Определение № 2331 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3111/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Ч., подадена чрез пълномощника адв. В.К., против решение №50 от 29.03.2023г., постановено по реда на чл.308 ГПК, по в.гр.дело № 509/2021г. на АС-В.Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение № 106/11.07.2018г. по гр.дело №18/2018г. на Окръжен съд-Габрово, с което е отхвърлен искът на К. Н. Ч. с правно основание чл. 93, ал.2 ЗЗД, за осъждане на В. Д. М. да плати на ищеца сумата 32 000 евро, представляваща двойния размер на уговорено между страните капаро по р.І, т.1 от предварителен договор, сключен на 01.03.2017г. за продажба на МПС. Касаторът счита решението за неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба – В. Д. М. не изразява становище. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска да бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение, на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулира следния въпрос, за който сочи, че е обусловил решаващите изводи на апелативния съд и е решен в противоречие с практиката на ВКС-решение № 28/06.03.2019г. по т.д. №205/2018г. на ІІ ТО, решение №100/08.07.2020г. по гр.д.№4564/2019г. на ІV ГО, решение № 69/10.05.2022г. по гр.д.№2530/ 2021г. на ІІІ ГО, решение № 60301/17.01.2022г. по гр.д.№ 479/2021г. на ІV ГО и решение № 50136/27.02.2023г. по гр.д.№ 1610/2021г. на ІІ ГО: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12, чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК. Според касатора по въпроса: 2. Длъжен ли е съдът да тълкува договора, съгласно чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, въззивното решение противоречи на решение № 95/29.05.2019г. по гр.д. № 2993/2018г. на ІV ГО, решение № 122/18.07.2019г. по гр.д.№ 3238/2018г. на ІV ГО, решение № 60229/30.12.2021г. по гр.д.№3998/2020г. на ІІІ ГО, решение № 102/ 01.08.2017г. по т.д.№50254/2016г. на ІV ГО и др. Формулира и въпроса 3. Електронен носител (флашка) със записан в него телефонен разговор между двете страни, изявленията на които са от значение за изясняване на спорния предмет, представлява ли веществено доказателство и допустимо ли е приобщаването на този носител по делото и изслушването на записа, имащ характера на електронен документ, в съдебно заседание с присъствието на страните. По този въпрос сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 136/11.04.2011г. по гр.д. № 602/2010г. на ІV ГО и определение № 368/25.03.2011г. по гр.д.№ 1447/2010г. на ІІІ ГО. Поставя и въпросите: 4. Следва ли съдът по искане на страната да допусне повторна експертиза, в случай че вещите лица, изготвили СТЕ, не са извършили всички необходими изследвания за да отговорят на поставените им въпроси и страната е оспорила заключението и 4а. Обстоятелството, че химическо изследване на един документ е деструктивно и може да доведе до цялостното или частичното му унищожаване, пречка ли е съдът да възложи на вещите лица извършването му, с цел установяване автентичността на документа, респ.изясняване на фактите, имащи значение за правилното решаване на спора. По последната група въпроси твърди противоречие с решение № 267/04.03.2014г. по гр.д.№ 30/2013г. на І ГО, решение №60157/14.07.2021г. по гр.д.№ 3363/2020г. на ІІІ ГО и решение № 240/ 15.01.2021г. по гр.д. № 3944/2019г. на ІV ГО. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 93, ал.2 ЗЗД-за осъждане на ответника В. М. да плати на ищеца К. Ч. сумата 32 000 евро, представляваща двойния размер на уговорено между страните капаро по р.І, т.1 от предварителен договор от 01.03.2017г. за продажба на МПС. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение на АС-В.Търново е постановено след като с решение № 60310/14.12.2021г. по гр.д.№ 2816/2021г. е отменено по реда на чл. 303, ал.1, т.1 ГПК решение № 190/25.01.2021г. по гр.д.№ 4079/2019г. на ІV ГО на ВКС, с което е отменено решение № 171/11.07.2019г. по в.гр.д.№409/2018г. и искът по чл.93, ал.2 ГПК е уважен. След отмяната по чл.303, ал.1, т.1 ГПК на решението на ВКС, делото е върнато за разглеждане от друг състав на АС. При новото разглеждане на делото въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 01.03.2017г. между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба на МПС-кемпер, по силата на който ответникът се задължил да продаде на ищеца кемпер модел „Лайка“ с временен рег. № **** за сумата 36 000 евро. Посочил е, че в договора страните са уговорили плащането на цената по следния начин: в деня на подписването му - задатък в размер 16 000 евро в брой, а до 31.03.2017г. - остатъка 20 000 евро, когато следва да бъде предадено и МПС; според т.6 от договора, при отказ на продавача или умишлена забава, същият дължи неустойка в размер на двойния задатък по т.1. Съдът е приел за установено и че процесното МПС модел „Лайка“ е собственост на „Димбо БГ“ ООД-гр. София (разрешение за временно движение от 16.02.2017г.). Съдът е намерил, че приетият като доказателство във въззивното производство предварителен договор от 01.03.2017г. (новото писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал.1, т.1 от ГПК, представено от ответника М. в производството по отмяна на влязлото в сила решение на ВКС) представлява втория екземпляр от предварителния договор (изготвен според чл.5 от него в два еднообразни екземпляра, по един за всяка от страните) като е кредитирал в тази връзка заключението на съдебно-почерковата техническа експертиза според което двата оригинални екземпляра от процесния предварителен договор от 01.03.2017г. са изготвени по едно и също време или в близък времеви период, с едни и същи материали и средства; между двата документа липсват различия по отношение на хартия, текстово печатно съдържание, вид, размер и графичен рисунък на употребения шрифт, форматиране, ползвано печатащо устройство – един и същ лазерен принтер, режим на заданието – монохромен, химикалната паста в щрихите на подписа за „продавач“ в екземпляра на купувача, ръкописните попълвания на първа страница в