Определение № 261 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4274/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2929/22.08.2019 г., подадена от А. А. А., чрез адвокат С. М., срещу решение № 120 от 19.07.2019 г. по гр. д. № 192/2019 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение № 219 от 2.04.2019 г. по гр. д. № 2108/2018 г. на Районен съд - Търговище, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение по същото дело № 299 от 20.05.2019 г. и поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 300 от 21.05.2019 г.

С потвърденото първоинстанционно решение е уважен предявеният по делото иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на А. А. А., че Н. И. С. е собственик на реална част от 25 кв. м, представляваща трапец, от уличната регулационна линия до северозападния ъгъл на къщата в имота на А. А., с ширина 3.23 м, заключена между имот с идентификатор * на Н. С. и имот с идентификатор * на А. А., отразени в кадастралната карта от 2005 г. на [населено място], неправилно заснети като част от имота, собственост на А. А. А.; А. А. А. е осъден да предаде на Н. И. С. владението върху спорната част; постановен е диспозитив за установяване на грешка в кадастралната карта от 2005 г. на [населено място], изразяваща се в погрешно заснемане на процесните 25 кв. м като част от имота на А. А. А., и поправянето й, според скица № 3, приложена на л. 84 от делото, неразделна част от самото решение.

В решението си въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по отношение на установените факти и правни изводи.

Видно от първоинстанционното решение, към което е препратил въззивният съд, в него е прието, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан под № 52, том V, дело № 1000/9.08.2001 г. на СВ - гр. Търговище В.П. И. дарил майка си - ищцата Н. И. С., със собствения си недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 336 кв. м, находящо се на [улица], заедно с построените в него къща, състояща се от фоайе, всекидневна с кухненска ниша, стая и преддверие, сервизни помещения и самостоятелна стая, за което дворно място е отреден имот *, кв. 69, по плана на града, при граници за дворното място: [улица], имот № * - на Г. Г., имот * - на Г. С., Ж. Г. и др., имот * - на А. С.. От своя страна А. А. А. закупил с нотариален акт за покупко-продажба № 169, том II, дело № 710/3.11.1983 г. дворно място от около 540 кв. м, ведно с построените в него паянтова жилищна сграда със застроена площ от 61.17 кв. м, стопанска постройка, навес и всички подобрения и насаждения, заснето под планоснимачен номер *, кв. 21 по плана на [населено място], при граници: [улица], дворище пл. № * на Д. Т. (ПИ на Н. С.), дворище пл. № * на В. Х. М., дворище с пл. № * на Б. К. и дворище с пл. № * на Х. А. Д.. Праводателят на ответника - С. Г. С., се легитимирал като собственик на имота с нотариален акт № 57, том I, дело 125/15.02.1983 г., с който бил признат за собственик на основание давностно владение, наследство и съдебна спогодба. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е кредитирал изцяло изслушаната пред него съдебно-техническа експертиза, която установила следното: По плана от 1909 г. до 1956 г. процесните имоти попадали в кв. 98, като границата между тях била права линия. По плана, действал от 1956 г. до 1967 г., имотът на ищцата представлявал дворище с пл. № *, за който бил отреден парцел * в кв. 182, а имотът на ответника бил дворище с пл. № *, за който бил отреден парцел * в кв. 182. Общата кадастрална граница между двата имота не била права линия. Тя тръгвала от границата с дворище с пл. № * на югоизток и след 14 м - с чупка към къщата на ответника, минавала по зида на лятната кухня и жилищната сграда и стигала до [улица]. Дворищната регулация предвиждала изправяне на границата между двете дворища, като от дворище с пл. № * (на ответника) се придавали 6 кв. м към дворище с пл. № * (на ищцата), които представлявали триъгълник от къщата на ответника до границата с дворище с пл. № *; от дворище с пл. № * (на ищцата) се придавали 14.50 кв. м към дворище с пл. № * (на ответника), които представлявали триъгълник от къщата на ответника до [улица] горния край на имотите. В [община] нямало преписка за уреждане на сметки по регулация за процесните имоти. По плана, действал от 1967 г. до 1987 г., процесните имоти запазвали своите кадастрални граници и площи по предходния план от 1956 г., но претърпели промяна в номерацията си. Дворище с пл. № * (на ищцата) по плана от 1956 г. в новия план станало дворище пл. № *, а дворище с пл. № * (на ответника) по плана от 1956 г. в новия план станало дворище пл. № *. Границата между двата имота не била променена и дворищната регулация по плана от 1956 г. не била приложена. По плана, действал от 1987 г. до 1996 г., процесните имоти попадали в кв. 146, като били с променена номерация. Дворище с пл. № * по плана от 1956 г., съответстващо на дворище с пл. № * в плана от 1967 г., в новия план от 1987 г. станало дворище с пл. № *, като за него бил отреден парцел *; дворище с пл. № * по плана от 1956 г., съответстващо на дворище с пл. № * в плана от 1967 г., в новия план от 1987 г. станало дворище с пл. № *, като за него бил отреден парцел *. Границата между двата имота била променена спрямо предходните планове – вече била права линия, започваща от дъното на парцелите и стигаща до уличната регулационна линия на [улица]. Отстоянието от северозападния ъгъл на къщата на ответника до границата между имотите станало 3.20 м (измерено по уличната регулационна линия), докато по предходните планове кадастралната граница вървяла по къщата. По плана, действал от 1996 г., действащ и понастоящем, процесните имоти попадат в кв. 69, като запазили номерацията си. Те имат същите граници и площ като в плана от 1987 г. Границата между двата имота е същата. По кадастралната карта от 2005 г., одобрена със заповед № РД-18-18/17.06.2005 г., имотът на ищцата е поземлен имот с идентификатор *, с площ от 336 кв. м, а имотът на ответника - поземлен имот с идентификатор *, с площ от 568 кв. м. Имотите по кадастралната карта са идентични с имотите по плана от 1996 г. Към момента между двата имота има изградена нова ограда, отговаряща на границата по кадастралната карта между процесните имоти, започваща от [улица]като масивна плътна ограда от бетонови блокчета на бетонова основа и стигаща до югозападния ъгъл на къщата на ответника, след което продължава към дъното на имота като ограда от мрежа и метални колове на бетонова основа. Съгласно устните пояснения на вещото лице пред съда, по плана от 1956 г., действал до 1967 г., спорните 25 кв. м по дворищната регулация попадали в имота на ищцата. С проектирането на дворищната регулация границите между двата имота била изменена и тези спорни квадратни метри площ преминали към имота на ответника, като придаваемо място през 1956 г., но тогава към този имот били придадени 14.50 кв. м, а не 25 кв. м. От последващия план - от 1967 г. до 1987 г., е видно, че дворищната регулация между двата процесни имота не била приложена и имотите са със своите кадастрални граници, тоест със старите си граници. Така към 1967 г. спорните квадратни метри отново били в имота на ищцата. Липсват доказателства за уреждане на сметките по регулация. Приетият през 1987 г. план изменил границата между двата имота, като по него придаваемото място възлизало на 26 кв. м, като оттогава границата не е променяна и тя е такава, каквато е съгласно плана от 1987 г., включително и в кадастралната карта. Въпреки изместването на границите през годините, процедурата по придаване не е осъществена докрай, няма уредени сметки по регулация между собствениците. Придаваемото място от 26 кв. м се намира понастоящем в имота на А. А. и той го владее.

Въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е направил следните изводи:

В случая е налице грешка в одобрената кадастрална карта, като същата била допусната още с приемането на плана на [населено място] от 1987 г. Дотогава спорната ивица била част от имота, който понастоящем е на Н. С.. До 1956 г. тази спорна част принадлежала към имота на ищцата, като границата между двата имота представлявала права линия. С проектирането на дворищната регулация част от имота на ищцата преминала към имота на ответника, като придаваемо място през 1956 г., като тогава били придадени 14.50 кв. м, а не 25 кв. м. Дворищната регулация обаче не била приложена, тъй като сметките между собствениците по отношение на придаденото място не били уредени. С оглед на това, по плана от 1967 г., действал до 1987 г., двата процесни имота били със своите кадастрални граници и спорните квадратни метри отново попадали в имота на ищцата. През 1987 г. по приетия нов план отново имало изменение на границата между двата имота, като съгласно този план към имота на ответника следвало да се придадат 26 кв. м. Съдът е посочил, че съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ (отм.), действащ към момента на приемането на плана от 1987 г. и на този от 1996 г., дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие - правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот, и съсобствеността върху образувания от два маломерни имота общ парцел се придобиват по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, съгласно което, ако до влизане в сила на следващия дворищнорегулационен план планът, предвиждащ придаване по регулация на част от един имот към съседен парцел, отреден за друг имот, или образуване на общ парцел от два маломерни имота, не бъде приложен, новият план се създава въз основа на първоначалното (преди неприложения план) положение на недвижимите имоти, и е заключил, че при съставянето на плана от 1996 г. на [населено място], действащ и към момента на постановяване на първоинстанционното решение, е следвало да се приложи фактическото положение, такова каквото е било с плана от 1967 г., когато спорното място е било част от имота на ищцата.

Съдът е изложил, че дори и да се приеме, че е имало промени в регулацията, а именно придаване на част от имота на ищцата към имота на ответника, то това придаване съгласно всички устройствени закони, относими към тези отношения през годините (ЗПИНМ, ЗТСУ, ЗУТ), никога не е било безусловно. Отчуждителното действие на плана настъпва едва след изплащане на обезщетение, като длъжник е собственикът на парцела, към който се придават местата и подобренията в тях, както и всеки последващ приобретател на парцела. С влизането в сила на ЗУТ е премахната възможността по административен ред да се измени планът чрез придаване на части от един имот към друг, като по отношение на заварените случаи, какъвто е и настоящият, е предвиден срок, в който тези сметки следва да бъдат уредени; ако това не бъде сторено и не бъдат оценени придаваемите места, то отчуждителното действие на плана, породил изменение на границата между съседните имоти и придаване по регулация на част от единия към другия, се прекратява (Тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС). Този срок е шестмесечен от влизане в сила на ЗУТ, като с изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ собствеността върху имотите, за които дворищната регулацията не е приложена, се възстановява автоматично в положението отпреди влизане в сила на неприложения дворищнорегулационен план, тоест отчуждителното действие на неприложения дворищнорегулационен план се счита прекратено по силата на закона с изтичане на горепосочените преклузивни срокове. Предвид установеното по делото, че за спорните 25 кв. м не било заплатено обезщетение, съдът е приел, че дори и да се приеме, че те са били предмет на придаване към имота на ответника и в тази връзка по силата на отчуждителното действие на плана са станали част от този имот, то това действие е отпаднало с обратна сила и спорните квадратни метри са били възстановени автоматично към имота на ищцата.

Предвид изложеното, съдът е заключил, че при съставянето на плана от 1996 г. е била допусната грешка, изразяваща се в изместването на границата между двата имота с 25 кв. м навътре в имота, собственост сега на ищцата, тъй като е следвало да се приложи границата, отразена в плана от 1967 г. Оттам грешката била пренесена и в изготвената през 2005 г. кадастрална карта на [населено място].

Относно възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, първоинстанционният съд е намерил същото за неоснователно. Посочил е, че съгласно уредбата в ЗПИНМ е съществувала възможност за придобиване по давност на реални части от имотите. Впоследствие, с приемане на ЗТСУ на 1.06.1973 г., тази възможност е отпаднала. С измененията на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (ДВ, бр. 34/2000 г.) законодателят създал възможност да се преодолее посочената забрана, при условие, че реално определените части от поземлени имоти в границите на населените места отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с ППЗТСУ (отм.). Същото е възприето и в действащия ЗУТ (в сила от 31.03.2001 г.), където в чл. 200, ал. 1 е предвидено, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл. 19, т. е. за лице и повърхност. Съдът е визирал, че в случая процесното място не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, като е неприложима и разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Ето защо е приел, че ответникът, поради наличието на законовата забрана за придобиване на правото на собственост по давност, дори и да е упражнявал фактическата власт върху спорната част, не я е придобил по давност. Като краен извод е посочил, че спорните 25 кв. м, представляващи трапец с площ от 25 кв. м, са собственост на ищцата, а към момента се владеят от ответника без правно основание за това.

