Определение № 50030 от 20.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 464/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд със седалище в [населено място] срещу решение № 260 от 17.11.2021 г., постановено по в. т. д. № 270/2021 г. на Апелативен съд - Велико Търново. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 260044 от 08.02.2021 г. по гр. д. № 151/2020 г. на Окръжен съд - Русе в частта, с която Гаранционен фонд е осъден на основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ да заплати на С. Н. С. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, претърпени при ПТП на 15.08.2017 г., за разликите над сумите 35 000 лв. и 990 лв. до присъдените 75 000 лв. и 1 980 лв. Решенията са постановени при участие на И. Г. Б. в качеството на трето лице помагач на ответника Гаранционен фонд. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е отрекъл наличието на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, въпреки установения по делото факт, че пострадалият ищец е управлявал мотоциклет след употреба на алкохол, и е определил обезщетение за неимуществени вреди в силно завишен размер, който не съответства на характера и степента на претърпените от ищеца болки и страдания и не кореспондира с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 (погрешно посочена като т.2) ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т.7, както и с трайната практика на ВКС в посочени решения по чл.290 ГПК и определения по чл.288 ГПК: „ 1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт; 2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация С. Н. С. - чрез адв. З. Ж., който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. В отговора е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството пред ВКС в полза на процесуалния представител на ответника адв. Ж.. Подпомагащата страна И. Г. Б. не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано решението на Апелативен съд - Велико Търново в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК в частта относно иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, предявен за сумата 1 980 лв., поради което касационната жалба, с която е обжалвана тази част от решението, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. За да потвърди решението на Окръжен съд - Русе в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на С. Н. С. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 15.08.2017 г., Апелативен съд - Велико Търново е приел, че са налице предпоставките по чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ за осъждане на ответника Гаранционен фонд да заплати на ищеца обезщетение за вредите, причинени от привлечения като подпомагаща страна И. Б. при управление на МПС, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въз основа на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че в резултат на произшествието ищецът е получил контузия на мозъка, счупване на предна и латерална стена на десен максикуларен синус, счупване на долна челюст вдясно, кръвонасядания и отоци на лицето, кръвоизлив в дясната очна ябълка, охлузване на брадичката, кръвонасядане на шията вдясно, счупване на неустановен брой ребра вдясно, контузия на десния бял дроб, излив в дясното плеврално пространство, кръвонасядане вдясно на гръдния кош, разкъсно - контузна рана на гръдния кош, охлузвания на гръдния кош и коремната стена, кръвонасядания в обстта на дясното рамо и шията, мишниците, дясната хълбочно - тазобедрена област, охлузвания на лява предкитка, многофрагментно счупване на бедрена кост, наложило метална остеосинтеза, счупване на дясноколенно капаче, охлузвания на ляво бедро и ляво коляно, одрасквания на дясно бедро, оток, охлузвания и разкъсно - контузни рани на дясно коляно, охлузвания на дясна подбедрица, кръвонасядания на дясно бедро, дясна коленна става и подбедрица, анкилоза на дясна коленна става с контрактура десет градуса, скъсяване на десен долен крайник, начална коксартроза на дясна тазобедрена става, хипотрофия на мускулатурата на дясно бедро, вторична посткръвоизливна анемия, наложила кръвопреливане. След като е взел предвид броя и тежестта на получените увреждания и е съобразил, че във въззивната жалба на Гаранционен фонд няма наведени доводи срещу размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съд се е произнесъл, че обезщетението от 75 000 лв. е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е констатирал, че между страните е спорно дали с поведението си по време на произшествието ищецът е съпричинил вредоносния резултат. Поддържаните във въззивната жалба на ответника твърдения, че ищецът е допринесъл за реализиране на произшествието и за собствените си увреждания като е управлявал мотоциклет с висока скорост и като е возил пътник без каска, са счетени от въззивния съд за преклудирани по причина, че не са наведени своевременно пред първоинстанционния съд. Освен това съдът е посочил, че в исковото производство не са събрани доказателства за скоростта на движение на мотоциклета преди и по време на настъпване на инцидента, а експертизата за механизма на произшествието, изготвена в досъдебното производство, не се ползват с доказателствена сила в гражданския процес. За доказано въззивният съд е счел твърдението на ответника, че ищецът е управлявал мотоциклета след употреба на алкохол, като според изготвената непосредствено след инцидента химическа експертиза в кръвта му е установено съдържание на етилов алкохол 2.17 промила, а концентрацията на алкохол в кръвта е била 2.26 промила. Според заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещо лице д-р М. М., установената концентрация на алкохол съответства на средна степен на алкохолно опиване, което се характеризира със значителни нарушения на мисловната дейност и съобразителност, отслабване на концентрацията, вниманието, координацията, равновесието и силно забавяне на реакциите в зависимост от идивидуалната реакция към алкохол. Без да отрича възможното неблагоприятно въздействие на алкохола върху поведението на ищеца, въззивният съд е приел, че управлението на мотоциклета след употреба на алкохол в посоченото количество не е достатъчно да обоснове извод за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като по делото няма доказателства за причинна връзка между конкретни действия и бездействия на ищеца, повлияни от употребата на алкохол, и настъпването на