Определение № 50400 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 53/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 265331 от 10.08.2021 г. по в.гр.д. № 5501/2020 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 266407 от 04.11.2021 г., е отменено решение № 299210 от 11.12.2019 г. по гр.д. № 30587/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от М. К. Т. срещу Т. П. Т. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че Т. П. Т. не е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет.3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............, с площ 53.90 кв.м, заедно с принадлежащите му таванско и избено помещение и съответните общи части на сградата, и е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК нотариален акт № ...., т......, дело № ......./2016 г., с който Т. П. Т. е бил признат за собственик на този имот по давност, и в тази част е постановено друго, с което предявеният от М. К. Т. против Т. П. Т. отрицателен установителен иск за собственост на този имот е отхвърлен като неоснователен. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ищеца М. Т.. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, кредитирал е показанията на свидетелите, доведени от ответника, без да констатира противоречието им с останалите събрани по делото доказателства, необосновано е приел, че жалбоподателят е бил допуснат да ползва имота от ответника, без да изследва кои са били собственици на имота и дали ответникът е имал това качество. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът разполага с нотариален акт за собственост и се позовава на фактическо владение на спорния имот. 2. Длъжен ли е съдът да обсъди и да оцени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да прецени всички относими доказателства и доводите и възраженията на страните, и да изложи мотиви във връзка с тях. 3. Следва ли съдът да направи анализ на свидетелските показания при наличие на противоречия в тях и да посочи защо кредитира показанията на едни свидетели, а на други - не. Следва ли да анализира начина, по който свидетелят е придобил информация за установяваните факти. Следва ли да се считат доказани само фактите, за които свидетелят е имал преки лични впечатления. 4. Следва ли съдът да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС, при положение, че ответникът не е доказал, че вещта се владее за другиго. 5. Следва ли съдът да приеме, че при легитимиране и на двете страни с констативни нотариални актове за собственост разпределението на доказателствената тежест ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. 6. Представляват ли действията по ползване за лични нужди, стопанисване, опазване, ремонтиране на недвижимия имот, декларирането му и заплащането на данъци действия на владелец. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване е направено позоваване и на чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК - очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Т. П. Т. изразява чрез своя процесуален представител адв. Н. К. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, предявен от ищеца М. К. Т.. В отговор на възражението на ответника за липса на правен интерес от предявяване на този иск съдът е приел, че такъв е налице, доколкото ищецът М. Т. се е снабдил през 2008 г. с констативен нотариален акт за собственост по давност и се позовава на фактическо състояние - владение, от което може да придобие имота по давност, а доказването на правата на ищеца е въпрос на материална, а не процесуална легитимация. След като предявеният от жалбоподателя М. Т. отрицателен установителен иск за собственост е приет за допустим и съдът се е произнесъл с решение по съществото на спора, първият изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуален въпрос относно допустимостта на отрицателния установителен иск, не е обуславящ изхода на спора. Този въпрос не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване и по него не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск за собственост въззивният съд е приел, че ищецът е живял в имота от смъртта на своята баба О. Т., поч. на 17.11.2005 г., грижел се е за него и го е поддържал, но е намерил за недоказано тази фактическа власт да е упражнявана с намерение за своене, което да е било манифестирано по отношение на ответника - сънаследник. Въз основа на показанията на св. М. Т. и В. Т. съдът е приел, че ищецът е останал да живее в имота със знанието и без противопоставянето на ответника Т. Т., и не е установено след това да е променил намерението си и да е започнал да владее имота за себе си. В мотивите на своето решение въззивният съд е изложил подробни теоретични постановки относно фактическия състав на придобивната давност, обективният и субективният елемент на владението, другите признаци на владението, разпределянето на доказателствената тежест за оборване на презупмцията на чл. 69 ЗС, цитирал е разясненията, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК относно разпределянето на доказателствената тежест, когато и двете страни по спора се легитимират с нотариални актове, както и разясненията, дадени в ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, друга практика на ВКС по въпросите на придобивната давност. Липсва анализ на събраните по делото доказателства, относими към предмета на спора, по-голямата част от които не са упоменати в мотивите и изобщо не е преценявано значението им за изхода на делото - нотариален акт № ......../1937 г., удостоверение за наследници на С. Т. Ч., поч. през 1954 г.; удостоверение за наследници на Т. И. Ч.; определение № 46 от 25.04.1961 г. на Софийски народен съд, с което е допуснато осиновяване на ответника Т. П. Т. от Т. Ч.; препис от саморъчно завещание от 18.08.1960 г., оставено от Т. Ч. и др. Предвид това съдържание на мотивите на въззивния съд, искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по процесуалния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и да оцени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да прецени всички относими доказателства и доводите и възраженията на страните, и да изложи мотиви във връзка с тях, е основателно. В случая въззивният съд е процедирал в нарушение на практиката на ВКС по този въпрос, което налага допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите повдигнати от жалбоподателя въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на делото. По тях касационната инстанция ще се произнесе с решението си по същество на спора. Водим от гореизложеното съдът