В допълнение, във връзка с наведените във въззивната жалба доводи, Окръжен съд – Търговище е изложил, че ревандикационната претенция на Н. С. по отношение на спорните 25 кв. м на границата на имота й с този на ответника се основава на това, че процесната част била завладяна през 2018 г. без основание от ответника, с изграждането на ограда - масивна в едната част и телена, на бетонни основи, в другата, като Н. С. е посочила, че винаги е владяла това място до изграждането на тази ограда; имотът бил владян в тази част и от праводателите й, като така придобила имота. От своя страна, възраженията на А. А. са били, че той е собственик на имота, така го е закупил от своите праводатели и винаги е владял тази част от закупуването на имота през 1983 г., така са го владели и неговите праводатели. Като е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства и се е аргументирал кои кредитира, въззивният съд е приел, че от същите не се установява А. А. да е владял процесното място както след 1983 г., когато закупил своя имот, така и след 2000 г., когато синът на Н. С. закупил имота, който впоследствие дарил на майка си, на публична продан. Заключил е, че по делото не са доказани нито продължителност от 10 години на държането на имота, нито това държане да е било с намерение за своенето му; не е установено подобно владение да е било упражнявано от някой от предишните собственици. Окръжен съд – Търговище е обсъдил доводите във въззивната жалба относно площта на имота, отразена в актовете за собственост на предишните собственици. В тази връзка е посочил, че съгласно практиката на ВКС за индивидуализацията на имота са важни неговите граници, а изчисляването на площта не винаги може да бъде точно посочено; възможна разлика от няколко квадратни метра не е основание да се счита, че имотът е различен; важно е какви са били границите. Визирал е, че към момента на придобиване на собствения имот от А. А. е действал дворищнорегулационният план от 1967 г. В нотариалния акт имотът е описан само с планоснимачен номер като * в кв. 21 и с площ от 540 кв. м. По плана от 1967 г. спорното място е попадало в съседния имот, а не в този на А., т. е. още при закупуването на имота последният е бил наясно, че спорната част не принадлежи към неговия имот. По отношение на установената грешка в кадастралната основа въззивният съд е изложил съображения, че първоинстанционното решение не е недопустимо, тъй като същото е изцяло съобразено с постановките на Тълкувателно решение № 8/2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което: „При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено от скица-проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР. Когато имотът се намира в урегулирана територия и имотните граници не съвпадат с регулационните, на изменение съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ ще подлежи и влезлият в сила подробен устройствен план.“.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Следва ли да намерят приложение разпоредбите на § 8, ал. 1, във вр. с § 6, ал. 2 и 4 от ПЗР на ЗУТ, когато придаването по регулация на процесната част е било извършено по предходния, а не по действащия регулационен план.

По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с: решение № 41/9.07.2018 г. по гр. д. № 1919/2017 г. на ВКС, І г. о., Тълкувателно решение № 3/1993 г. на ОСГК на ВКС, решение № 304/12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 780/13.11.2009 г. по гр. д. № 3024/2008 г. на ІІІ г. о., решение № 1091/26.02.2009 г. по гр. д. № 4227/2007 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 388/29.09.2010 г. по гр. д. № 679/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 103/3.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 196/6.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 167/3.07.2014 г. по гр. д. № 1366/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 286/7.11.2011 г. по гр. д. № 1242/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.

Сочи се, че с плана на [населено място] от 1956 г. част от имот пл. № *, кв. 182 се придава към съседния имот с пл. № *, кв. 182, като с последващият план от 1967 г. границите между двата имота не е била променена. И дворищната регулация по плана от 1956 г. не е била приложена. Твърди се, че А. А. е завладял процесната част още през 1983 г., като до влизане в сила на ЗУТ е изтекъл 10-годишният срок на владение на придаваемото се място в полза на жалбоподателя.

2. Поглъща ли се искът по чл. 53, ал. 2, изр. второ ЗКИР (първоначална редакция), нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, от иска за собственост.

По този въпрос се твърди противоречие с: решение № 139/14.03.2018 г. по гр. д. № 456/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 92/1.07.2016 г. по гр. д. № 638/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.

3. Констативен нотариален акт, съставен на основание чл. 587, ал. 1 и ал. 2 ГПК, с който молителят, освен на основание давностно владение, е признат за собственик и на основание наследство и съдебна спогодба, съставен при действието на ЗТСУ (отм.), който отменя ЗПИНМ, ползва ли се с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.

По така формулирания въпрос се сочи противоречие с: Тълкувателно решение № 178/1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 1021/4.03.2010 г. по гр. д. № 23/2009 г. на ВКС, І г. о.

4. Когато насрещната страна не е осъдена за разноски във въззивното производство, а в първоинстанционното такова, следва ли на основание чл. 38 ЗА въззивният съд да го осъди да заплати адвокатско възнаграждение за явяването му във въззивна инстанция.

По формулирания на четвърто място в изложението въпрос се сочи противоречие с определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г. о.

От Н. С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос в изложението, така както е зададен, намира положителния си отговор в Тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, предвид изричното позоваване на него в Тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС. С изтичането на сроковете, визирани в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, като придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени, съответно образуваната съсобственост върху парцел, образуван от два маломерни имота, се прекратява. За имотни граници се считат регулационните линии по предходния дворищнорегулационен план, ако същият е бил приложен, а ако не – се отива към по-ранния, докато се установи приложен план или положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план за населеното място. Именно в този смисъл е и въззивното решение. Видно от него, съдът е приел, че придаване на части от имота на Н. С. към този на А. А. е било предвидено с дворищнорегулационните планове от 1956 г. и 1987 г., като нито един от тези планове не е бил приложен. Ето защо, въззивният съд не е зачел отчуждителното действие на тези два плана и по тази причина е приел, че спорната част не е станала собственост на А. А..

По втория въпрос решението на въззивния съд е изцяло съобразено с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 4 и т. 5. Съгласно постановките на това тълкувателно решение иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (първоначална редакция чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР). В производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта. При уважен иск за ревандикация ищецът ще може да ревандикира спорната част, попадаща в урегулирания поземлен имот на ответника, без да изчаква провеждането на административна процедура по отстраняването на непълнотата или грешката в кадастралната карта и последващата процедура по изменение на подробния устройствен план. Ето защо искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР не е обуславящ по отношение на отделно предявения иск за собственост на същия имот. Тъй като предметът на делата в установителната им част е идентичен, искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се поглъща от иска за собственост.

Третият въпрос се явява неотносим към решаващите мотиви на Окръжен съд – Търговище. Това е така, предвид изводите на въззивния съд, че нито един от нотариалните актове, на които се позовава А. А., не индивидуализира придобития от него имот по начин, от който да се заключи, че част от имота са и процесните 25 кв. м.

Четвъртият въпрос няма отношение към касационното обжалване на въззивното решение. Съгласно действащия ГПК съдебните решения в частта за присъдените разноски, която част има характер на определение, не подлежат на обжалване, а следва да бъде реализирана процедура по чл. 248 ГПК, като постановеното в нея определение подлежи на обжалване пред горестоящ съд. В случая Окръжен съд – Търговище не е бил сезиран с молба по чл. 248 ГПК от А. А..

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

На основание чл. 38 ЗА пълномощникът на Н. С. има право на възнаграждение за осъществените адвокатска помощ и съдействие в размер на 800 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,