Определение № 60330 от 02.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2246/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 74491 от 2.Х.2020 г. на Ш. Б. М. от [населено място] и С. Б. Ю. от [населено място], обл. Разград, подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 11750 на Софийския апелативен съд, ГК, ХІІ-и с-в, от 3.VІІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5922/2019 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 5321/12.VІІ.2019 г. на СГС, ГК, с-в І-18, по гр. дело № 14015/2018 г. в частта му за отхвърлянето – като неоснователни - на предявените от тях преки искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу ответната по тях застрахователна компания „Уника“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ за заплащане на обезщетения от по 40 000 лв. за претендираните им неимуществени вреди от смъртта на сестра им Г. Б. Х. в резултат от ПТП, настъпило на 31 юли 2011 г. по вина на М. Р. М., като водач на лек автомобил „Мазда“ с рег. № РР 38-76 АР, застрахован по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица № 055110238356 при ответната ЗК „Уника“ АД.

Единственото оплакване на двете касаторки е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което те претендират отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който преките им осъдителни искове срещу ЗК „Уника“ АД-София да бъдели „уважени в пълен размер“, както и да им се присъдят всички направени съдебно-деловодни разноски, „вкл. и адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за всички инстанции“.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата двете й подателки обосновават приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. /“с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД“/, така и в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия (Р. № 26/4.VІ.2019 г. по т. д. №[ЕИК] г.; Р. № 372/14.І.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г.; Р. № 70/3.VІ.2019 г. по т. д. № 755/2018 г.; Р. № 310/6.ІІ.2019 г. по т. д. № 2429/2017 г.), по следните два материалноправни въпроса:

1. „Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“;

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик?“

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Уника” АД-София /ЕИК[ЕИК]/, писмено е възразила чрез свой надлежно упълномощен юрисконсулт /В.М./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимо за настоящето касационно производство юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. (триста лева).

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна /въззивник/ в производството пред САС, съвместната касационна жалба на сестрите Ш. Б. М. от [населено място] и С. Б. Ю. от [населено място], обл. Разград, ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

За да потвърди решението на първостепенния съд в атакуваната негова част, с която са били отхвърлени, като неоснователни, субективно съединените преки искове на настоящите касаторки срещу ответната ЗК „Уника“ АД с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения от по 40 000 лв. за понесени неимуществени вреди от смъртта на тяхната по-малка сестра в резултат на процесното ПТП, настъпила във ФР Германия на 31.VІІ.2011 г., въззивната инстанция е приела, съобразявайки разяснението по т. 1 от задължителните постановки на ТР № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк дело № 1/2016 г., че М. и Ю. не са материално легитимирани за получат обезщетение, тъй като в конкретния случай се касаело не за изключителна, а за „типична и обичайна емоционална връзка между сестри с характерните обич, взаимопомощ и уважение“.

Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението на касаторките М. и Ю. по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба, няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на състава на САС, постановил атакуваното решение. Напротив, първият е с изцяло хипотетичен характер, докато вторият въобще не е бил предмет на произнасянето с този акт по съществото на спора, приемащ, че в конкретния случай преките искове срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ не са били доказани по своето основание, за да се коментира, на тази база, какъв би бил справедливият размер на претендираните с тях обезщетения за неимуществени вреди. Императивното правило на чл. 52 ЗЗД се отнася стриктно само до определяне на точния размер на реално дължимо обезщетение за неимуществени вреди от деликт, вкл. и в хипотезите на ангажиране отговорността на застраховател по реда на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а не и до кръга от лицата, които имат право на такова обезщетение. По отношение легитимираните да търсят обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък родственик лица, попадащи извън обхвата на ограниченията по ППВС № 4/25.V.1961 г. и по ППВС № 5/24.ХІ.1969 г., важи изискването техните взаимоотношения да разкриват „изключителност“ - в сравнение с типичната и обичайна емоционална връзка между сестри /респ. между дядо, баба и внуци/, характеризираща се с обич и уважение.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация застрахователна компания „Уника“ АД-София искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, двете касаторки ще следва да бъдат осъдени да й заплатят ОБЩО сумата 300 лв. (триста лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. чл. 25, ал. 1 от наредбата за заплащане на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. (обн. ДВ, бр. 5 от 2006 г., изм. и доп.).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение