Определение № 60478 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2323/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А. А. срещу решение №1351 от 25.06.2020 г. по гр.д.№5577/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №5580 от 22.07.2019 г. по гр.д.№12663/2017 на СГС е отхвърлен предявеният от Л. А. А. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 42 500 лв. до сумата от 64 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 16.11.2016 г. и е потвърдено решение №5580 от 22.07.2019 г. по гр.д.№12663/2017 на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. А. А. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 64 000 лв. до пълния предявен размер от 85 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 16.11.2016 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: За значително по-голямата отговорност на водача на МПС за осигуряване на безопасността на движение в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезите, при които водачът и пешеходецът са допуснали нарушения в правилата за движение. Ответникът по касация ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищеца. Съобразявайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е достигнал до извод, че сумата от 85 000 лв., представлява справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. По направеното възражение за съпричиняване, е изложил съображения, че съпричиняване на вредоносния резултат има, когато поведението на пострадалия е било в причинна връзка с вредоносния резултат. Посочил е, че релевантен за допринасяне за настъпването на вредите е доказан /а не предполагаем/ конкретен фактически принос на пострадалия към вредоносния резултат, а не само негово формално нарушение, необуславящо вредоносния резултат, като вината също няма отношение към съпричиняването, предвид което при обсъждането на възражението за съпричиняване /в смисъл на допринасяне за настъпване на вредите/ следва да изхожда именно от фактическия принос на пострадалия към вредоносния резултат. Анализирайки изключително подробно събраните по делото доказателства е приел, че в конкретния случай е установено, че ПТП е настъпило и поради това, че пострадалият е бил в съприкосновение с части от влекача, а безопасното поведение, в това число и изпълнение на задълженията му, е изисквало да не е в непосредствена близост до превозното средство, независимо дали бариерата е била вдигната поради провеждано обучение или заради друго превозно средство, влизащо в базата. Счел е, че доколкото, с оглед механизма на процесното ПТП, то не би настъпило, ако пострадалият не е бил в непосредствена близост, застрашаваща живота и здравето му /дори и да не се касае за служител/, до превозното средство от дясната му страна /където поначало не следва да се намира с оглед установения технологичен процес на излизане на цистерните, предхождано от предаване на документ от водача/, а водачът му не се е убедил, че няма да създаде опасност за находящи се в близост пешеходци, преди да потегли /чл.25, ал.1 от ЗДвП/, още повече и предвид показанията му, че поради провежданото обучение, е имало много хора в базата, е стигнал до извод, че пострадалият и водачът имат равен фактически принос за настъпването на вредоносния резултат, респективно, че определеното обезщетение от 85 000 лв. следва да бъде редуцирано на половина - до размера от 42 500 лв. /чл.51, ал.2 от ЗЗД/, до който искът следва да се уважи. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставеният в изложението въпрос, свеждащ се до въпроса за предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, е обусловил решаващата воля на съда, но по отношение на този въпрос, не са осъществени поддържаните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС /изключващи наличието на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване от съда /въз основа на приетите по делото доказателства/ във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд в случая извод за извършено от пострадалия нарушение /пострадалият се е намирал в непосредствена близост, застрашаваща живота и здравето му, до превозното средство от дясната му страна, където поначало не следва да се намира с оглед установения технологичен процес на излизане на цистерните, предхождано от предаване на документ от водача/, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат е направен след подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия на всеки от участниците в ПТП, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения въпрос. Всъщност с посочения въпрос се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява по делото/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,