екземпляра на купувача и подписа за „купувач“ в екземпляра на продавача, както и че подписите за „купувач“ от името на К. Н. Ч. в изследваните два екземпляра са положени от лицето К. Ч.. За да отхвърли предявения иск, съдът се е позовал на изводите, направени в заключението на приетата експертиза и е приел, че са останали недоказани твърденията на ищеца, поддържани в цялото производство, че за получаване на задатъка ответникът е подписал разписка, написана върху единия от екземплярите на предварителния договор. Приел е, че показанията на свидетелката Ц. К. относно съставянето и подписването на разписка върху единия екземпляр от договора, не могат да бъдат кредитирани, защото противоречат на категоричното заключение на съдебно-почерковата техническа експертиза. Съдът е изложил съображения, че при наличието на представен втори екземпляр от предварителния договор, не е налице хипотезата на чл. 165, ал. 1 от ГПК и показанията на свидетелката не могат да бъдат приети за допустими да установят плащане на задатъка. Въз основа това въззивният съд е обобщил, че ищецът не е доказал предаване/плащане на задатъка по сключения на 01.03.2017г. предварителен договор за покупко-продажба на кемпер в размер 16 000 евро и получаването му от ответника, поради което предявеният от него иск по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД за връщане на двойния му размер – 32 000 евро, е неоснователен и недоказан, и като такъв е отхвърлен. Този състав на ВКС намира, че по отношение на първия, втория и четвъртия, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият процесуалноправен въпрос относно задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК е обуславящ въззивното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, цитирана от жалбоподателя. По този принципно значим за всяко исково производство въпрос е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. В случая въззивният съд е обсъдил всички установени и релевантни факти, извършил е преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е отговорил на въведените във въззивната жалба оплаквания, тоест решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Вторият материалноправен въпрос за тълкуването на процесния договор, съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД, е свързан с предмета на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и с цитираната от касатора, според която на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание; съдът тълкува договора, издирвайки действителната обща воля на страните. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. При преценката на поетите задължения по предварителния договор от 01.03.2017г. въззивният съд е издирил действителната обща воля на страните, съобразявайки конкретните договорни клаузи относно уговорената продажната цена на МПС, начините на плащането й и условията, при които за продавача по предварителния договор възниква задължението да върне капарото в двоен размер. Предвид това съдът е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. Не следва да се допуска касационно обжалване и по последните, формулирани от касатора процесуалноправни въпроси относно приложението на чл.201 ГПК, които макар да са обуславящи въззивното решение не са решени в противоречие с трайната и непротиворечива съдебна практика, включително и с цитираната от касатора (решение по гр.д. №30/ 2013г. на І ГО и решение по гр.д.№ 3944/2019г. на ІV ГО). Според тази практика при оспорване на заключението, съдът може да назначи друго или повече вещи лица (чл.200, ал. 3 ГПК); допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно - когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност (чл.201 ГПК); страните могат да задават въпроси на вещото лице за изясняване на заключението и да оспорят същото, като мотивират възраженията и исканията си. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача; когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение (чл. 201 ГПК) да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В случая, въззивният съд е извършил оценка на заключението, дадено от приетата по делото съдебно-почеркова техническа експертиза (относно неговата пълнота, обоснованост, яснота и компетентност) и е мотивирал отказа си да допусне нова експертиза, сочейки, че както в самото заключение, така и в откритото съдебно заседание експертите са обяснили методите на проведените изследвания, обосновали са прилагането им и причините, поради които не се налага извършване на химическо изследване. Предвид това, не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от цитираната практика на ВКС при обсъждане на приетата съдебна експертиза, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Този състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по третия формулиран от касатора въпрос, уточнен от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. по следния начин: Електронен носител-флашка, съдържащ звукозапис на телефонен разговор между страните и техни изявления, представлява ли допустимо доказателствено средство по ГПК. В случая, още в първото по делото заседание в първоинстанционното производство, с оглед направените от ответника в отговора на ИМ оспорвания, ищецът е поискал да бъде приобщена като веществено доказателство флашка, съдържаща аудиозапис на телефонен разговор между страните, който да бъде изслушан от съда. С протоколно определение от 27.06.2018г. първоинстанционнният съд е отказал да приобщи по делото вещественото доказателство и да изслуша съдържащия се във флашката аудиозапис, считайки, че такова доказателствено искане е недопустимо. По същия начин е процедирано, както при първоначалното, така и при повторното разглеждане на делото от съставите на АС-В.Търново. Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е съобразил практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора съдебни актове. За касационното обжалване жалбоподателят К. Ч. дължи държавна такса в размер 625,78 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО