Определение № 747 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Й. Н. К. срещу решение № 47/06.02.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1604/2019 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 601/16.09.2019 г. по гр. дело № 809/2019 г. на Казанлъшкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу С. В. К., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна, до размер на Ѕ идеална част, на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 162/22.12.2005 г., том ІV, рег. № 3370, нот. дело № 619/2005 г. на нотариус с рег. № 445, с който С. А. К., починал, и жалбоподателката-ищца Й. Н. К. са дарили на ответника С. В. К. свой недвижим имот – апартамент № 7 (подробно описан ведно с принадлежностите му) с административен адрес: [населено място], [улица],; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) налице ли е обективна невъзможност за изпълнение в случаите, при които дареният не положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, за да реализира доходи, с които да подпомогне дарителя си; и 2) какво се има предвид в израза в тълкувателно решение (ТР) № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС: „дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя“. По отношение на първия въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория въпрос жалбоподателката поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът С. В. К. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Жалбоподателката-ищца има трайна нужда от допълнителни средства за ежемесечната си издръжка – получава месечна пенсия в общ размер 377.52 лв., като предвид 86-годишната ѝ възраст, влошеното ѝ здравословно състояние (изпаднала е в диабетна кома и в периода 1-15.10.2018 г. е била в болница) и невъзможността да се грижи сама за себе си (от 20.10.2018 г. е настанена в дом за стари хора), минимално необходимите ѝ средства за издръжка са в размер 948 лв. месечно. Ищцата е подпомагана с грижи и издръжка от другата си внучка Й. С. и майката на последната. С нотариална покана, получена от ответника на 29.10.2018 г., ищцата е поискала от него месечна издръжка в размер 800 лв., която той е отказал с писмен отговор от 29.10.2018 г. Брутното трудово възнаграждение на ответника за периода април 2018 г. – март 2019 г. (11 месеца) е в размер 2 869.07 лв., а основното му месечно трудово възнаграждение за 4-часов работен ден е в размер 280 лв.; ответникът се грижи и издържа малолетното си дете, родено на 23.08.2017 г., като живее в жилището на своята майка; не притежава друго недвижимо имущество, освен Ѕ идеална част от процесния имот. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е изтъкнал, че съгласно ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, при иска за отмяна на дарение няма непризнателност, когато дареният не предостави поисканата му от дарителя издръжка, от която последният трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства с даването ѝ, дареният би поставил себе си и лицата, които издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Окръжният съд е приел, че в случая ответникът е млад човек, в трудоспособна възраст, без установени здравословни проблеми, но получава ниски доходи, тъй като работи на 4-часов работен ден, разчита на финансова помощ и подкрепа от майка си. Предвид получаваните от него ниски доходи – 280 лв. месечно, той няма възможност да заплаща издръжка на баба си – ищцата. Последната получава финансова помощ от другата си внучка Й. С., която заплаща необходимата сума за престоя ѝ в дома за стари хора. Предвид така приетото, въззивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че с предоставянето на исканата сума от 800 лв. месечно за издръжка на ищцата, ответникът би поставил себе си и лицата, които издържа по закон (малолетното си дете), в по-лошо положение от това на дарителя (ищцата). Окръжният съд е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищцата, че в днешните условия в страната е трудно да бъдат установени действителните доходи на лицата в България, предвид сивата икономика. В тази връзка съдът е изложил съображения, че в тежест на ищцата е с всички допустими доказателствени средства да установи, че ответникът има доходи, които му позволяват да заплаща исканата от нея издръжка; при положение, че по делото не са събрани такива доказателства, не може да се правят предположения, че ответникът вероятно получава високи доходи, предвид сивата икономика в страната. За неоснователен е намерен и доводът на ищцата, че в случая не следвало да намери приложение ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, тъй като ответникът сам се бил поставил в това положение да няма финансова възможност да осигурява издръжка на баба си. В тази връзка въззивният съд е посочил, че е без значение обстоятелството, как ответникът е изпаднал в това финансово положение да няма достатачъно средства да осигури издръжка на баба си, като съдът е изтъкнал, че за да е налице хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на дарението – непризнателност, ответникът следва да има възможност да заплаща издръжка на дарителя си, и да откаже да я даде. В случая обаче е установено, че ответникът има ниски месечни доходи, не разполага с други доходи, поради което е в невъзможност да подпомага финансово ищцата със средства за издръжката ѝ. В обобщение окръжният съд отново е приел, че не е налице непризнателност от страна на ответника, защото ако последният би заплатил исканата от ищцата издръжка, той би поставил себе си и лицата, на които дължи издръжка по закон (малолетното си дете) в по-лошо положение от това на дарителя (ищцата). В заключение въззивният съд е намерил, че предявеният иск е неоснователен и правилно е отхвърлен от районния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за това са следните: От страна на жалбоподателката се поддържа, че първият материалноправен въпрос, формулиран в изложението ѝ (налице ли е обективна невъзможност за изпълнение в случаите, при които дареният не положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, за да реализира доходи, с които да подпомогне дарителя си) бил разрешен от въззивния съд в противоречие с тази част от мотивите към ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, в която е прието следното: „Затова обективна невъзможност за изпълнение няма да има, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон, с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността. При подобни обстоятелства отказването на издръжка ще бъде проява на непризнателност.“. В случая обаче нито по делото са установени, нито въззивният съд е обсъждал такива обстоятелства, които да сочат, че дареният ответник не е положил всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, за да реализира доходи, с които да подпомогне дарителя си – ищцата (каквато е постановката на въпроса). Сами по себе си, изтъкваните от страна на жалбоподателката обстоятелства по делото (обсъдени и от окръжния съд), че ответникът е млад човек, в трудоспособна възраст, без установени здравословни проблеми, но получава ниски доходи, тъй като работи на 4-часов работен ден, очевидно не сочат нито на недобросъвестност, нито на неполагане на дължимата грижа от негова страна, за да реализира той по-високи доходи – както за своята и на малолетното си дете издръжка, така и за издръжка на ищцата. Такива обстоятелства, сочещи на недобросъвестност и на неполагане на дължима грижа, биха били налице например, ако по делото беше установено, че ответникът е имал реална възможност да започне по-доходна работа, но той е предпочел да остане на работата с 4-часов работен ден. Подобни обстоятелства обаче нито са установени по делото, нито са обсъждани от въззивния съд, поради което първият правен въпрос нито е обуславящ правните му изводи в мотивите към обжалваното решение, нито е от значение за изхода на материалноправния спор между страните, нито пък е разрешен в противоречие с цитираните от жалбоподателката мотиви към ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба (какво се има предвид в израза в ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС: „дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя“). Настоящият съдебен състав намира за недопустимо, волята на ОСГК на ВКС, изразена в диспозитив на тълкувателно решение, да бъде тълкувана от тричленен състав на ВКС – с решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Този извод ясно следва от съотношението между двата съдебни акта, произтичащо от разпоредбите на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ и чл. 290 от ГПК. Отделно от това, в мотивите към ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС са изложени достатъчно подробни разяснения, предвид които следва и тълкуването на израза, цитиран във втория въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката. По така изложените съображения, този въпрос нито съставлява материалноправен (или процесуалноправен) въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, в размер 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение