Определение № 2568 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3285/2025 г.

Производството е реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. П., представлявана от адвокат М. П., против решение № 260143/ 11.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 16271/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV „в“ състав, с което е потвърдено решение № 183630 от 04.08.2019 г., постановено по гр. дело № 58900/2018 г. на СРС, 58 състав, в обжалваната част, с която е допусната на основание чл. 34 от Закона за собствеността, вр. с чл. 27 от Семейния кодекс от 1985 г. (отм.) делба на недвижим имот- апартамент с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 61, 53 кв. м., заедно с прилежащите към апартамента избено помещение № 5 с квадратура от 3, 59 кв. м., заедно с 3, 762% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, между следните съделители и при следните квоти: за Д. К. П.- 1/2 ид.ч. и за С. И. П.- 1/2 ид. ч. В касационната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно поради превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона- основания за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно: І. Следва ли въззивният съд да основе изводите си при цялостна преценка на доказателствата в тяхната взаимовръзка, да посочи кои факти приема за установени и кои не, да отговори на възраженията и доводите на страните по спорните въпроси, като изложи съображения за релевантност и основателност и в рамките на въззивната жалба? По този въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №102 от 25.11.2016 г. по гр.дело №1055/2016 г. на ВКС, ІІ г.о, решение №229/14.12.2016 г. по гр.д. № 2221/2016 г. на ІІІ г.о, решение №61 от 01.03.2016 г. по гр.дело №4578/ 2015 г. на ІV г.о., решение №218/ 02.01.2019 г. по гр.дело №2033/ 2018 г. на ІІІ г.о., решение №377 от 16.02.2016 г. по гр.дело №564/ 2014 г. на ІV г.о., определение №476/18.06.2018 г. по гр.дело №358/2018 г. на ІІІ г.о. ІІ.1.В хипотезата, при която основанието за възникване на съсобственост е прекратяване на брака, а основанието за установяване на фактическа власт върху цялата вещ е предоставяне ползването на семейното жилище на един от съсобствениците и роденото от брака дете, може ли да превърне с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение за себе си в периода на упражняване на родителските права. Кой е най-ранният момент, от който може да започне течение на давностният срок? 2.Обективират ли намерение за своене на чужди ид.части следните действия на упражняващия фактическата власт върху имота съсобственик при въведено възражение за придобивна давност за ид.части на другия съсобственик: 2.1. Смяна на входната врата на имота за преустановяване достъпа на невладеещия съсобственик; 2.2. Деклариране на имота като единствен собственик в Приложение към Данъчна декларация, плащане на данъци и такси за целия имот по индивидуална партида по съобщения на НАП за периода от време от установяване на фактическата власт до предявяване на иск за делба; 2.3.Извършване на основен ремонт и подобрения в имота с подмяна на дограма, инсталации, подови настилки и др., промяна във фасадата на сградата чрез остъкляване на балкон, ново обзавеждане на помещенията в апартамента, реализирани в периода след установяване на самостоятелна фактическа власт. Може ли подобни действия да изпълват съдържанието на действия на изключителен собственик или са действия на съсобственик по смисъла на ЗС? 2.4 Следва ли съдът да постави на преценка посочените факти с оглед въведеното възражение за придобивна давност и да даде правен отговор дали подобни действия изпълват съдържанието на действия на изключителен собственик или са действия на съсобственик по смисъла на ЗС, последните подлежащи на предявяване и установяване във втората фаза на делбата/както е приел СГС/? 2.5 Допустими ли са свидетелски показания за установяване извършване на основен ремонт и подобрения в имот при въведено възражение за придобивна давност на чужди ид.части в първата фаза на производството за делба ? Налице ли е процесуално нарушение, при отказ на съда да допусне свидетел с мотив, че се цели установяване на тези обстоятелства, имащи евентуално правно значение за претенции по сметки между страните, които подлежат на разглеждане във втората фаза на делбата? 2.6 Има ли правно значение "Наличието на обективни причини" невладеещият съсобственик да не ползва процесният имот през част от спорния период от време”/ както е приел съда и е презюмирал част от тях/ относимо към течение на придобивната давност и ако да чия е доказателствената тежест? 2.7 Кои са начините владеещият съсобственик да манифестира и доведе до знанието на невладеещия промяна в намерението за своене на чужди идеални части? Как следва да се процедира в хипотезата, когато съсобственикът е с неустановен адрес в период, надвишаващ срока по чл.79 ЗС или не е предприел каквито и да било действия спрямо имота с грижата на добрия стопанин или спрямо другия съсобственик с оглед едноличното ползване на цялата вещ? По въпросите от т.ІІ касаторът поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение №74 от 24.06.2015 г. по гр.дело №6277/2014 г. на ВКС, І г.о., решение №132 от 27.05.2016 г. по гр.дело №1121/2016 г. на ВКС, І г.о. Според жалбоподателя последните две решения съдържат произнасяне по въпроса с какви действия съсобственикът на недвижим имот може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик в хипотезата на упражняване на фактическа власт от единия съсобственик след прекратяване на съпружеската имуществена общност и на основание предоставяне на ползването на семейното жилище. Поддържа противоречие и с решение №133 от 22.11.2016 г. по гр.дело №2057/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. - по въпроса дали декларирането на имота и заплащането на данъци сочат на намерение за своене на същия. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. К. П., представляван от адвокат Г. К., моли да не се допуска до касация обжалваното решение, тъй като поставените въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Възразява, че въпросите представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение. Последните два въпроса счита за бланкетни и необосноваващи допускане на решението до касация. По същество поддържа, че решението е правилно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна – съделител, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част съставът на СГС е приел, че фактическата обстановка е правилно и пълно установена. Приел е за безспорно, че страните са придобили в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/ процесния имот с договор за покупко- продажба от 29.10.1991 г. Безспорно било, че СИО била прекратена и трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове – по 1/2 ид. ч. за страните от момента на влизане в сила на бракоразводното решение, с което бракът между тях бил прекратен - 19.05.1997 г. Посочил е, че с решението е одобрено постигнатото между страните споразумение по реда на чл. 99, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.), с което споразумение страните са постигнали съгласие, че оставащото в обикновена съсобственост процесно семейно жилище се предоставя за ползване от ответницата и роденото от брака между страните дете К., като родителските права по отношение на детето се предоставят на майката /ответница по настоящото дело/. Съдът е посочил, че спорът по настоящото дело се концентрира до установяване дали ответницата е трасформирала упражняваното държане върху собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от процесния имот във владение и дали е придобила по давност неговата идеална част от имота, като е манифестирала пред него своето собственическо отношение към имота. Така посочените спорни права съдът е приел, че са останали недоказани от ответницата по делото. Съдът е приел, че от възникване на обикновената съсобственост между страните до навършване на пълнолетие на роденото от брака между страните дете, ищецът не е могъл да упражнява фактическа власт върху процесния имот, поради наличие на обективна правна пречка, произтичаща от обстоятелството, че с бракоразводно решение процесният имот е предоставен за ползване на ответницата и общото на страните дете. С оглед това съдът е извел извод, че до 2002 г., ответницата не би могла да се позовава на придобивна давност, поради наличието на горепосочената правна пречка за ищеца. Независимо от това, съдът е приел, че дори и да не е била посочената пречка налице, ответницата не е доказала манифестираните на своето собственическо отношение пред ответника. Съдът е посочил, че по делото ищцата не е доказала по категоричен начин кога е сменила бравата на процесното жилище и по какви съображения. В този смисъл съдът е констатирал противоречиви показания на свидетелите Т. и К.. Според показанията на св. Т., входната врата била сменена непосредствено след развода и заменена с бяла луксозна. Свид. К. била заявила, че външната врата на процесното жилище била сменена от ответницата при ремонта през 2010 г. Съдът е приел още, че твърденията на ответницата за промяна на анимуса през 1998 г. по отношение на собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от имота се опровергава от извънсъдебното й признание, съдържащото се в подадената от нея декларация – приложение № 1 към данъчната декларация по ЗМДТ от 01.06.1998 г., на неблагоприятния за нея правнорелевантен факт, че притежава процесния имот в съсобственост с друго лице /ищеца/. По изложените мотиви, съдебеният състав е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява през 1998 г. ответницата да е променила намерението си по отношение на собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от процесния имот, тази промяна да е била явна и да е била обективирана пред ищеца и да е било отблъснато владението на последния. Не се установявало тази промяна на анимуса на ответницата да е настъпила в последващ момент /след 1998 г. /. Съдът е контатирал, че след 1998 г. свид. К. е виждала ищеца при посещения в процесния имот. Приел, че тези показания не се опровергават от показанията на свид. Т., която е установила, че при нейните посещения ищецът не е бил в апартамента. Съдът е посочил, че дори ищецът да е отсъствал в посочените от свидетелката моменти, причините за това биха могли да са различни - работа, помощ и гледане на болен родител. Св. К. установявала още, че ищецът е живял в процесното жилище след развода с ответницата, тъй като е имал здравословни проблеми и за него са се грижили ответницата и дъщеря й. От друга страна, от показанията на свид. Г. се установявало, че след развода, извън времето, през което ищецът се е грижил за майка си извън София, до 2017 г. ищецът е живял именно в процесното жилище. Свидетелят установявал, че живее в съседен блок, като е ползвал за превоз до местоработата си автомобила на ищеца поне няколко пъти в седмицата в периода 2014 г. - 2017 г., а преди това в периода 2004 г. - 2005 г. отново са ходили заедно на работа с ищеца. От показанията на свид. Г. се установявало, че ищецът е напуснал процесния имот и е заживял в кв. Л. през 2017 г., който момент съвпада с издадената срещу ищеца по искане на ответницата заповед за незабавна защита от 24.04.2017 г. по реда на чл. 12 - чл. 19 от Закона за защита от семейното насилие, по което дело № 24360/2017 г. впоследствие е издадено влязло в сила решение на СРС от 13.11.2017 г., с което искането за защита на ответницата е отхвърлено. Съдът е посочил, че кредитира показанията на свид. Г. относно горепосочените факти като почиващи на негови преки и непосредствени впечатления и поради това, че се подкрепят от събрани по делото писмени доказателства. Показанията се подкрепят от представените от ответница извлеченията от книгата за приходите и разходите на етажната собственост, в която се намира процесния имот, от които се установява за м. 11. 2011 г. са отразени трима обитатели на процесния имот /страните по делото и тяхната обща дъщеря/, а не двама /ответницата и дъщеря й/, като тримата обитатели са декларирани и за периода м. 01. 2016 г. – м. 02. 2017 г. Извлечението от домовата книга опровергава твърдението на ответницата, че след 1998 г., ответникът никога не е живял в процесния имот или това е било инцидентно. Представената от ищеца молба, изходяща от ответницата от 20.04.2017 г., по която е образувано горепосоченото дело по Закона за защита от домашното насилие, също съдържа признание на ответницата на неблагоприятния за нея факт, че 5 години назад от датата на подаване на молбата, живее заедно с ответника в процесния имот и има ключ от него - факт, установен и с показанията на св. Г.. В същото време, съдът е посочил, че от показанията на свидетелите на ответницата не се установява безспорно ищецът да не е живял в процесния имот след 1998 г. и причината за това да е била недопускането му от ответницата с мотива, че счита целият имот за свой собствен, който мотив да е бил обективирана/доведен до знанието на ищеца. При така възприетите факти, въззивният състав е приел извод, че ответницата не е доказала, при условията на пълно и главно доказване, твърдението си, че е придобила по давност собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от процесния имот. При тези изводи съдът е приел въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение- за правилно и като такова подлежащо на потвърждаване. С оглед така изложените мотиви на въззивната инстанция Върховният касационен съд, при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, счита, че такива липсват. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск. Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК има процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивната инстанция да мотивира своя акт по същество. Въпросът е обуславящ всяко въззивно решение, но не е разрешен от състава на СГС в противоречие с практиката на ВКС, в това число и цитираната от касатора. Според приетото безпротиворечиво в практиката въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно (чл. 235, ал. 2 ЗЗД). Съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в спора. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, които да са логически следствия от установените обстоятелства, като тълкува и приложи относимите към спора правни разпоредби. В този смисъл са постановени решенията, на които се позовава касаторът, както и множество други, в това число ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12, решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д.№ 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 5 от 09.01.2025 г. по гр.д. № 4419/2023 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр.д. № 470/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и много други. Обжалваното решение е изцяло съобразено с посочената практика. Съдът е обсъдил подробно и задълбочено събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Посочил е кои свои фактически изводи на кои доказателства гради, кои доказателства се подкрепят взаимно и съответно, кои цени и кои- не, както е изложил съображения за тези си изводи. Съдът е отговорил на оплакванията на въззивника, изложени в жалбата, тълкувал е приложимото право съобразно възприетото в съдебната практика, като е съобразил правилата на формалната логика и е постановил едно мотивирано, обосновано, логично и ясно решение. Поради липсата на противоречие на решението на СГС с практиката, цитирана от касатора, поставеният правен въпрос не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касация. Вторият поставен въпрос / В хипотезата, при която основанието за възникване на съсобственост е прекратяване на брака, а основанието за установяване на фактическа власт върху цялата вещ е предоставяне ползването на семейното жилище на един от съсобствениците и роденото от брака дете, може ли да превърне с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение за себе си в периода на упражняване на родителските права. Кой е най-ранният момент, от който може да започне течение на давностния срок? / не е обусловящ обжалваното решение. За да приеме, че възражението на ответницата за придобиване на 1/2 ид.ч. от процесния имот по давност е неоснователно, въззивният съд е изложил и други мотиви, а именно, че не се установява ответницата да е преобърнала своето държане на имота във владение и да е демонстрирала това свое отношение пред съсобственика си. С оглед това, отговорът на поставения въпрос няма значение за изхода от правния спор. Независимо от изложеното следва да се посочи, че въпросът има свой отговор в практиката на ВКС. Всяко държане може да бъде превърнато във владение и при изтичане на законоустановения срок да породи за владелеца права на собственик върху владяното имущество, ако владението отговаря на изискванията да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и промяната на отношението към владяната вещ бъде демонстрирано пред собственика или съсобственика /Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Единствено законоустановени могат да бъдат юридическите факти, които водят до прекъсване или спиране на давностния срок. В разглеждания случай с решението, с което е прекратен бракът между страните, съдът е одобрил постигната от тях спогодба и е предоставил ползването на семейното /процесното/ жилище на майката / ответницата/ и детето на страните. Така постановеният акт на спорна съдебна администрация урежда отношенията между страните до настъпването на факт, въз основа на който решението да бъде изменено. При така постановеното решение, охраняващо интересите на ненавършилото пълнолетие дете на страните, ответницата има право, заедно с детето, да държи процесното жилище, а ответникът е лишен от възможността да упражнява фактическа власт върху имота. Именно това е подчертал съдът- решението по брачния процес възпрепятства ищецът да упражнява права върху общия имот. Не е субективно нежелание от страна на ищеца да ползва и не е отблъскване на правата му от съсобственика. По силата на решението ответницата има право да упражнява фактическа власт върху целия имот, като в същото време тя се намира в имота с ненавършило пълнолетие дете и следва да осигури неговия спокоен живот и бит. Ако въпреки това ответницата, ползваща се с посочените права и задължения по съдебното решение, успее да установи, че е преобърнала държането на идеалната част на ищеца във владение и е отблъснала правата на съсобственика си и да разграничи тези свои действия от предоставените й с решението права, то няма пречка същата да владее и да придобие по давност съсобствения имот. Доколкото поставеният въпрос не е обуславящ и не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, същият не може да послужи за допускане на решението до касация. Следващите материалноправни въпроси /2.1-2.4 и 2.7 / имат за предмет питане дали посочени действия обективират намерение за своене на чужди идеални части и кои са начините за манифестиране на намерението за своене. Тези въпроси имат свои отговори в практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в практиката на ВКС действията, демонстриращи своене на имота, могат да бъдат различни, съобразно другите установени факти по делото. Приема се, че за да се придобие по давност съсобствен имот, е необходимо фактическата власт на невладеещия съсобственик да бъде отблъсната чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че ползващият имота съсобственик е започнал да свои цялата съсобствена вещ, чрез действия, които демонстрират отричане на правата на невладеещия съсобственик върху вещта - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, и които са достигнали до неговото знание, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II г.о., решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 78/15.01.2021 г. по гр. д. № 3617/2019 г. на ВКС, І г.о.). Не са действия на демонстриране на промяна в намерението самото ползване на имота, неговото поддържане и ремонтиране, защото всеки съсобственик съгласно чл. 31 ЗС е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си. Конкретно - декларирането в данъчните служби на свое име и плащането на данъци и консумативи за имота, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, също не демонстрира промяна в намерението (решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II г. о.). Относно начините да се манифестира завлядяването на идеални части на съсобственика, практиката на ВКС приема,че съсобственикът, който владее цялата вещ, е необходимо да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, като действията му, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици и тези действия следва да са така предприети, че да достигнат до знанието на съсобствениците /решение № 171 от 14.03.2024 г. по гр.