснения одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие, респ. от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е регламентирал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Поземлен имот № * от кв. 107, 103, 104 и улица, м. „Ф.“, част от който е имот с идентификатор ***, е възстановен със заповед № РД-57-930/1994 г. на кмета на [населено място] на основание чл. 1 ЗВСОНИ на наследниците на Е. К. и Е. С., с което е прекратено правото на собственост на държавата върху имота. Съгласно разпоредбата на чл. 86 ЗС /ред. до изм. с ДВ, бр. 31 от 1990 г./ не може да се придобие по давност вещ, която е държавна (социалистическа собственост), т. е. предвид посочената забрана от 1975 г. до 1990 г. ищецът не е могъл да придобие процесния имот по давност. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата давност преди влизане в сила на разпоредбата не се зачита и от влизане в сила на нормата започва да тече нова давност, поради което в настоящия случай е налице пречка в полза на ищеца да тече придобивна давност досежно процесния имот до 22.11.1997 г. След тази дата, предвид ограниченията по чл. 59 ЗТСУ (отм.) и чл. 200, ал. 1 ЗУТ, реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице. Процесният имот представлява част от имот с идентификатор *** и не представлява УПИ, тъй като част от него попада в улица, а останалата част от 174 кв. м не отговаря на изискванията на ЗУТ за обособяване на самостоятелен УПИ. Доколкото по делото липсват данни за проведена отчуждителна процедура по отношение на частта от процесния имот, попадаща в улица, не следва да се приема, че площта на имота е намалена с частта за улица. Същият обаче не граничи с улица, т. е. не отговаря на изискването за лице по смисъла на чл. 19, вр. чл. 14, ал. 3, т. 1 ЗУТ. Процесният имот със сегашен идентификатор *** макар да отговаря на изискването за площ, не отговаря на изискването за лице, при което за него и след 22.11.1997 г. е налице пречка за придобиване по давност поради наличието на пречките по чл. 200 ЗУТ. Доколкото ищецът не е придобил правото на собственост върху процесния имот въз основа на осъществено давностно владение, то не е налице и елемент от фактическия състав на нормата на чл. 109 ЗС, а именно установяване той да е негов собственик. По тези съображения предявените искове са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 83 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 2238/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 123 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 4301/2017 г. на ВКС, I г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Възможно ли е да се придобие на основание осъществено давностно владение реална част от поземлен имот в строителните граници на населените места“; 2. „За уважаване на иск с правно основание чл. 108 ЗС за имот, придобит на основание осъществено давностно владение, който имот съставлява реална част от поземлен имот в строителните граници на населените места, следва ли същият да бъде отделен в самостоятелен урегулиран поземлен имот към момента на подаване на исковата молба“; 3. „Следва ли съдът при направено възражение, че имотът не отговаря на изискванията на благоустройствените закони, служебно да изследва наличието на предпоставките за приложение на чл. 200, ал. 1 ЗУТ“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата С. М. В. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане при условията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като касаторите не са формулирали правен въпрос, който според тях е решен в противоречие с цитираната задължителна и незадължителна практика на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие със сочената от тях практика. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че първият поставен въпрос е общо формулиран според защитната теза на касаторите, която не отговаря на обстоятелствата по делото. За да отхвърли предявените субективно съединени искове въззивният съд е приел, че касаторите не са могли да придобият по давност процесният имот, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 200 ЗУТ не е допустимо да се придобиват по давност реални части от урегулирани недвижими имоти, неотговарящи на изискванията за лице по чл. 19 ЗУТ. Вторият въпрос също не кореспондира на очертания от становищата на страните предмет на спора, както и на данните по делото, респ. по него във въззивното решение не е налице произнасяне. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Това се отнася и за последния поставен въпрос, чиято формулировка също е изведена съобразно твърденията на касаторите за фактическите положения, които следва да се приемат за установени, респ. не кореспондира на възприетите в обжалваното решение констатации, че процесният имот не отговаря на изискванията на чл. 200, ал. 1, вр. с чл. 19 ЗУТ за лице. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Отделно от това не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторите следва да заплатят на процесуалния представител на ответницата по касация адв. В. З. Ц. адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,