Определение № 26 от 17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2815/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Н. чрез адв. П. против решение № 10202 от 01.03.2021 г. по гр. д. № 1854/2020 г. на Апелативен съд - София, осми граждански състав. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД. Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Д. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Третото лице - помагач „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Колипатков в подадения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК също изразява страновище за неоснователност на жалбата и претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1332 от 19.02.2020 г. по гр. д. № 13761/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 12-ти състав за отхвърляне на предявените от М. Н. Н. против „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за установяване несъществуването на изпълняемите права, удостоверени в изпълнителен лист, издаден на 12.07.2010 г. по ч. гр. д. № 6688/2010 г. на Районен съд – Перник (поради погасяването им по давност) и в полза на ответната банка са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че изпълнителният лист от 12.07.2010 г., въз основа на който е образувано изп. дело № 648/2011 г. по описа на ЧСИ М. Ц. за принудително удовлетворяване на оспорените вземания е издаден въз основа на невлязла в сила заповед за незабавно изпълнение от същата дата по ч. гр. д. № 6688/2011 г. на РС – Перник. Посочил е, че едва след влизането в сила на тази заповед могат да възникнат обстоятелства, които да обосноват предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. В тази връзка решаващият състав е съобразил, че вземанията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение са били оспорени от ищцата с възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и съществуването им е установено и съдебно признато с решение № 13/21.02.2013 г. по гр. д. № 930/2011 г. на Окръжен съд – Перник, постановено в производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Прието е, че това решение е влязло в сила най – рано на датата 07.03.2013 г. (в двуседмичен срок от постановяването му), като от този най – ранен момент следва да се приеме, че е започнала да тече нова обща (петгодишна) погасителна давност – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 416 ГПК, която следва да изтече на 07.03.2018 г. Инстанцията по същество е констатирала, че с предприетото на 22.12.2017 г. изпълнително действие – изпратено запорно съобщение до „Юробанк България“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД за наложен запор на банковите сметки на длъжника – ищцата Н. с оглед принудително събиране на процесните вземания, давността е била прекъсната и е започнала да тече нова такава, която към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело – 17.10.2018 г., не е била изтекла. Обоснован е извод, че оспорените изпълняеми права не са били покрити с петгодишна погасителна давност и са годни за принудително удовлетворяване, с оглед на която цел е образувано процесното изпълнително дело. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следния въпрос: „Валидни ли са да прекъснат погасителната давност изпълнителните действия предприети след настъпване на перемпция по изпълнителното дело?“ Твърди се, че въпросът е обусловил изхода по делото и е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 2/26.05.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС като с това страната обосновава искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и довод, че питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В пункт II и III от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствени принципи (състезателно начало и равенство на страните в процеса) и незаконосъобразно според страната игнориране приложението на постановките на ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС спрямо правоотношения, възникнали преди приемането му - в частност по конкретния правен спор. Касационното обжалване не следва да се допуска. Селектирането на касационната жалба се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В поддържаната от страната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се изисква на първо място поставеният въпрос да е релевантен – т. е. да e обусловил решаващата правна воля на съда, изразена в обжалваното решение (така постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В случая питането няма такъв характер и не е значимо за изхода по делото. Това е така, защото за да отхвърли предявените искове по чл. 439, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че те могат да се основават само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Направен е извод, че от момента на влизане в сила на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК за уважаване на претенцията за съществуване на оспорените в настоящия процес вземания, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, и въз основа на последния е образувано процесното изпълнително дело (най – рано на 07.03.2013 г., когато решението е постановено) е започнала да тече петгодишната погасителна давност – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 416 ГПК и същата е била прекъсната с предприети изпълнителни действия срещу длъжника на 22.12.2017 г. От тогава е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, която към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – 17.10.2018 г. не е била изтекла. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място, както вече се изтъкна, питането не удовлетворява общо основание за допускане на касационно обжалване. На второ място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На трето място, отсъства обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване. Затова и на разглежданото основание не може да се осъществи достъп до касация. Останалата част от изложението – горецитираните пункт II и III, съдържа доводи за неправилност на въззивния съдебен акт, които обаче имат своето значение във фазата по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но не и в предхождаща фаза по селектирането й (в производството по чл. 288 ГПК). Затова те също не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационно обжалване. В заключение следва да се посочи, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на делото в полза на представляваната от юрисконсулт ответна търговска банка следва да се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция. Определено по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП възнаграждението възлиза на 100 лв. и следва да се възложи в тежест на касатора. Неоснователно обаче е искането за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, направено от третото лице помагач - „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Съгласно изричното правило на чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице - помагач не се присъждат разноски, като в практиката е разяснено, че тази забрана се прилага независимо от това дали третото лице - помагач е встъпило или е било привлечено от главна страна (в случая от ответника) в процеса. Възнаграждението на процесуалния представител на едноличното ООД, който е осъществил защитата му в касационното производство, като част от направените от същия, в качеството му на трето лице - помагач на страната на ответника по спора деловодни разноски е обхванато от визираната в чл. 78, ал. 10 ГПК забрана. Освен това, искането на третото лице - помагач за присъждане на разноски се основава на текста на чл. 78, ал. 4 ГПК, който регламентира дължимостта на разноските на ответника при прекратяване на делото, каквато очевидно не е настоящата хипотеза. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.