Определение № 139 от 08.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2357/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. С. Т. и Т. Н. Т., представлявани от адв. К. М., срещу решение № 158 от 15.05.2019г. по в.т.д. № 26/2019г. на Пловдивски апелативен съд в следните части: 1/ в частта, в която е потвърдено решение № 248 от 03.08.2016г. по т.д. № 44/2016г. на ОС – Стара Загора в частта, в която е признато за установено съществуването на изискуемо парично задължение на Ж. С. Т. за сумата 42 048,52 евро – главница по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анексите към него, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г. на РС – Стара Загора; 2/ в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено, че Ж. С. Т. дължи на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД изискуема редовна лихва в размер на 4 397,91 евро, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. включително, изискуема наказателна лихва в размер на 464,73 евро, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г., изискуема камисионна за управление в размер на 98,56 евро за периода от 15.06.2013г. до 14.06.2014г. по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анексите към него, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумите, за които са изадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г. на РС – Стара Загора; 3/ в частта, в която касаторката Ж. С. Т. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД разноски общо в размер на 11 361,38 лева – за заповедното и за исковото производство пред всички инстанции.

Касаторите излагат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон. Поддържат, че нищожните клаузи в договора и анексите са многобройни, съществени и водят на практика до цялостна нищожност на тези двустранно изготвени частни документи, регламентиращи облигационната връзка, като за това ВКС е дал задължителни указания, които въззивният съд при новото разглеждане на делото не е изпълнил и по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат и доводи за създадени от ищеца спънки за събиране на доказателства по делото, намиращи се в неговото счетоводство. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост, тъй като въззивният съд е елиминирал от участие във въззивното производството касатора Т. Т., въпреки че поради особения характер на отношенията по процесния кредит и анексите към него двамата съпрузи са солидарни длъжници и следва да участват в спора в качеството им на задължителни необходими другари. Твърдят, че спорът по делото се води не само по насрещния иск на касаторите за обявяване за нищожен на договора за банков кредит и двата анекса към него и този въпрос продължава да стои открит, тъй като с решението на ВКС част от клаузите са обявени за нищожни, а за останалите делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и по тази причина напълно в прерогативите на въззивния съд е останала възможността да се произнася по установителната искова претенция. Твърдят, че недопустимост е налице както по отношение на страните, така и по отношение предмета на спора. Твърдят, че по същество за част от спора въззивният съд не се съобразява с влезли в сила решения по части от този спор /тези части, които с предходни актове по делото са били приключени в полза на касаторите и въззивният съд е нямал право да ги пререшава/ и се опитва да ги пререши, което прави акта му нищожен. Излагат и довод за очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният съд необосновано и без връзка с установените факти не е съобразил материалния закон, съобразно който договорът за кредит и анексите към него е следвало да се приемат за нищожни в достатъчно голяма степен, та да послужат като основание за крайния правен извод за недължимост на вземанията, посочени в този договор и анексите към него и да доведат до отхвърляне на иска по чл.422 ГПК по отношение на касаторите. Касаторите твърдят, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли да бъде отхвърлено вземане, което се основава на договор, съдържащ нищожни клаузи, с оглед спецификата на същия договор за кредит, по който погасителни планове няма уговорени между страните и по същество счетовоството на кредитора не е редовно?

2. Задължителни необходими другари ли са съпрузите по един договор за кредит и анексите към него, след като единият е кредитополучател, а другият е солидарен длъжник, и следва ли те да бъдат ответници в съдебен процес с правно основание чл.422 ГПК?

3. Задължително ли е надлежното уведомяване на солидарните длъжници за предсрочна изискуемост на съответния кредит и при противоречиви експертизи относно истинността на съответните подписи на съобщенията за уведомяване за предсрочната изискуемост, съдът служебно, дори и без искане на страните в това отношение, да назначи повторна експертиза, която да даде окончателен и категоричен отговор относно оспорените подписи и от там - уведомления?

4. В нарушение на изискванията ли е на чл.161 ГПК неуказване на пряк достъп до счетоводството на едната от страните по спора, а именно банката, на съответния експерт за извършване на непосредствена проверка на тези счетоводни информационни масиви?

Касаторите твърдят, че по тези въпроси във въззивния акт или няма отговори, или анализът на фактите, който е направен, е непълен, противоречив и от там са необосновани крайните правни изводи.

Ответникът „Райфайзенбанк /България/” ЕАД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за недопустимост на жалбата, тъй като касаторът Т. Т. не е легитимиран да обжалва въззивното решение поради това, че с влязло в сила решение предявените против него искове са отхвърлени. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С постановеното при предходното разглеждане на делото в касационната инстанция определение № 104 от 02.03.2018г. по т.д. № 1607/2017г. на ВКС, ТК, Първо отделение не е допуснато касационно обжалване на решение № 38 от 17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта, в която е потвърдено решение № 248 от 03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на ОС – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен искът на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк /България/” ЕАД за обявяване за нищожни на договора за банков кредит от 20.08.2008г., анекс № 1 от 04.03.2010г. и анекс № 2 от 13.08.2010г. поради липса на съгласие за сключването им.

С постановеното по делото по реда на чл.290 ГПК решение № 189 от 18.01.2019г. по т.д. № 1607/2017г. на ВКС, ТК, Първо отделение, след частична отмяна на решение № 38 от 17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд, са прогласени за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП клаузите на чл.4, т.3, т.9 и т.12 и чл.5, т.6 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.6, т.2 и т.4 от анекс № 1 от 04.03.2010г. и на чл.1, т.3 от анекс № 2 от 13.08.2010г., по иска на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк /България/” ЕАД и делото е върнато за ново разглеждане в частта по иска по чл.422 ГПК против Ж. С. Т. от друг състав на Пловдивския апелативен съд. С решението е оставено в сила въззивното решение в частта, в която е потвърдено решение № 248 от 03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на ОС – Стара Загора в частта за отхвърляне на иска на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк /България/” ЕАД за обявяване за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП на клаузите на чл.4, т.10 и чл.5, т.1 от договор за банков кредит от 20.08.2008г., на чл.4 от анекс № 1 от 04.03.2010г. и на чл.16 от анекс № 2 от 13.08.2010г.. В решението си съставът на ВКС е указал при новото разглеждане на делото въззивният съд да се произнесе преюдициално в мотивите на акта относно валидността изцяло на анекс № 2, доколкото същият съдържа установителна част за размера на дълга, която е необходимо да се прецени дали не е определена въз основа на нищожните клаузи по основния договор и анекс № 1, и в тази връзка да се назначи експертиза за изчисляване на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски части от кредита във варианти спрямо всеки един от погасителните планове със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските.

Постановеното при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция решение № 38 от 17.02.2017г. по в.т.д. № 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта, в която след отмяна на решение № 248 от 03.08.2016г. по т.д. № 44/2015г. на ОС – Стара Загора е отхвърлен предявеният установителен иск, че Т. Н. Т. дължи на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД сумата 42 153,23 евро главница по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, ведно със законната лихва от 07.11.2014г. до окончателното плащане и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените против Т. Н. Т. установителни искове за същестуването на задължения за изискуема редовна лихва, изискуема наказателна лихва и изискуема комисионна по договора за кредит и анексите към него, не е обжалвано пред касационната инстанция и е влязло в сила.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл.294 ал.1 от ГПК и чл.293 ал.1 и ал.2 от ГПК, предмет на производството пред него е установителната искова претенция на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу Ж. С. Т. за вземането от: сумата от 42 153,23 евро - главница по договор за банков кредит от 20.06.2008г. и анекси към него, ведно със законната лихва от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата, 4 397,91 евро – изискуема редовна лихва, начислена за периода 15.08.2013г.-07.10.2014г. вкл.; 1 097,45 евро - наказателна лихва, начислена за периода 15.09.2013г.-06.11.2014г. вкл.; 98,56 евро - дължима комисионна за управление за периода 15.06.2013г.- 14.06.2014г. вкл., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4671/2014г. на РС-Стара Загора; съответно– въззивната жалба на жалбоподателя – ищец срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът против Ж. Т. за сумите, представляващи редовна лихва, наказателна лихва и такса за управление; въззивната жалба на жалбоподателя – ответник Ж. Т. срещу тази част от първоинстанционното решение, с която установителният иск спрямо нея е уважен /42 153,23 евро - главница по договор за банков кредит/.

С оглед предметните предели на производството е приел от фактическа страна, че между страните по делото е налице облигационна връзка, възникнала на основание Договор за банков кредит за потребителски нужди, сключен на 20.06.2008г., кредитополучател по който договор е Т. Т., а Ж. Т. – съдлъжник, както и че размерът на отпуснатия и усвоен кредит е 53 100 евро с краен срок за издължаване на кредита 15.06.2020г. Посочил е, че в чл.4 от договора са уговорени лихви, такси и комисионни за ползвания кредит, начина на промяна на лихвите, като съгласно чл.4.1 годишната лихва е определена в размер 11,15% и е формирана от СБР за евро /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 5.75% пункта надбавка годишно, а в чл.5 е регламентиран начинът на погасяване на кредита – първа изравнителна вноска и 143 равни месечни вноски по 670,36 евро, с приложима годишна лихва по чл.4.1, съгласно погасителен план. Приел е, че към договора е приложен кредитен калкулатор, в който са посочени месечните погасителни вноски – 144 равни вноски по 670,36 евро. С анекс №1/04.03.2010г. са отсрочени следващите три лихвени плащания, които ще се изплатят на три равни месечни вноски заедно с месечните вноски за периода 15.03.2010г. - 15.05.2010г., като всички останали плащания остават дължими, както са договорени между страните. Посочил е, че в чл.6 е приета по-детайлизирана дефиниция на СБР и начин на промяна, а според чл.7 от анекс №1 приложимата към кредита лихва е СБР за евро + 5.75% пункта надбавка годишно, като към датата на подписването му годишната лихва е в размер на 12,15%. С анекс №2/13.08.2010г. страните са постигнали съгласие за дължимите суми по договора към датата на анекса - 48 363,29 евро редовна главница, 457,03 евро текуща редовна лихва, 1 494,06 евро отложена лихва. Посочил е, че в чл.2.1 е предвидено отложената лихва по кредита - 1 494,06 евро да се изплати на три равни месечни вноски, всяка в размер на 498.02 евро, дължими с вноските от 15.03.2013г. до 15.05.2013г.; с чл.3 от анекс №2 е продължен крайният срок за погасяване на всички дължими суми по договора за кредит – 15.06.2021г.; с чл.6 е уговорен гратисен период – 15.08.2010г. – 15.07.2011г., през който кредитополучателят да заплаща само лихвата, както и начинът на погасяване на редовната главница - на 119 равни месечни анюитетни вноски по 701,09 евро, считано от 15.08.2011г. до 15.06.2021г. с приложима годишна лихва по чл.4 от анекса и погасителен план – чл.7.; в чл.8 е предвидено текущата редовна лихва 457,03 евро да бъде изплатена с първата вноска през гратисния период, дължима на 15.08.2010г.

Въззивният съд е взел предвид, че с отменителното решение на ВКС са прогласени за нищожни като неравноправни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.143 вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП клаузите от основния договор: чл.4, т.3, която, систематично свързана с клаузата на чл.4.2 /предвиждаща едностранна промяна на лихвата в частта за СБР/, предвижда, че след промяна на лихвата по реда на чл.4, т.2 или чл.4, т.11 банката изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитетни вноски, който се изпраща на кредитополучателя в 7- дневен срок от влизане в сила на променената лихва; чл.4, т.9, регламентираща право на банката за промяна в лихвата по кредита по отношение увеличение на другата компонента от лихвата, а именно – надбавката към СБР, в случай, че кредитополучателят поради каквато и да е причина промени работодателя си при положение, че кредитополучателят ползва преференциални условия по кредита, произтичащи от предоставени на работодателя от банката преференции; чл.4, т.12, свързана с предвидената едностранна промяна на лихвата по кредита при условията на липсващи клаузи от договора /клаузата на чл.4.10 и чл.4.11 – каквито не фигурират в основния договор/; чл.5, т.6, предвиждаща, че кредитополучателят има право частично или напълно да погасява предсрочно главницата по кредита на всяка дата на плащане, след представяне на двудневно писмено предизвестие до банката, като в този случай той заплаща комисионна в размер на 4% и размерът на предсрочно погасената сума не може да бъде по-малък от 1000лв.; клаузите на чл.6, т.2 и т.4 от анекс №1/04.03.2010г., предвиждащи, че банката може едностранно да променя възнаградителната лихва в частта на СБР при изменение на което и да е от изброени изрично условия, както и че начинът на информиране на кредитополучателя за промяната в СБР е чрез публикация в интернет сайт на банката, на видимо място в офисите й или по друг подходящ начин, без да е необходимо в тези случаи подписване на анекс към договора; клаузата на чл.1, т.3 от анекс №2/13.08.2010г., предвиждаща идентичен начин за информиране на кредитополучателя за едностранната промяна на възнаградителната лихва. Посочил е, че с оглед нищожността на клаузите от основния договор и анекс №1, касаещи възможността за едностранно изменение на СБР, указанията на ВКС са свързани с необходимостта за решаване на спора по чл.422 от ГПК да се отговори на въпроса - дали към датата на връчване на уведомлението на банката на Ж. Т. от 07.10.2014г., съгласно извършените плащания и валидните уговорки между страните, са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от кредитора на правото му по чл.10, т.2 от договора. Въззивният съд е обсъдил назначената в изпълнение на дадените от ВКС указания съдебноикономическа експертиза, която е дала заключение относно размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски част от кредита – главница, редовна/възнаградителна лихва, наказателна лихва, комисионна за управление към 08.10.2014г. /датата на предсрочната изискуемост/ в три варианта, а именно: при положение че размерът на възнаградителната лихва за периода 20.06.2008г. – 08.10.2014г. не е променян, а е този по чл.4.1 от договора; съобразно №1/04.03.2010г. и съобразно анекс №2/13.08.2010г. Посочил е, че размерът на задълженията по третия вариант – съгласно клаузите на анекс №2/13.08.2010г., съвпада изцяло с размера на претендираните с исковата молба главница, редовна/възнаградителна лихва, наказателна лихва, комисионна за управление. Приел е, че видно от таблица №3 в заключението, както и от заключението, прието при първоинстанционното разглеждане на делото, към датата на сключване на анекс №2/13.08.2010г., съдържащ и установителна част за размера на дълга /за разлика от анекс №1/ СБР на банката е 6.40%, а изменението на първоначално уговорената стойност на банковия ресурс с основния договор – 5.40%, е считано от 15.02.2009г. Поради това въззивният съд е приел, че така посочената установителна част на размера на дълга в анекс №2/13.08.2010г. - 48 363,29 евро редовна главница, 457,03 евро текуща редовна лихва, 1 494,06 евро отложена лихва, е вследствие приложението на нищожните клаузи на договора, касаещи едностранната промяна от страна на банката на лихвените проценти по основния договор за банков кредит, и тъй като задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, така обективираното „допълнително съглашение“ между страните в анекс №2, имащо за предмет предоговаряне на кредита, е нищожно - Решение №146/01.11.2017г. на ВКС по т. д. №2615/2016г., I т.о., ТК. Изложил е съображения, че според правилото на чл.146 ал.5 от ЗЗП, нищожността на клаузи в договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя и съответно - договорът продължава да действа за страните по останалите условия, доколкото може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

По тези съображения въззивният съд е приел, че размерът на задълженията следва да е този, посочен във вариант първи от заключението на вещото лице, а именно - при положение че размерът на възнаградителната лихва за периода 20.06.2008г. – 08.10.2014г. не е променян, а е този – по чл.4.1 от договора, който е 11.15% за целия срок на договора, формиран от СБР – 5.40% + надбавка – 5.75%. Поради това е достигнал до извод, че установителната искова претенция се явява основателна и доказана до размери, както следва: главница /предсрочно изискуема и просрочена за периода 15.09.2013г. – 15.09.2014г. – 42 048,52евро; просрочена изискуема възнаградителна лихва – 4 397,91 евро /съгл. заключението на вещото лице възнаградителната лихва е в по-висок размер - 4 528,93 евро, при което искът следва да бъде уважен до претендирания размер/; изискуема наказателна лихва за периода 15.09.2013г. – 06.11.2014г. – 464,73 евро, комисионна за управление – 98,56 евро. Приел е, че по отношение на претендираната главница искът следва да бъде отхвърлен за разликата от 42 048,52евро до 42 153,23 евро, а по отношение претендираната наказателна лихва искът следва да бъде отхвърлен за разликата от 464,73 евро до 1 097,45 евро.

По касационната жалба на Т. Н. Т.:

Настоящият състав намира, този касатор не е легитимиран да обжалва постановеното въззивно решение. С постановеното при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният против Т. Т. установителен иск по чл.422 ГПК и въззивното решение в тази му част е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано от ищеца „Райфайзенбанк /България/” ЕАД. С постановените при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция определение по чл.288 ГПК и решение по чл.290 ГПК е разрешен окончателно спорът по предявените от Т. Т. и Ж. Т. насрещни установителни искове за нищожност на сключения между страните договор за кредит и анексите към него и за нищожност на посочени клаузи от тях. С отменителното решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само в частта по предявения против Ж. Т. установителен иск по чл.422 ГПК. Поради това касаторът Т. Т. правилно не е участвал като страна във въззивното производство и следователно не е легитимиран да обжалва постановеното въззивно решение. Касаторът няма и качеството необходим другар на ответницата Ж. Т., тъй като солидарните длъжници по договор за кредит, каквито са Т. Т. и Ж. Т., са обикновени другари по предявения от кредитора иск.

По изложените съображения подадената от Т. Н. Т. касационна жалба се явява подадена от лице, което не е процесуално легитимирано да обжалва въззивното решение, и поради това е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

По касационната жалба на Ж. С. Т.:

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата нищожност и недопустимост. Невярно е твърдението на касатора, че въззивният се е произнесъл по разрешена с влязло в сила решение част от спора. Първоинстанционното решение, с което установителният иск против Ж. Т. е бил отхвърлен по отношение на задълженията за изискуема редовна лихва, изискуема наказателна лихва и изискуема комисионна по договора за кредит и анексите към него, е обжалвано от ищеца с въззивна жалба. С постановеното при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция решение е уважен изцяло предявеният против тази ответница установителен иск по чл.422 ГПК и решението в тази му част е обжалвано от ответницата. С отменителното решение на ВКС въззивното решение в частта по този иск е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Следователно предмет на въззивното производство след отменителното решение на ВКС, постановено при предходното разглеждане на спора, е предявеният от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД против Ж. С. Т. установителен иск по чл.422 ГПК и въззивният съд се е произнесъл само в рамките на този предмет. С оглед на това е неоснователен доводът за нищожност и недопустимост на обжалваното решение.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради неучастието на Т. Т. като необходим другар. По изложените по-горе съображения ответниците по предявените установителни искове по чл.422 ГПК имат качеството на обикновени, а не на необходими другари. Солидарните длъжници са обикновени другари, тъй като делата против тях не са идентични, а могат да бъдат решени различно съобразно различното материалноправно положение на другарите /в този смисъл е и трайноустановената практика на ВКС, напр. решение № 241 от 20.02.2018г. по т.д. № 985/2017г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 76 от 23.03.2016г. по гр.д № 2174/14г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение и др./. В настоящия случай решението по исковете, по които Т. Т. е страна, е влязло в сила, като установителният иск по чл.422 ГПК против него е отхвърлен с оглед факт, който не е общ за двамата другари – поради нередовното връчване на този длъжник на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. С оглед на това не е било налице основание за участие на Т. Т. като страна при второто разглеждане на делото във въззивното производство.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е предпоставен от възприемане на съдържащите се в него твърдения за липса на погасителни планове и за нередовно водено от ищеца счетоводство, каквито изводи не са направени във въззивното решение. При постановяване на решението си въззивният съд е взел предвид нищожността на част от клаузите на договора за кредит и анексите към него и се произнесъл по дължимостта на сумите, предмет на установителния иск по чл.422 ГПК, съобразявайки само действителните клаузи на договора и анексите. По правилността на тези изводи на въззивния съд настоящата инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. С оглед липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно произнасянето по наличието на допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория процесуалноправен въпрос. По този въпрос липсва допълнителното основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно трайноустановената практика на ВКС, според която солидарните длъжници по договор за кредит са обикновени, а не задължителни необходими другари, като това разрешение се отнася и за съпрузите – кредитополучател и солидарен длъжник. При наличие на трайна и непротиворечива практика по въпроса за вида на другарството на солидарните длъжници, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице и соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Третият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за уведомяването на солидарните длъжници за предсрочната изискуемост на кредита, тъй като този въпрос е разрешен при предходното разглеждане на делото в касационната инстанция.

Четвъртият процесуалноправен въпрос също не съответства на данните по делото. В открито съдебно заседание на 06.03.2018г. въззивният съд е конкретизирал задачата на назначената ССчЕ досежно предмета на проверката, която следва да бъде извършена от вещото лице, като му е възложил да се запознае с всички счетоводни документи при банката, касаещи процесния кредит, да съобрази и изготвените по него погасителни планове, в случай че има такива, и в заключението си вещото лице е посочило, че при изготвяне на заключението е извършил проверка в счетоводството на банката. Поради това поставеният от касатора въпрос във връзка с неуказване на пряк достъп до счетоводството на ищеца не е отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,