д. № 1095/2023 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д. №1405/2009 г. на ВКС, І г.о. и др./. Тази практика се споделя от настоящия състав и е изцяло съобразена от решаващия въззивен състав. По делото няма спор, че ответницата е сменила вратата на жилището си и е извършвала ремонти в него, както и е заплащала данъци за имота. Обосновано и в съответствие с посочената практика на ВКС съдът е приел, че тези действия в случая не демострират своене и не манифестират пред съсобственика промяната в анимуса на ответницата, тъй като не доказват владелческа власт върху имота. Това са ремонтни действия, които живущият с дете родител може да предприеме, за да поддържа имота, да осигури качество на живота на детето, както и на своя собствен. Обосновано по делото съдът е извел извод, че не се установява, че смяната на вратата е била направена именно, за да не се допусне ищецът до имота, а не от съображения за сигурност. Обоснован е и изводът, че ответникът е пребивавал периодично в процесното жилище, след навършване на пълнолетие на общото дете на страните, което фактически отрича собственическото отношение на жената към целия имот. Напълно съобразен с тълкуването на закона е решаващият извод на въззивния състав, че по делото ответницата не установява да е имала отношение към имота като към индивидуална собственост и това отношение да е достигнало до знанието на ищеца. Последният подвъпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд. По делото не е било установено и съдът не е обсъждал владение срещу съсобственик с неизвестен адрес. Даването на отговор на този въпрос не би имало значение за правилността на обжалваното решение. Като извод- въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не може да послужи за селекция на касационната жалба. Следващият въпрос/ Допустими ли са свидетелски показания за установяване извършване на основен ремонт и подобрения в имот при въведено възражение за придобивна давност на чужди ид.части в първата фаза на производството за делба ? Налице ли е процесуално нарушение, при отказ на съда да допусне свидетел с мотив, че се цели установяване на тези обстоятелства, имащи евентуално правно значение за претенции по сметки между страните, които подлежат на разглеждане във втората фаза на делбата? / не е обуславящ изводите на съда и не отговаря на изискванията за правен въпрос по слисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съдът в протоколно определение от 22.04.2021 г. е оставил без уважение доказателствено искане на ответницата за изслушване на свидетел за установяване на обема на извършените СМР в имота с мотив, че фактите, за установяването на които свидетелят е искан са неотносими към спора. В същото време по делото не е било спорно, че в имота са извършвани ремонтни дейности- след развода между страните и през 2010 г. и тези обстоятелства са коментирани от съда в постановеното решение. От изложеното следва, че съдебният състав не е приел, че свидетелските показания са недопустими, а е приел, че не са необходими и поставеният въпрос в изложението няма отношение към правилността на постановеното съдебно решение. Следващият въпрос/ Има ли правно значение "Наличието на обективни причини" невладеещият съсобственик да не ползва процесният имот през част от спорния период от време”/ както е приел съда и е презюмирал част от тях/ относимо към течение на придобивната давност и ако да чия е доказателствената тежест? / не е правен въпрос, не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и не обуславя допускане на въззивното решение до касация. Въпросът съдържа оплакване за неправилност на мотивите на въззивната инстнация, която неправилност не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство. Отговорът на въпроса няма сам по себе си значение за правилността на обжалваното решение, доколкото изводите на съда са, че ответницата не доказва да е своила и не е демонстрирала пред своя съсобственик своенето на общия имот. Само за яснота следва да се посочи, че обективните причини са тези съществуващи извън волята и желанието на субекта. Т.е., ищецът не е ползвал общия имот поради причина извън неговото желание- имал е синовен дълг да помага на болен родител, живущ в друго населено място. Въпросът, така както е зададен, не може да послужи за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради липсата на общата предпоставка за това по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа, че поставените въпроси покриват предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и имат значение за развитие на правото и точното прилагане на закона. Основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по отношение на придобивната давност по отношение на съсобствено имущество е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Ответникът по касация претендира, но не доказва реално направени разноски в производството пред ВКС, поради което такива не се присъждат. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.