Определение № 50749 от 19.10.2022 г. на ВКС по д. № 738/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ и на насрещната касационна жалба на С. П. срещу въззивното решение на Бургаски апелативен съд по гр.д. №341/21 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за сумата 20 000 лв. и отхвърлен до пълния размер от 100 000 лв. предявеният от С. П. срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.123, ал.1 НК, по което наказателното производство е прекратено с вл. в сила прокурорско постановление. Ответникът Прокуратура на РБ в срока по чл.283 ГПК е подал касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът е уважен. Решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване и касационната жалба е допустима. Ищецът С. П. в срока по чл.287 ГПК е подал срещу въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконното обвинение е отхвърлен, насрещна жалба, чието разглеждане е обусловено от това на касационната жалба – чл.287, ал.4 ГПК. За допускане на обжалването подалият касационна жалба ответник Прокуратура на РБ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в обжалваната част въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС / ППВС №4/68 г., ТР №3/2005 г. ОСГК и решения по чл.290 ГПК/ по въпроса относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, след отчитане на конкретните обстоятелства на случая, вкл. икономическите условия и средностатистическите доходи като база за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди. Въззивното решение противоречи на ТР №1/2001 г., т.19 на ОСГК и практиката по чл.290 ГПК и относно изискването към мотивите на въззивния съдебен акт за пълнота и обоснованост с всички обстоятелства по делото. По допускане на разглеждането на касационната жалба ВКС намира следното: Въззивният съд е определил обезщетението по чл.52 ЗЗД, като е обсъдил конкретните обстоятелства по делото. Общата продължителност на наказателното производство срещу ищеца за престъпление по чл.123, ал.1 НК е близо 10 години. В мотивите на постановлението за прекратяване на наказателното производство е направен извод за липса на причинна връзка между действията на ищеца и настъпилата смърт на работника или обстоятелството, довело до прекратяване на наказателното производство е съществувало още към момента на привличането на ищеца като обвиняем. Взетата при привличане на ищеца като обвиняем с постановление от 31.10.2011 г. мярка за неотклонение „подписка” е отменена през 2013 г. поради изтичане на определените процесуални срокове за налагането й. През 2014 г. е внесен обвинителен акт срещу ищеца, по който от Бургаски ОС е постановена оправдателна присъда през 2017 г. Присъдата е протестирана пред Бургаски АС, отменена е и делото е върнато за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения. При новото разглеждане на делото съдът е констатирал наличието на процесуални нарушения, поради които обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл.246, ал.2 НПК и е върнал делото на прокуратурата, която е прекратила наказателното производство с постановление от 3.06.2020 г. Към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил изпълнителен директор на дружеството/ ЕАД/- изпълнител на строежа. От представената медицинска документация се установява, че към м.11.2012 г. при ищеца е диагностицирано заболяване „псориатичен артрит”, което се отключва и влошава при стрес. От показанията на разпитаните свидетели се установява негативното емоционално състояние на ищеца в периода на наказателното преследване – преживените страх и потиснатост, засилени от публикациите за случая в медиите, чийто информационен източник е прокуратурата. Тежестта на понесените в случая морални вреди според въззивния съд се определя най-вече от отражението на наказателния процес върху здравето на ищеца/ р. през 1974 г./ и от неразумния срок на наказателното производство – близо 10 г. с проведени 19 открити заседания в съдебна фаза.. Установеното автоимунно заболяване се характеризира с болезнени възпаления на ставите, трудно лечимо е и изисква непрекъсната поддържаща терапия. Обострянето на заболяването, продължителните, при неразумния срок на производството, негативни преживявания на ищеца, засилване на страха и тревогата му при повдигане на ново обвинение през 2014 г., състоянието на отчаяние след отмяната на оправдателната присъда, усещаната негативна оценка на обществото и уронването на доброто му име са неимуществени вреди в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, за чието репариране е определено обезщетение в размер на 20 000 лв. Над тази сума искът е приет за неоснователен, защото спрямо ищеца не са прилагани ограничаващи го мерки, обвинението не е в тежко умишлено престъпление, интензитетът на наказателното преследване е снижен с постановяване на оправдателната присъда, не са доказани по делото вреди от загуба на работа и отблъскване на бизнес партньори. При тези данни по делото не са налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването по касационната жалба на Прокуратурата – при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост са установени и обсъдени конкретните обстоятелства на случая, разкриващи изражението и интензитета на вредите – ППВС №4/68 г. и цитираната практика по чл.290 ГПК/ р. по гр.д. №4357/16 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №5257/15 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №627/16 г. на четвърто г.о. и др./. Взети са предвид тежестта на обвинението, мярката за неотклонение, продължителността на наказателното производство и отражението му върху личността на ищеца – здраве, семейство, професия, добро име и обществен статус, отчетени са и обществено-икономическите условия в страната. Решението е подробно мотивирано с посочване на конкретните релевантни за казуса обстоятелства и значението им за размера на обезвредата; изследвана е и причинната връзка между обезщетените вреди и незаконното обвинение /ТР №1/4.01.01 г. и ТР №3/2005 г. ОСГК/. Не са налице основания за допускане на разглеждането на касационната жалба, поради което не следва да се разглежда и насрещната. Затова ВКС на РБ, трето г.о.