произшествието. Позовавайки се на константната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл, че приносът по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД трябва да се докаже от страната, която е направила възражение за съпричиняване, и че е недопустимо да се признае съпричиняване, когато приносът на увредения не е доказан при условията на пълно и главно доказване, а е предполагаем, както в процесния случай. Поради изложеното и като е съобразил липсата на ангажирани от Гаранционен фонд в исковото производство доказателства за конкретни действия или бездействия на ищеца при управлението на мотоциклета, с които той да е допринесъл за реализиране на произшествието с последвалите телесни увреждания, въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че не е налице принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, предпоставящ намаляване на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият поставен от касатора въпрос - относно критериите, които трябва да се съблюдават при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е значим за делото, но по отношение на него не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С въззивната жалба касаторът не е въвел оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд по повод полагащия се на ищеца справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и/или за нарушения на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението. Поради липса на оплаквания и в съответствие с правилото на чл.269 ГПК въззивният съд е приел, че определеното и присъдено от първоинстанционния съд обезщетение от 75 000 лв. е съобразено с обема и с интензитета на понесените от ищеца неимуществени вреди и е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Предвид обстоятелствата, при които въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос - относно критериите за отчитане на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, е зададен хипотетично, но дори да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, част от която (с изключение на определенията по чл.288 ГПК, които не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК) е посочена в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В трайната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал; За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно; Релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат; Изводът на съда за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а наличието на принос следва да бъде доказано по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него (в този смисъл решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.). Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочената практика като е приел, че ответникът - сега касатор, върху когото е възложена доказателствената тежест за установяване на твърдения принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД с доклада по чл.146 ГПК, не е ангажирал доказателства в исковия процес за наличие на конкретни действия или бездействия на ищеца, намиращи се в причинна връзка с настъпването на увреждащото ПТП и на вредоносния резултат. При произнасяне по възражението за принос въззивният съд не е игнорирал установения по делото факт, че ищецът е управлявал мотоциклет след употреба на алкохол, което предполага наличие на принос от негова страна за реализиране на произшествието. Изводът на съда, че не е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, е обусловен от преценката, че ответникът не е доказал пълно и главно твърдението си за настъпване на произшествието като последица от предприетото от ищеца управление на мотоциклет след употреба на алкохол. Посоченият извод е съобразен с възприетото в практиката на ВКС разрешение, че приносът по чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която го е въвела в процеса, и че признаването на принос като основание за намаляване на обезщетението за вреди не може да почива на предположения (в случая - на житейски логичното предположение, че с оглед установената концентрация на алкохол в кръвта ищецът не е бил в състояние да управлява адекватно мотоциклета си и с действията/бездействията си е съпричинил произшествието, а съответно и произлезлите от него вреди). Съобразяването на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД изключва възможността решението да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно критериите за отчитане на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Неоснователни са доводите на касатора за постановяване на въззивното решение в отклонение от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2014 по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - т.7. С цитираното тълкувателно решение в частта по т.7 е уеднаквена противоречивата практика на съдилищата по въпроса дали е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. Според даденото от ОСТК на ВКС разрешение на въпроса, налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по възражение за наличие на принос от страна на водач, управлявал превозно средство след употреба на алкохол над законоустановения минимум, а не на пътник в превозно средство, управлявано от употребил алкохол водач, поради което формираната с цитираното тълкувателно решение задължителна съдебна практика е неотносима и от съдържанието й не могат да се черпят аргументи за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че и в хипотезата, до която се отнася тълкувателното решение, признаването на принос е обвързано с изискване страната, позоваваща се на съпричиняване, да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт, че пътникът е знаел или при проявена дължима грижа е могъл да узнае, че водачът на превозното средство, в което е пътувал, е употребил алкохол; Единствено констатацията, че водачът е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените на пътника вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението в. т. д. № 270/2021 г. на Апелативен съд - Велико Търново. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът Гаранционен фонд следва да бъде осъден да заплати на адв. З. Ж. от САК сумата 1 221 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за оказано безплатно процесуално представителство на ответника по касация, изразяващо се в изготвяне на отговор на касационна жалба, изчислено съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,